Български  |  English

Хелмут Кол, самото тяло на властта

 
Ако сте писател, с какво ли този човек би ви направил най-силно впечатление? Един с нищо не открояващ се мъж, родом от Огерсхайм[1], когото принципно не можете да атакувате за нищо. Просто защото трябва да свикнете с него. Хелмут Кол е самото тяло на властта.
След малко повече от десетилетие, почти половин вечност, писатели и интелектуалци все пак най-накрая го приемат. Кол е като чугунената статуя на конник, покрай която човек минава всеки ден, но когато една прекрасна утрин тя просто изчезне, никой няма да забележи отсъствието й. През 1994 г., след дванадесет години управление, всички някак си отдъхват - Хелмут Кол е вече в миналото. Достатъчно е да си припомним книгата на журналиста Улрих Грайнер от „Цайт” „Моите години с Хелмут Кол” (1994 г.).
Но след това настъпва шокът: Кол е преизбран, а когато след четири години - през 1998 г., е принуден да подаде оставка, културните среди губят ума и дума. Някога Кол дава обещание за „духовна и морална промяна”. Но дали тя наистина е настъпила след шестнадесет безкрайни години?
През 1982 г. нещата изглеждат съвсем различно. Свободната демократична партия (FDP) се проваля, а Хелмут Шмит оставя социал-либералната коалиция да се разпадне. Цари истински ужас. Кол ще бъде канцлер? „Всъщност, трудно ми беше да си представя, че Хелмут Кол ще бъде избран за канцлер” - пише разочарованият Гюнтер Грас, споделяйки опасенията си, че с него на либерализма ще бъдат нанесени „непоправими щети”.
Белетристът и кинодраматург Александър Клуге пък е „ужасен” от мисълта за предстоящото „управление на Кол”, а колегата му Мартин Валзер[2] изпраща от Боденското езеро тъмни и неясни гатанки в духа на: „Сега най-накрая си имаме канцлер, но дали имаме някаква перспектива”? Поетът, белетрист и драматург Петер Рюмкорф предупреждава за „голям завой надясно”, защото победителят на изборите – Хелмут Кол - е обещал да „намали на половина броя на чужденците, живеещи в Германия”.
Обстановката е разгорещена, а и причините са достатъчно основателни. След есента на 1977 г. ХДС и ХСС обръщат поглед към симпатизантите на ляворадикалната екстремистка организация Фракция „Червена армия” и техни представители могат да бъдат забелязани в кръговете на леви писатели, например по време на семинарите, посветени на омразната им „Критическа теория”. Без съмнение, вниманието на всички е привлечено от статията на лидера на ХСС Франц Йозеф Щраус. Борейки се за „свобода, вместо социализъм”, той нарича писатели като Ингеборг Древиц, Мартин Валзер или Валтер Йенс „плъхове и мухи месарки”.
„Плъхове и мухи месарки”? Но имайте предвид, че не Кол е авторът на тези думи и той искрено съжалява, че съпартийците му се държат така грубо с интелектуалците.
При всички положения обаче, много от тях не смятат християн-консерваторите за „близки на сърцето си” - към тях се числят философите Херман Любе[3], Хелмут Шелски, Одо Марквард и младият и винаги верен Франк Ширмахер. Същевременно по въпроса за атомната енергия начело на консерваторите технократи стои философът Роберт Шпеман.
Сивият кардинал зад Хелмут Кол, който осигурява песимистичния фонов звук, е не кой да е, а писателят, смятан от някои за идеологическия пионер на националсоциализма, Ернст Юнгер[4]. По онова време Мартин Хайдегер не е особено влиятелен - той е починал няколко години, преди Кол да стане канцлер, а и така или иначе приживе не е понасял „самозабравили се християнски[5] политици”.
Но без всякакво съмнение, враговете на Кол са отляво и за него е в сила принципът „ако искате да победите социализма, трябва да си лягате късно и да ставате рано”. Освен това смята, че левият интелектуалец закопава нравствената същност на държавата и прояжда безупречните германски взаимоотношения. Неговите критики обаче предизвикват кризата, за която твърди, че всъщност е решението. Да вземем, например, думите на Кол, че такова нещо като „нова бедност” не съществува, защото тя е „изобретение на социалистическите висши кръгове”. Или пък заявлението, че срещу многобройните предателства спрямо родината би помогнало единствено преосмислянето на духа на времето. То обаче, продължава Кол, трябва да е съпътствано от разрушаване на досегашното. Из основи. И това, според Кол, е една „духовна и морална революция”. Канцлерът, който обича да се хвали, че „винаги е бил много добър по всякакви теми, свързани с Хьолдерлин”, искрено вярва, че може да направлява политическото говорене, а на хората „извън страната” да предпише култура, контролирана от държавата. Критиците му, като Хайнрих Бьол, например, започват да се опасяват, че Кол в такава степен ще се завърти надясно, че ще се превърне в агресивен радиопредавател (тип „Ротфунк”, Червеното радио), по чиито институционални канали ще се промъкват единствено мижитурки и поп музиканти.
И наистина – критично настроените към правителството радиостанции са подложени на силен натиск, а „Гьоте институт” със съответното постановление преминава през необходимата дресура. Носят се слухове, че в програмите за чужбина различните теми не са достатъчно балансирано представени или, с други думи: според Кол, през световната история прелитат твърде много леви птички.
Много по-голям обаче е страхът от историко-политическо прочистване на германското минало. Швейцарският писател Урс Видмер[6] пророкува пред германските си колеги, че Кол ще се погрижи „да няма вече ни един стар нацист”, а „само нови и много невинни”. И неговият глас не остава самотен, а намира много съмишленици.
Още преди „Спорът на историците” през 1986 г., посветен на вината на германците за Холокоста, много интелектуалци започват да подозират, че канцлерът иска да измие срама за Аушвиц. И в действителност, когато през 1985 г. американският президент се отбива в Германия, се случва следното: Хелмут Кол и Роналд Рейгън посещават някогашния концентрационен лагер Берген-Белзен и военното гробище в Битбург, където са погребани и членове на „Вафен-СС”. Политологът Клаус Легеви[7] определя посещението като смущаваща „симетрия на помирението”. Други виждат в него чист ревизионизъм и манталитета на онзи човек, който желае да „тегли чертата веднъж и завинаги”.
Юрген Хабермас коментира „съпоставянето на гробовете на есесовците с могилите от концлагерите” като нецензурно историко-политическо преосмисляне или, казано с други думи: „ръкостискането на генералите ветерани от войната в присъствието на американския президент най-накрая трябваше да потвърди, че в борбата си срещу болшевишкия враг ние винаги сме били на правилната страна”.
Но би било погрешно да се смята, че вечният канцлер е бил постоянно критикуван само отляво. Известният германист Карл Хайнц Борер произнася брутална и унищожителна присъда срещу Кол. По думите му, канцлерът е заслепен от идеята за сигурност и стабилност, без каквото и да е чувство за естетика на държавността, заличаващ всяка граница - дори и символична - между „представителите на пенливите напитки[8] и държавните ръководители”. Освен това, Борер се възмущава от провинциализма и селската хитрост на канцлера, от неговия пост-героичен характер.
Атаките на Борер срещу Кол се приемат с въодушевление в критично настроените интелектуални кръгове. По ARD водещият кабаретното предаване Дитер Хилдебранд прави скечове, римувайки „круша” със „зеле”[9]. Малко повече от десетилетие по-късно, през 1997 г., визуалният артист Кристоф Шлингензиф издига плакат насред тълпа граждани „Убийте Кол”, след което е задържан от полицията, а няколко минувачи, видели лозунга му, започват да крещят „Убийте Шлингензиф”.
И все пак, случката минава под общия знаменател на така наречените „вчерашни битки”. В онзи момент духът на новото време отвоюва все нови и нови територии. През 80-те години ненаситно се четат книгите на Бодрияр и Жан-Франсоа Лиотар, които енергично спорят за „смъртта на реалността”. А във виртуалния свят на интелектуалците Хелмут Кол въплъщава самия Буда на реалността. Неговата фигура все още охранява храма на миналото, докато те приветстват новата постмодерна епоха - времето след края на историята и човека. Една „духовна и морална промяна” ли? Не, просто още една компютърна симулация в Историческия музей[10] на Кол.
Часовникът отмерва красиви, луди, безгрижни часове. Потопен в елегийно спокойствие, човек усеща, че обществото се променя. Само че не знае колко и в каква посока. След това, внезапно и неочаквано, Берлинската стена пада и постмодернизмът свършва или по-правилно – отпрашва в незнайна посока. В часа на раждането на националното чувство над всички триумфира „канцлерът на единството”. Оказва се, че той винаги е вярвал в обединената родина, която, както твърди, левите били предали.
Тук, в спора за обединението на Германия, старият дебат отново се разгаря с пълна сила. Гюнтер Грас призовава за конфедерация. Негови са думите: „Отхвърлям единната държава. Ще ни бъде по-лесно, ако тя изобщо не се материализира”. Хайнер Мюлер настоява за реформиране на ГДР, която представлява „базова демократична алтернатива на демокрацията във Федералната република, която е поддържана не от кой да е, а от „Дойче банк”. Дисидентът - певец и поет – Волф Бирман пък заявява, че му е писнало от социалистически експерименти с живия организъм на обществото. С победата на капитализма „малките успехи в спора за верния път към социализма губят всякакво значение. И 40 години от нашия живот потъват в нищото, като че да са диетични фибри в корема на Кол, весело смлени и изхвърлени. И както някога Кол се зарадва на благодатта на късното раждане[11], днес той е изцяло въплъщение на Щастливият Ханс[12].”
Този щастлив Ханс обаче се оказва страшно упорит. За разлика от многото интелектуалци и политици, които призовават да се следва закона, той не желае никакви дебати по общата германска конституция. Категоричен е, че бившата ГДР трябва възможно най-бързо, без каквито и да е досадни дискусии за бъдещето на германската демокрация, да се присъедини към обединена Германия. Между другото, оказва се, че Кол има и сметки за уреждане и започва за пореден път да набира дарения: „Събирам пари, за да осигуря средства за голямо изследване, чийто обект ще са предателите на родината и отрицателите на германското единство. Като онези, които са забъркани в различни машинации по ARD.”
И когато през 1998 г., по време на федералните парламентарни избори, Кол губи от Герхард Шрьодер, когото нарича „най-безхарактерния конкурент, когото познавам”, културните среди избухват в аплодисменти и празнуват за новия канцлер. Днес обаче добре знаем, че е било малко прибързано. И докато Хелмут Кол е доволен от настъпилата духовна промяна, Шрьодер има силното желание веднага да променя реалността и да създаде нова социална класа от работещи бедни. Някак закономерно социалдемократът организира преразпределение на благата от дъното към върха. Той обаче изкарва на сцената консервативния призрак на „изравнената средна класа”. Само си представете какво би се случило, ако Кол бе предложил политическата програма Agenda’ 2010?! Левите интелектуалци щяха да превърнат живота му в истински ад.
Но дали наистина Хелмут Кол е самата „невинност на властта”? Възможно е Карл Хайнц Борер, човекът, дал това определение, и да е пропуснал нещо. В действителност, роденият през 1930 г. Кол далеч не е олицетворение на Самодоволството, напротив, той е един силно травмиран човек. По време на войната загубва брат си, на когото се прекланя и истински обожава. И това страдание от ранните години Кол прикрива до неузнаваемост през целия си живот, използвайки еснафската поза на удобството. По-добре скука, отколкото фашизъм, по-добре постгероичен мир, отколкото каквото и да било друго нещо.
Интелектуалците, за съжаление, не отчитат травмата на Кол. Пред очите си те виждат единствено възпитателя на народите, който безболезнено желае да наложи една национална идентичност. Но не европейската, която Германия копнее да закотви в ЕС веднъж и завинаги. Кол е историк - обсебен от историята, но силно боящ се от мисълта за нейното повторение. Ето защо за него „Европа” не е просто дума, а „никога отново”. Канцлерът, казва по онова време Юрген Хабермас, „е въплъщение на предчувствията и заради това няма да остави никой Хайне да заспи”. (Тук Хабермас препраща към известното стихотворение на Хайнрих Хайне „Нощни мисли” от 1843 г., в което поетът признава, че щом нощем си помисли за Германия, веднага заспива – бел. пр.) А що се отнася до Европа, „човекът от вчера” изпреварва поетите и мислителите, които обичат бъдещето. Особено онези от невинното „Голф” поколение, които очевидно вярват, че ЕС расте като кактуса в юпи апартамента им – ей така, от само себе си.
А когато, на средата на пътя, европейското обединение започва да боксува, Кол силно се разочарова и обвинява за провала Герхард Шрьодер. В действителност, прибързаното въвеждане на еврото се оказва епохална грешка, но интелектуалците в Германия отдавна вече не се интересуват от подобни дреболии. С няколко обнадеждаващи изключения, те спокойно си плават на националния параход, а когато, противно на навиците си, изведнъж се присетят за ЕС, веднага започват да протестират - като писателя Ханс Енценсбергер - смело и безстрашно срещу европейската норма за кривината на бананите, наложена от Брюксел. В крайна сметка, интелектуалците се оказват политически опитомени така, както Хелмут Кол винаги си е мечтаел да стане. Самият той обаче си остава див и непокорен – просто голям европейски интелектуалец.
Цайт, 17 юни 2017 г.
Превод от немски Теодора Георгиева


[1] Огерсхайм е част от Лудвигсхафен, който, от своя страна, е разположен на западния ляв бряг на река Рейн в германската провинция Рейнланд-Пфалц.
[2] Известен на българския читател с книгите „Къщата с лебеда” (1983), издателство „Народна култура”, „Душевни терзания” (1981), издателство „Хр. Г. Данов”, „Бягащият кон” (1982), издателство на ОФ и „Бракове във Филипсбург” (1969), издателство „Народна култура”.
[3] Вж. статията му в „Култура”, бр. 26 от 2016 г. – „Кой разбира Европа? Закъснелият континент”
[4] Вж. повече в „Култура”, бр. 8 от 1998 г. – „Ернст Юнгер”.
[5] Хелмут Кол е израснал в силно религиозно католическо семейство. От 1960 г. е избран за лидер на Християндемократическия съюз.
[6] Познат на българския читател с „Любовникът на мама” и с пиесата „Top Dogs”.
[7] Познат на българския читател с „Глобализацията и нейните противници”, издадена от „Agata-A” през 2007 г.
[8] Тук се визира Йоахим фон Рибентроп, който, преди да стане външен министър на Третия райх, е развивал сериозен семеен бизнес внос на алкохол.
[9] Кол – Kohl (от немски) – зеле.
[10] Тук се има предвид Германският исторически музей, създаден по времето на Кол - през 1987 г. в Берлин.
[11] Тук се има предвид изказване на Хелмут Кол, направено през 1983 г. при посещение в Израел. Посланието му е, че германците, родени след 1930 г., не могат да бъдат смятани за виновни за престъпленията на националсоциализма. Тези думи бързо се превръщат в лозунг, който има пряка връзка с обявената от Кол през 1982 г. политика на т. нар. „духовна и морална промяна”.
[12] Щастливият Ханс – герой от приказките на Братя Грим.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”