Български  |  English

Каквото ми е дадено

 
- Кои са темите, които предпочитате? Кое е новото в сборника ви „Вълча Богородица“, който неотдавна ИК „Жанет 45” публикува?
- Кое ме кара да пиша? С една дума: състраданието. Ще обясня. Ето такава банална сценка, случва се постоянно. Бял клоун стои на ъгъла на оживена улица, пуши цигара, озърта се, явно чака някого. Появява се Риж клоун с балон, подхвърля си го, любува му се, зяпа небето през него. Белият се приближава и уж без да иска, спуква балона с цигарата си. Рижият плаче. Белият се хили. Както и публиката край тях. Хилят се. А аз искам да разбера как Белият е станал такъв тъпанар, Рижият по начало ли е бил наивник, щом се размотава под носа на Белия с балон, от какво толкова им е смешно на околните. Отдавна ми се струва, че живеем насред панаир, може би заради слабостта ми към клоуните. Не че е нова тази представа, но в съвременния вариант на панаира Белият е способен да уцели балона с бомба.
Това е темата ми. Оказа се доста обширна, простира се в различни времена и пространства. Според мен, всички истории за написване вече съществуват в онази, както академик Вернадски я нарича, ноосфера, реят се, дирят своя писател. Намерят ли го, устремяват се надолу с неумолимостта на ескадри, за да кацнат върху главата на нужния им писател и ако той има поне капка инстинкт за самосъхранение, ще остави незначителните си други занимания, ще се вслушва, ще се вглежда внимателно и ще пише. Моя ли е една история, усещам я с кожата си.
Във „Вълча Богородица“ се наложи да напиша повечето разкази в аз-формата, която преди избягвах. По-трудно е да видиш като персонаж някакво свое аз, да се отнесеш към него отстранено. Може да ти дожалее, преди да се усетиш. И разказът просто спира. Не търпи да го насилват.
- А учителите ви в писането?
- Много са писателите, от които се възхищавам, на други откровено завиждам – на Томас Ман, например. Но в България не се раждат мислители, не знам защо, тук писателите са интуитивни – великолепният Йордан Йовков. Предполагам, че затова изпитвам влияние само от поети. В поезията намирам утеха и светлина – да видя своя път, да открия в себе си сила, за да продължа нататък. До ден днешен ме смайва способността на поетите „да отнемат аромата на живото цвете“ (Александър Блок), да изразяват с няколко оскъдни думи онова, за което на мен ми трябват цели страници. Поезията е провокация – в най-добрия смисъл, а в изкуството няма по-голям учител от провокацията.
- Как се чувствате на терена на съвременната българска проза? Кои явления за вас са значими и кои пренебрегвате?
- Напълно пренебрегвам хора, недоволни от условията, в които били поставени българските писатели. Никога – в цялата история на литературата, никога не е имало добри условия за писателите. Избираш ли попрището на писател, носиш си кръста. Защо сега да е различно? Да сме станали по-умни? По-свободни, по-духовно извисени? Не мисля. И сега, както и преди, съществуваме в профанизирана среда, което е в световен мащаб. Тук се сещам за Флобер, за изтънчената му ирония, когато описва художествения вкус на Ема Бовари, тоест, господстващия вкус по онова време. И все пак. Има писатели, има поети. Техните усилия – въпреки всичко – са значителното и ценното, което днес ни се случва.
- Какъв беше преходът ви от жанра на романа в жанра на разказа?
- Нито една от историите дотук не ми даваше материал за роман. Романът, разбира се, е за предпочитане. Пише се по-лесно. Движиш се като по междуселски път, бавно и с любопитство, позволяваш си да мижиш срещу слънцето, за да съобщиш какво се вижда от примижаване, да разкажеш нещо във формата на есе, което може и да няма непосредствено отношение към разказа, но може и да има – по-нататък. В един момент неизбежно се изправяш пред проблема да събереш целия натрупан материал и да го поведеш плавно към финала. Този проблем съществува и в разказа, макар и в по-малка степен, защото там пътуването е по скоростна магистрала. Не може дори да намалиш скоростта. Зазяпаш ли се, ще изхвърчиш към някое крайпътно дърво. Наричам това диктатурата на разказа. Понякога ми додява. И тук е мястото да благодаря черно на бяло на редакторката ми Екатерина Йосифова, която с овчарската гега ме връща в пътя.
- Как намирате конкурсите за проза като форма на литературна критика и изграждане на културни йерархии?
- Първо ще кажа, че не би трябвало писатели и поети да пишат рецензии, въобще да съдят книгите на хора от своята гилдия. Литературната критика предполага друга дарба, друг начин на мислене, изцяло противоположен на съчинителството, това е друг вид изкуство. У нас то е подценявано и съвсем неразвито. Факт е, разбира се, че му липсва и теренът, на който да се развие. Конкурсите ми се струват най-вече битка за надмощие и влияние между членовете на журито, докато представените творби май не са от особено значение. Случва се, когато не е съвсем ясно кой ще вземе наградата, да заложа на някого. А моят фаворит все губи. Вероятно не съм наясно с нещата. Суетата ми никога не е била обременявана от награди или номинации. Изглежда, тук положението е като с парите – едни ги привличат, други ги отблъскват.
- Как медията, а вие сте журналист по образование, променя днешната литература и култура?
- Голямата промяна започва в началото на миналия век, когато Хемингуей вкарва похватите на журналистиката в писането на разкази, успехът му е несъмнен. По-късно Капоти (в „Хладнокръвно“) използва белетристични похвати в публицистиката. Тук реакциите са от алилуйя до анатема, но не това е важното. Някакви граници са отменени. Днес възможностите, които те разкриха, се приемат като даденост. Но говорим ли за големи майстори, свободата сякаш се подразбира. Всъщност излиза, че всеки я притежава дотолкова, доколкото може да си я позволи.
У нас винаги е имало и ще има, надявам се, знаещи и можещи журналисти. Има ги и сега. Слава на небесата, казвам си, след среща с такъв човек, нищо още не е загубено. Съзнателно няма да споменавам имена, защото те се броят на пръстите на ръцете ми, може да са и по-малко, когато говорим за журналистите от културата. Смайвам се понякога от липсата им на информираност, сякаш работят в културата по съвместителство и други, по-сериозни задачи не им оставят време да четат, да гледат, да слушат. И да разчитат на собствената си преценка. Опитвам се да намеря причините и все се препъвам в културата. Единният й модел за класификация, макар и доста условен, се разпадна на съставните си части още в средата на миналия век. Оттогава имаме куп понятия – култура на работното място, здравна култура, физическа култура, културно растение и прочее, все парчетии без особен смисъл. От тези неща шоу не става, а именно шоуто продава продукта. Сега вече се опитвам да вляза в положението на журналистите. Какво да правиш с писател (художник, режисьор, поет)? Дори не изглежда атрактивно. Седи, дудне неразбираемо, не всеки е артистичен в поведението си. От друга страна, знае се, че тези хора умеят да разказват страхотни истории, стига да ги измъкнеш от тях. А освен това се знае, че журналистиката е занаят, всеки що-годе грамотен човек може да го овладее, достатъчно е да следва поне трите „златни“ правила и няма да сбърка.
И, разбира се, рекламата. Тук медията е незаменима и възможностите й са огромни. Жалкото е, че и рекламата в културата не винаги е компетентна. Но българските писатели са толкова маргинализирани в собствената си страна, че се радват на каква да е реклама.
- Какви са изпитанията пред превода от руски в променената политическа, културна и езикова среда?
- През последните пет-шест години няма преводи от руски. Почти няма. Класиката се преиздава, но, примерно, преводите на Достоевски са безнадеждно остарели, невъзможни са за четене. Едва ли скоро ще се намери издател, готов да се нагърби с монументалната задача за нов превод на Достоевски. Накратко, ето какво се случва. След като бяха издадени купища книги на водещи автори от класациите в руските сайтове, все от жанровете, достъпни за широк кръг читатели, настъпи отлив. Тези книги (авторите им продължават да са начело като тиражи и популярност) се залежаха на рафтовете в нашите книжарници и се опърпаха от подхвърляне насам-натам. Причината не е в българските читатели, макар че издателите са склонни да ги подценяват. Новите руски автори подхванаха писане на четива (да не се бърка с литературата, пък и според Пушкин, дори литературата не заслужава внимание, само изкуството, а то е нещо много повече), в които явно се опитват да стигнат американците в съответните жанрове (криминале, фентази, трилър) и не успяват – в Америка отдавна са разработени стабилни традиции с печеливши формули. Вмъкването на руска (уж) действителност не става убедително, защото случващото се може да се разиграе къде ли не. Пък и писането на четива в Русия вече е поставено на индустриална основа. Дори Лукяненко, един от добрите автори в жанра фентъзи, казва в свое интервю, че не издаваш ли по една книга на година, публиката те забравя. Някои пишат и по две-три книги годишно. Каторга, бих казала, а не творчество.
Всъщност, и в нашите ширини, и отвъд океана продължава несмущаван да действа социалистическият реализъм. Още по време на Желязната завеса американците се вгледаха внимателно в нашия социалистически реализъм, харесаха го, пък и защо да не го харесат, в него имаше високи образци. Та, взеха нашия социалистически реализъм, обработиха го по американски (по холивудски) и сега ни го продават. Не за много пари, но за добри пари.
Разбира се, в Русия и днес има великолепни писатели, но българските издатели предпочитат да ги подминават и чуят ли за руски автор, дърпат се като попарени. Страхуват се. От една страна, Русия напоследък никак не е на мода, от друга, по-вероятно е стойностните книги да потънат в споменатата книжна навалица.
- Как съчетавате в себе си белетристиката и преводачеството? Склонен ли е преводачът да редактира прозаика?
- Парадоксално е, но овладях българския език, може да се каже – завладях го, когато започнах да работя в кабина. Руският и българският станаха като скачени съдове, единият преливаше в другия, уравновесиха се. Пак там поправих произношението си, преди фъфлех и съсках на съгласните, не ми се разбираше, а в синхронния превод е задължително да артикулираш отчетливо. Това вече – благодарение на Пастернак. Понеже е бил и музикант, много използва съзвучието на съгласните, а в руския език всички съгласни се изговарят, както се пишат, без потъмняване, и при него има шипящи звуци, събрани накуп. Всяка сутрин, преди да вляза в кабината, декламирах на глас: „Извозчичий двор и встающий из вод – в уступах, преступный и пасмурный Тауер, и звонкость подков, и простуженный звон Венсминстера, глыбы, закутанной в траур...“
Но писането и превода нямат нищо общо, освен едно – работата с думите. В писането следвам „каквото ми е дадено“ (изразът е на Урсула Ле Гуин), в превода първо трябва да усетя как бие сърцето на автора, да схвана ритъма му и да вървя по него. Завинаги запомних и като закон спазвам това, което Аглика Маркова, прекрасна преводачка от английски, каза веднъж, съвсем между другото: всичко трябва да се превежда, не само смисълът, всяка дума е важна. Когато пиша и търся някоя дума, изведнъж тя изскача на руски. Проверявам я в речника. И правилно. При думите няма случайности. Вярно е, че руският език е по-богат, но пък българският е изключително гъвкав, пластичен, главното – глаголен. В руския, ако в едно изречение има струпване от причастни и деепричастни обороти, звучи нормално, не тежи. В българския глаголите могат да олекотят и най-сложната конструкция. Всъщност, искам да кажа, че съм благодарна, задето ми се е паднала съдбата да пиша на български език.
Въпросите зададе Марин Бодаков
още от автора
Любов Кронева е завършила журналистика в Москва, но работата й е свързана предимно с превода. Автор е на романите „Черни лалета за Кант”, „Къщата с ангелите”, „Кирка и сънищата” и сборниците с разкази „Банално” и „Вълча Бородица”.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”