Български  |  English

Заради Фуко

За новия брой на Социологически проблеми

 
Не съм философ, ала нищо философско не ми е чуждо. Воден от това иронично самодоволство, посягам да напиша и тези редове.
Фигурата на Мишел Фуко винаги оставя диря на класа и сочи аристократични рефлексивни висини. Изтънчената му техника на писане, полигамията на литературознание, философия, социология, история, психология, цялото му трансгресивно майсторство са водещи за неугасващия интерес към него самия. Сюжетните звена, белязали мисловните маршрути на „Мишел” и „Фуко”, не те оставят равнодушен: те са синоними и на интерпретативни жестове спрямо себе си, спрямо актуални политики на живеене, те са идеален пример за структурни размествания и промени, които моделират вечната игра със себе си. Ефектът от четенето му не е застрахован от уплаха пред някоя радикална идея, от стълкновение със собствената ти утопия. Но гарантира удоволствие.
Новият брой на списание Социологически проблеми[1] с водещи Антоанета Колева и Кольо Коев и озаглавен „Мишел Фуко: нови проблематизации” ни представя не само „познатата“ фигура на Фуко, но и неочаквани аспекти от нея. Броят, вдъхновен от 90-годишнината на френския мислител, предлага на българския читател мащабно книжно тяло, вещаещо втренчено четене досам края му.
Както споделят съставителите в уводните думи, на първо място пред нас са изследователски прочити, които се стараят да избягат от познатото наследство на Фуко. Втората линия на избор на текстове ошрифтява неортодоксални употреби на Фукоянските проблематизации в практиките на съвременното изкуство. Заглавната страница съблазнително приканва към нови режими на „събеседване“ със знаменития французин: „Проблематизиране на ‘миналото’ (разбира се, в кавички) или ‘нови архиви’“, „Проблематизиране на управляването, или за ‘ходовете’ с властта“, „Проблематизиране на ‘био’, или за биовластите и биополитиките“, „Проблематизиране на истина и история, или за плановете на себеизразяването“, „Проблематизиране чрез арт практики, или за изобретяването на нови начини на живот“. Цял сонм от високо калибрени учени от цял свят и арт фигури са тук с нарочни текстове за българското издание и това е най-впечатляващото. Всички те чертаят нова карта „Фуко”: една революционна група, угрижена за управляването на себе си, но и за другите.
Още първият текст в броя – интервю с Мишел Фуко на Колин Гордън и Пол Патън, проведено през април 1978 г. и останало дълго непубликувано – проследява Фукоянската рецепция на феноменологията, изкристализира позицията му към структурализма, впечатлява със специфичното отношение, което Фуко заявява към доста неща, включително например спрямо Капиталът на Маркс. В интервюто можем да проследим интересни колебания относно употребите на ключови за работата му понятия.
Следващото интервю е на Антоанета Колева със Стюарт Елдън и то ползва за повод книгата на Елдън Последното десетилетие на Фуко (2016). Интервюто проследява и няколко мита около фигурата на Фуко, един от които е този за „разривите” на заниманията му във времето: например, „ранен“ Фуко, работещ в руслото на феноменологичните търсения, „късен“ Фуко, изцяло отдаден на други занимания... Изкусни маршрути очертава споделеното от Стюарт Елдън, този централен изследовател за днешните световни Фукоянски мрежи.
Теоретичната част в броя е открита от текста на Пол Патън „Фуко за властта и управляването“. Той си поставя за цел да изследва трансформирането на разбирането на Фуко за властта, започнало през 1976 г. и завършващо с определянето й като „действие над действието на другите“. Връщайки се към началото на броя, искам да вметна, че именно Пол Патън е бил един от някога взелите онова интервю от Фуко, с което се открива броят.
Анализът на Томас Лемке, който е световен експерт по Фукоянската проблематика на управляемостта, грабва вниманието с интересното си заглавие – „Канализиране и кодиране: понятието ‘среда’ в лекциите на Фуко върху управляемостта“. Текстът прави реконструкция на произхода на понятието, след което предлага два варианта на четенето му. В този смисъл можем да видим и мобилизацията на „средата“ като генерализирано схващане и за човеци и нечовеци в контекста на определени социално-материални констелации.
Провокативен е и жестът на Магнус Паулсен Хансен, наречен „Изкушен? Относно обвързването на Фуко с неолиберализма. Коментар върху неотдавнашната ‘теза за съблазняването’“: „Статията взема на прицел актуални атаки на вълна от автори, според които Фуко е бил съблазнен от неолибералните идеи, след което ги е и приел”. Върху два примера Хансен аналитично подрива крещящите тези на подобни автори. Взискателно звучи завършекът: „За да се превърне в нещо повече от мит, тезата за съблазняването трябва поне да обясни как експлицитното дистанциране на Фуко от ‘инфлационната’ критика на държавата би била съвместима с приемането на неолиберализма“. Сложно? Не и за изкушените.
Темата за биовластта и биополитиките бива грандиозно открита от един повече от репрезeнтативен текст в областта: „Биовластта днес“ на легендарните Пол Рабинау (приятел на Фуко) и Николас Роуз. Очертавайки границите на биовластта през Агамбен, Харт, Негри, Дельоз и Фуко, авторите изследват начините на субективиране и колекцията от геополитически отношения, за да разпознаят съвременната биовласт като сложен примес от политика на живота и политика на смъртта.
Лука Палтриниери пък разглежда понятието „биовласт“ в контекста на курсовете на Фуко между 1978 и 1980 г. Озаглавен „Една различна биополитика: Фуко чете Мойо“, текстът му изяснява защо Фуко вижда в книгата на Жан-Батист Мойо Изследвания и съображения относно населението на Франция от 1778 г. първия голям текст на биополитиката.
Стюарт Елдън на свой ред посреща читателя с текста си „Биополитика на раждането: Мишел Фуко, групата за здравна информация и борбата за правото на аборт“ и показва безспорно престижния профил на Фуко и от страната на високия му политически активизъм.
Трябва да призная, че присъствието на Дейвид М. Халпърин тук е личният ми фаворит. „Биополитики на дискурса за превенцията на ХИВ“ е екстравагантен текст за биополитическия маниер на съществуване на здравните организации за борбата с ХИВ/СПИН. Известният на български език и с книгата си „Сто години хомосексуалност” Халпърин преминава през всички практики на гей секса, за да стигне до провокативни изводи относно значението на болестта като политически мит. Между виктимизацията и калкулиращия неолиберален субект той разпознава понятието „безопасен секс“ като отличителен белег на поредния дисциплиниращ разказ.
Българското участие в броя търси читателя с текста на Стоян Ставру „Запрещение и идентичност: философия по време на право“. В плоскост а ла Фуко провокативният юрист анализира философските и юридически въпроси, поставени по повод на предложената със Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа промяна в правния статус на лицата с умствени затруднения и психични разстройства.
Статията на Даниеле Лоренцини, сам издател на Фукоянско списание понастоящем (Materiali Foucaultiani), „Фуко, историята на истината и генеалогията на модерния субект“, изследва двата проекта на Фуко от двете последни десетилетия на живота му и оригинално променя акцента на един важен за Фуко въпрос: работата не е там дали субектът е автономен или не, а дали той желае или не да стане субект на критика…
„Фуко за употребите на лъжата“, тема, предложена от Стилиян Йотов, изследва общия интерес на Фуко и Ницше към генеалогията на властта и връзката й с лъжата. Доколкото позволяват знанията ми, смея да твърдя, че проблематизациите на лъжата у Фуко са неизследван терен, с което българското участие потвърждава авторитетното си присъствие.
Една от най-утвърждаващите се в последните години изследователки на Фуко – Елизабета Бассо, се спира на връзките му с екзистенциалната психопатология. В своя текст „Между историята и вечността: философският избор на Мишел Фуко през 50-те години“ тя се съсредоточава върху неиздадения все още архивен ръкопис на курс лекции на Фуко, четени между 1952 и 1954 г. в Лил.
В текста „Документирането на себе си като контрадисциплина в етическите работи на Мишел Фуко“ Странд Шелдал-Томасън се вглежда в себедокументирането като практика на дресиране и независимо от негативните конотации, с които е натоварено заради принадлежността му към дисциплинарната власт, го разпознава и като позитивна възможност за себедисциплиниране с оглед на личните нужди на субекта по самоизработването му.
Поредното интервю в броя идва сякаш, за да „отмени“ интензивното четене на тежки теоретични текстове. Но зачитайки се в него – българския превод на легендарно интервю на Пол Рабинау и Хюбърт Драйфъс с Фуко „Как се държим” – се оказва, че сме изправени пред поредната метаболитна карта на идеи, отнасящи се най-вече до късните проекти на Фуко. Интервюто бавно захожда към „себе си“ в демонстрираната практика на креативността а ла Фуко.
Откриващата статия в „арт“ раздела е „Как се държим. За един арт експеримент с Фуко“ от холандката Фредерик Бергхолц и англичанина Грант Уотсън. Тук ни се представя художествен изследователски проект, поел по своя път чрез употреба на вече споменатото интервю на Мишел Фуко, дадено на Рабинау и Драйфъс. В него Фуко поставя въпроса: „Ами ако самият живот е материал за създаване на изкуство?“, който Уотсън и Бергхолц днес приемат не просто като провокация, а като зов, на който трябва да откликнат с цялата дива фантазност на експерименти с провокативни форми на живот, интимности, политически жестове.
Даниел Божков и Майкъл Джойс, американски концептуален художник от български произход и американски романист, ни предлагат открояващ се разказ за своите срещи с Фуко. Текстът им „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” съешава романа на Майкъл Джойс Фуко през зимата в Градините на Линей с творчеството на Фуко – с център История на лудостта в класическата епоха. В експерименталния текст се мяркат мистификационни винетки с имената на Гоя, Дюрер, Дельоз… Самият брой на списанието е в хватката на отпечатана в голям формат уникална „въображаема карта” – дело на двамата автори – предназначена за отделно от списанието разгръщане. Тя среща помежду им идеи, територии и имена, в които водеща е провокацията по пътищата на Фуко. Както каза Даниел Божков: "Картата е мислена и рисувана от двама автори (единият от които с по-тренирана ръка) в диалог един с друг. Основната идея в Ако не знаеш, защо питаш… е да се получи сгъване между текст, рисунка и пътуване, където психогеографията на физическото пътешествие по места се припокрива с разговора за него, както и с концептуалното пътуване по картата. Топографията на терена, скитането и мисленото фланьорство са инструменти за картографиране на вътрешните пространства и в този процес ние с Майкъл постоянно осигуряваме един на друг отправни точки и средства за придвижване."
Последното интервю в списанието променя научния регистър на текстовете. Разговорът между Матийо Линдон и Антоанета Колева е алтернативен път, „друговерски” разказ за Фуко. Този текст е поантата в дългия Фукоянски маршрут на броя. Откровеността, с която е напоено интервюто, плаши с рафинирания си колорит и опита сбито да разкаже неумолимото значение, което е имал Фуко за френския писател Линдон, наследник на престижна интелектуална фамилия и близък приятел на Фуко.
В рубриката „Бележки по полетата” се натъкваме на текста на Паула Ангелова „В промеждутъците на една възможна онтология на настоящето: между Фуко и Мерло-Понти”, който следи чертозите на мисълта на френската изследователка Жюдит Рьовел и нейната книга Фуко с Мерло Понти. Политическа онтология, презентизъм и история (2015). В дебрите на този текст, разсъждаващ върху контраистория, дива историчност и двойното хоризонтализиране, си спомняме знаменитото питане на Фуко „Дали не може модерността да се разглежда по-скоро като нагласа, отколкото като период в историята?“.
Трябва да призная, че този брой на Социологически проблеми прави читателя истински съучастник в един нов „спектакъл Фуко”. Важен е начинът, по който усещаме как Фуко „превъзпитава“ някакви всепоглъщащи дупки в знанията ни за нас самите – целият ни репертоар, цялата ни крайност и смутеност пред собствените ни „прекъсвания“. Името на Мишел Фуко – потвърждава този брой – е водеща интелектуална, но и арт формулировка: индивидуална, провокативна и педантична. От тук насетне имаме работа само със себе си. Заради Фуко.[2]


[1] Брой 3-4/2016, но публикуван през април 2017 г.
[2] Предстои публично представяне на броя на 3 юли т.г. в Център за култура и дебат „Червената къща”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”