Български  |  English

Френската република – що е то?

 
В една дълга статия в сп. Commentaire, наречена многозначително Трагедията на републиката, Пиер Манан изследва взаимоотношението личност – действие – република, опирайки се на анализ... на Шекспировите пиеси за Древния Рим. Разсъжденията му са парадоксални и интересни, но – което е по-важно - те се присъединяват към все по-засилващия се дебат за действието и републиката във Франция. Все по-чести и все по-силни стават гласовете, които твърдят, че републиката е усилие и волево, колективно целеполагане, а не съгласуване на тенденции.
Тук поместваме финала на статията на Манан, който резюмира нейната насоченост, както и публикувания в списанието веднага след нея откъс от текст на Еманюел Макрон от 2015 година.
К
 
Из Трагедията на републиката
Има две големи модалности на действащия човек – човекът, който започва, и човекът, който командва. Цезар беше и единият, и другият. Касий беше единият. Брут беше другият. Републиката, общото, общността позволява – не на всички, а на малък брой от „добродетелните”, да бъдат и единия и другия тогава, когато има подчинение на законите й. Републиката позволява много действие, тя насърчава много действието, защото мобилизира най-мощната пружина на действието, а именно - съперничеството между равни. Виждаме това в Древния Рим, виждаме го в Англия през ХVІІ и ХVІІІ век, когато, както казват, републиката беше скрита под формата на монархия, виждаме го в Америка по време на основаването на Съединените Щати, виждаме го във Франция в големите размествания от 89-а, още повече, ако включим в тях и приключението на Империята.
Днес ние очакваме от републиката противоположното на републиката. Ние искаме от нея възможно най-малко действие, това е, което наричаме свобода. Свободата за нас е свят без командване и без подчинение; преди всичко свят, в който публичното действие да не може нищо да започне, нито да командва. На практика, аз говорих вече за това, ние искаме от нашите представители и управляващи да показват своята липса на интерес, защитавайки нашите интереси. Така ние парадираме с някаква много наивна безнравственост, но преди всичко ползваме един морализиращ език, който ни пречи да схванем и да се възползваме от движещите сили на един наистина републикански режим. Служенето на републиката не може да бъде незаинтересувано, защото то бива плащано с най-ценното благо в очите на амбициозните граждани, а именно с почестите, които Републиката присъжда, като първата от тях (и общо взето, единствената) е общественото уважение. Така че, със сигурност не липса на личен интерес трябва да искаме от нашите управляващи, а по-скоро обратното – амбиция. Толкова отдавна не сме имали това рядко щастие да бъдем управлявани от наистина амбициозен държавен мъж. У нас се е настанило убеждението, че колкото повече режимът пренебрегва политическото командване, толкова ще е той по-републикански. Това е обръщане на гръб на републиката. Господстващата сега социална философия постулира силата и самодостатъчността на един доброволен социален ред, който обединява правилата и свободите без посредничеството на политическото командване. Това означава обществото да бъде изоставено на своята инерция, тоест, на своята корупция. Вече десет, двайсет, трийсет години така се появиха места и състояние на зарàзен упадък, разпрострели се и капсулирани в общественото пространство – те никога не са посещавани от политическо командване.
Казах вече, пружината, силата на републиката – това е гордостта да командваш за общото благо и, значи, съперничеството и селекцията на онези, които са най-способни за това; те не са никога много. Колкото повече отслабва чувството за действие, толкова повече завяхва способността да започваш и да командваш, чезне съперничеството, селекцията се изпразва от съдържание. Когато се открива състезанието кой ще има честта да не действа, възможно е да има силни съперничества и озлобени страсти, но всички хора, които се страхуват да командват, си приличат. Настанява се някакъв застой, пуска корени някаква парализа, за които допринасят гражданите, тъй като, искайки действие, те успешно протестират при първия опит действието да започне. Откъде да дойде действието, което започва и командва? Не знам, но постъпвайки отдавна по този начин, европейският човек няма да може безкрайно да бяга от себе си. Той не може да живее безкрайно в липсата на каквато и да е форма. Сред нас има и разумни, и ентусиазирани граждани – те също чакат някаква развръзка, която да ни принуди да приемем някаква форма – едните чакат европейска форма, другите – национална. Всички си отбелязват множащите се знаци на съдбата, които тълкуват по противоположен начин. Не е ли началото на трагедията това напрежение без приемливо решение, началото на трагедията на модерната република, на нашата трагедия?
Пол Манан
 
Френският народ не искаше смъртта на краля
Демокрацията съдържа винаги в себе си някаква непълнота, тя не си е самодостатъчна. В политическия процес и в неговото функциониране има нещо липсващо. Във френската политика това липсващо нещо е фигурата на краля; аз съвсем сериозно мисля, че френският народ не е желал смъртта му. Терорът издълба една емоционална, въображаема, колективна празнота: кралят вече го няма! Има след това опити тази празнота да бъде наново изпълнена, да бъдат поставени в нея други фигури, това са наполеоновият и голисткият моменти в историята. В останалото време френската демокрация не изпълва пространството. Това се вижда ясно в постоянно задаваните след оттеглянето на генерал Дьо Гол въпроси по фигурата на президента. След него нормализирането на фигурата на президента постави отново в сърцето на политическия живот едно празно кресло. Обаче това, което се очаква от президента на Републиката, е да заеме тази длъжност. Всичко е построено на това недоразумение.
Еманюел Макрон, Le 1, n° 64, 8 юли 2015
Commentaire, 157, 2017
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”