Български  |  English

Политиката не е нищо друго,
освен претенция за справедливост

 
Кристоф Менке е професор по практическа философия в Гьотевия университет във Франкфурт на Майн и ръководи проекта „Нормативност и свобода”. Студията му „Критика на правата” (издадена от „Зуркамп”) предизвика разгорещен дебат в академичната общност. В нея Менке описва не само формирането на личните права като ядро на либералния ред, но и цената, която обществото трябва да плати за това – овластяването на егоизма и деполитизацията на политиката.
 
- Западните общества трупат отрезвяващ опит, като разбират, че основите, на които се крепят, вече не се ценят кой знае колко – правата, гарантиращи свобода, разделението на властите, демокрацията. Дали се сбогуваме с епохата на либерализма? Или това е временна криза?
- Същността на кризите е такава, че не се знае дали са временни явления или преход към по-дълбоки промени. Но това, което може да се каже, е, че съществуващият либерален ред трябва да се пренастрои към промени, които вероятно ще бъдат необратими. Виждаме, че балансът между капитализъм, правова държава и демокрация е нарушен. От буржоазните революции насам националната държава е била опит чрез компромис да се компенсира напрежението между тези три елемента. Този компромис е разрушен. Дори и левицата на Лафонтен или пък социологът Волфганг Щреек[1] да не искат да го приемат – компромисът, създаван от националната държава, няма да бъде възстановен.
- И защо националната държава е в упадък?
- Причините са разнообразни. И не е само глобализацията като външен фактор. Не става дума само и за икономическите мрежи, както смятат мнозина. Процесите са по-дълбоки. Това са промените на начина на производство, дигитализацията, новите технически изобретения.
- След падането на Берлинската стена Западът триумфираше и вярваше, че всички народи ще приемат либералния компромис. Франсис Фукуяма се надяваше на това особено много.
- Фукуяма е заклет хегелианец и вярваше, че капитализмът, демокрацията и правовата държава са балансирани не само външно, но и че вътрешно си пасват и могат да създадат синтез. Но Карл Маркс още през 1840 г. е разбрал, че това е илюзия.
- Най-голямото напрежение е между...
- ... капитала и демокрацията. А правовата държава трябва да ги държи заедно. Основите на правовата държава са в законодателните процедури, фундаментът й е демокрацията и ефектът й е в овластяването на точните начини на действие, които правят възможна капиталистическата икономика. Но понеже правовата държава не може да премахне напрежението между капитализъм и демокрация, а може да го регулира само външно, а това значи – само временно, то либералният ред се нуждае и от нещо четвърто: той има нужда от културата.
- А защо балансът не може да се възстанови на европейско равнище? Защото всяка култура е национална ли?
- Националната държава се грижеше за културната хомогенност, нужна за установяването на компромис между капитализма и демокрацията. Такава хомогенна конструкция не съществува обаче на европейско равнище и трябва да й се намери заместител. Кой да бъде той? От какъв източник да черпи?
- От изворите на юдео-християнската традиция.
- За която още Гершом Шолем[2] е казал, че никога не е съществувала. Странно е, че сега се призовава християнството, което доскоро не искаше да има нищо общо с либералната държава. На мен ми се струва, че силата да интегрират, с която такива традиции разполагат на европейско ниво, е много ограничена.
- Вие обвинявате либерализма, че личните права, които дава, насърчават егоизма. Кое не ви харесва?
- Класическото право се е стремяло да наложи ограничения на инстинкта за лична изгода. Гръцкото и римското право извеждат субективните претенции от справедливото разпределение на благата. А буржоазното лично право изоставя тази връзка и позволява нещо съвсем ново. То позволява на индивида да действа по собствено усмотрение, да преследва личния си интерес – независимо добър или лош, справедлив или егоистичен. То легализира естественото, личната воля. Свободата, давана от либералната държава, е единствено свобода на произвола или на избора.
- Споделяте мнението на Карл Маркс, че буржоазното лично право деполитизира политиката. Защо всъщност?
- В началото всички искания за права са политически искания. Спомнете си въвеждането на социални права през кулминацията на капитализма в XIX век, с което държавата реагира на протестите на работническите движения. Тези протести са били насочени срещу отношенията на експлоатация, до които води егалитарното частно право. В резултат на това се създават нови социални споделени права – но и съответна социална бюрокрация, която от своя страна създава нова несвобода. А на нея пък реагират други, които искат да върнат частното право. Това продължава така и до днес. Чак до законодателството по Харц IV[3], чийто дисциплиниращ ефект е налице.
- А в какво се състои деполитизацията?
- Правата освобождават от отговорност. Те отварят свободни пространства за произвол и избор. Когато предприемачът влезе в договорни отношения с работник, които те и двамата приемат доброволно, тогава първият не е длъжен да поема отговорност за онова, което ще се получи. Така тази област се отделя от нормативната регулация, т.е. от политиката. Защото същността на политиката не е нищо друго, освен предявяване на претенция за справедливост. Тя не може да прави това обаче, ако дава права и по този начин отделя големи части на обществото от всякаква нормативност. Правото започва политически, а води до деполитизация.
- Щом недъзите бъдат разпознати, те могат да бъдат поправени с помощта на правото. Къде е проблемът?
- Проблемът е, че правото винаги само реагира. То няма политически рефлекс, не разбира каква отговорност самото то носи. То отново и отново трябва да преработва социалните процеси и да ги коригира – като в безкраен кръговрат. Затова непрекъснато наблюдаваме как всички опити дадена правна регулация да се направлява чрез друга правна регулация водят до едни и същи проблеми. Не бива да смятаме тази логика на поправката за напълно безобидна, това не е свободен експеримент на обществото със самото себе си. То може да разруши условията за живот, когато води до експлоатация и отнемане на свободи. Кръговратът на правото носи черти на фаталност и съдбоносност – аз бих казал, дори на глупост.
- Който иска да се измъкне от този кръговрат, трябва да политизира ежедневието. А това не е особено примамлива идея.
- Който смята, че това е тоталитарно, трябва да е наясно, че тази политизация се случва през цялото време. Отдавна съществува една трета зона между държавата и обществото, една сива зона на нелиберална политика, която непрекъснато се разширява. Описа го по забележителен начин културологът Йозеф Фогл в книгата си „Ефектът на сувереността”. В привидната нерегламентираност на финансовото дело изобщо не цари анархия или, казано по позитивен начин – свобода. Там има плетеница от регулации, които не се контролират по демократичен начин - ставаме свидетели на неясни заигравания между държавни и обществени фигури, между частни банки, финансово министерство и централна банка, която емитира банкноти и монети. В тези обвързаности постоянно се бълват правила. Не е важен въпросът дали да има повече или по-малко политизация. Важно е регулацията, която така или иначе се прокарва от мощни играчи, да бъде вкарана в демократични форми. Трябва да се замислим за по-добра политизация на обществото.
- В сложната модерност са ни необходими функционални елити, иначе не може.
- Интелектуалните предимства на елитите при управление на сложни процеси – по време на финансовата криза, например – никак не изпъкнаха. Въпросът е дали тези елити не са толкова много лично заинтересовани, че да изразяват само собствената си позиция. Да мислят от перспективата на дадена банка, а не от перспективата на държавните финанси или пък изобщо на цялата икономика. Традиционно се твърди, че елитите и бюрокрациите по принцип действат от гледна точка на цялото, на общото. Аз обаче не виждам такова нещо.
- Това прави непосилна задачата на правителствата да управляват сложността на финансовите пазари, например.
- Добре, ако е така – ако демократично управление означава сложността да не може да се разгърне докрай, възниква въпросът дали не можем да минем и с по-малко сложност. Никога не съм проумявал твърдението на системните теоретици и на либералите, че има непосредствена връзка между свобода и социална сложност. Освен ако свободата се разбира само като слободия, просто като избор, който не е натоварен с ориентация спрямо никакви норми. Ако обаче разбираме свободата в по-висш смисъл, тогава не проумявам. Свобода не означава да можеш да избираш от предварително зададени опции по неясни предпочитания, а да се отнасяш критично към даденостите – а това значи да променяш.
- На какво се дължи дясната омраза към елитите? От чувството, че интересите им не съвпадат с тези на обществото ли?
- Ако изобщо има истина в дясната критика, тя не е в това, което е дясно в тази критика, а в установяването на факта, че цялото и общото вече не са представени. Някога националната държава претендираше, че е представител на цялото. Вероятно никога не е била. Обаче сега, когато е в криза, това е очевидно. Ако се говори за изчезнало доверие, то е свързано с факта, че няма причини да приемем, че държавата прави онова, което твърди, че прави – че действа от името на общото. Тя и не може да го прави, защото обществените противоречия са прекалено дълбоки.
- Унгария, Полша, Турция, Египет, Индия – защо тези страни презират либерализма?
- Трябва внимателно да се погледне от коя част на либерализма те всъщност се отвръщат. Споменатите страни нямат проблем да отприщят капиталистическата система и да изградят съответна правна система. Те приемат тази част от либерализма. Програмата им е капитализъм плюс либерално право, което да прави възможно съществуването му. Същевременно те заместват динамиката на демокрацията с традиционна култура, например с исляма, разбиран фундаменталистки. В Индия на отделния индивид се предписва неолиберална програма, която да го направи активен, а същевременно демократичните граждани често биват тормозени. Там не искат политически осъзнати граждани, а членове на хомогенна общност.
- Пишете, че либерализмът е разпънат от трагично противоречие. От една страна, гражданите му егоистично трябва да залагат на изгодата си. От друга - всеки трябва да действа етично и отговорно. Авторитарните режими не премахват ли това противоречие?
- Авторитарните режими смятат либералната култура за лъжовна и двулична. За тях либерализмът е чисто лицемерие, защото той само се прави, че може да удържи напрежението между гражданина като икономически и като политически субект. И това наблюдение не е погрешно. Защото, ако не искаш да станеш шизофреник, ти е необходим някакъв разказ или културологична конструкция, която да те убеди, че между двете състояния няма противоречие. Затова фундаментализмът трябва да се чете винаги двойно. Той е симптом за наистина съществуващ проблем при либерализма и едновременно с това е напълно погрешен и опасен отговор. Критиката му е оправдана, защото насочва вниманието към факта, че тройното съчетание от капитализъм, демокрация и право, обединени или обосновани от културата, днес повече не може да функционира. Но фундаментализмът допуска грешка - критиката, която трябва да е насочена към вътрешните напрежения на либерализма, той я насочва срещу вътрешната обърканост и отчуждение.
- Искате да кажете, че фундаментализмът трябва да хареса отчуждението?
- Нашата обърканост е най-доброто, което имаме от модерността!
- Защото означава свобода ли? И защото тази свобода трябва да се защитава от регресията?
- Регресията не е добра метафора. Не става въпрос за това, че модерността изпада в състояние на несвобода, което някога е съществувало, а за това, че тя самата ражда лоша форма на свобода. Модерността е във война със самата себе си. Трябва да защитаваме модерността от самата нея, както го правеха Адорно и Хоркхаймер. Модерността започва с идеята за свобода и стига до прозрението, че това освобождение означава същевременно и раздвоение. И при това не раздвоение като раздалечаване между хората, а раздвоение от и в себе си. Може би нашето разединение ни обединява и създава нова форма на общност.
- Какво точно имате предвид под „раздвоение”?
- Раздвоението на свободата е в самите нас. От една страна, свободният субект е нещо съвсем особено, може да бъде дори идиотско, дълбоко неразбираемо. В либералния ред от това се получава субектът, който преследва единствено личните си интереси. От друга страна, искаме общото, т.е. равенство за всички. При либерализма това се превръща в система на външно разграничаване на полета за действие, в които всеки може да прави, каквото си иска.
- Значи недостатъкът на либерализма е, че той замразява нашето раздвоение? От една страна си консуматор, нареждаш се през нощта на опашка пред някой магазин за техника и чакаш последния модел смартфон, а от друга страна си гражданин, политически субект и имаш право да гласуваш всеки четири години.
- Либерализмът е нагледна илюстрация на тези две страни. Егоистичният субект приема себе си такъв, какъвто е, а другата част у него е вярна на закона. Така либералният ред причислява тези два момента на свобода към две различни сфери, към икономическата и към държавната. Когато тези два момента се разделят един от друг, тогава те загубват разкрепостяващата си, освобождаваща сила. При либерализма двете страни стават несвободни.
- Това не би било така, ако...
- ... ако двете страни се смесеха, ако се провокираха една друга и се променяха. Едва тогава биха се превърнали в моменти на свобода.
- Съществува основателен страх, че може отново да загубим либералната свобода.
- Добре разбирам този страх. Ако погледнем какво досега е било създадено като алтернатива на либералния ред, трябва да кажем, че то означава огромна загуба на свобода. Затова критиката на либерализма трябва да го опише като погрешна реализация на принципно верен импулс. Този импулс е свободата. Алтернативата на либерализма трябва да прави това, което само твърди, че прави, но не може да направи. Тя трябва да реализира раздвоението на свободата.
- И как трябва да изглежда този ред?
- Не знам! Това не е нещо, което може да е предмет на теоретично знание или на философски размисъл. По този начин може да се осъзнае съществуващото. То може да бъде критикувано и да се правят заключения какво да бъде променено, защото не може да остане такова, каквото е. Защото в кризата излезе наяве, че съществуващото си противоречи. Но новото не може да бъде предварително формулирано с мислене. Новото може да бъде само направено.
Разговора води Томас Асхойер
Цайт, бр. 20, 10 май 2017 г.
Превод от немски Ирина Илиева
 


[1] За повече подробности вж. статията „Обща логика на кризата” в „Култура”, бр. 22 от 9 юни т. г.
[2] Гершом Шолем (1897 - 1982) е философ, преподавател в най-големия университет в Израел – „Еврейски университет”. Познат на българския читател с „Кабалата и нейната символика”, издадена от „Български художник”: ИК А-З, 2005, в превод на Христо Ковачевски.
[3] Реформа, която променя законите в областта на помощите за безработни.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”