Български  |  English

Иван Милев в паметта

 
Александър Тодоров е внук на Иван Милев, но с големия наш художник го свързват, освен дирите на кръвта, и чувството за културен дълг – той влага много усилия и време в съхраняването на паметта за него и популяризирането на творчеството му с днешна дата. По повод на 120 години от рождението и 90 години от смъртта му, успоредно с юбилейната изложба, открита в СГХГ, неговият внук е подготвил амбициозен проект (и търси помощ за реализацията му) на издание, което да събере в едно книжно тяло репродукциите на всички налични работи на Милев и коментарите върху изкуството и съдбата му, направени от най-влиятелните имена в българската култура през годините. Александър Тодоров се обръща и към съвременни артисти и критици, които да разширят рецепцията на Милев спрямо естетическите хоризонти и на XXI век. В тома ще присъства и един негов собствен спомен – или по-точно спомен от спомени, който (с незначителни съкращения) публикуваме тук.
К
 
Иван Милев в паметта
Роден съм през 1954 г. в София в семейството на архитект Мария Иванова Милева и на скулптора Стою Тодоров. Завършил съм специалност „Архитектура“ в Университета за архитектура, строителство и геодезия в София през 1979 г. Работил съм в Главпроект към Министерството на строежите и архитектурата, по-късно в Софпроект към Столична община, а от 1990 г. съм на свободна практика - имам свое архитектурно бюро за проектиране. По мои проекти са реализирани жилищни сгради, сгради за отдих и туризъм, сгради, свързани с културата (Камерната опера в Благоевград).
Първият ми по-сериозен спомен от детството е апартаментът, в който Иван Милев, след женитбата си с Екатерина Наумова, живее в София на ул. "Гурко" 34. Сградата е една от първите кооперации в София, построена е през 1925 г., собственост на Антон Безеншек - първият стенограф на Народното събрание и създател на българската стенография, с чието семейство ги свързва най-близко приятелство.
В този дом с фрески и картини брат ми и аз израснахме, а в двора му играехме с децата от квартала. През 1925 година в неговия вестибюл дядо ми рисува три фрески, на които изобразява Катя в национална македонска носия с рози в ръце, себе си в образа на овчар с гайда и едно момче сватбарче. Фонът на фреските е пейзажът на полето край Казанлък и Балкана. Освен тези три фрески, той рисува в хола райска птица, кацнала на клон - в златно и изумрудено, инспирирана от един японски параван с рисунки върху коприна на черен фон, подарен им за сватбата - моден атрибут в интериора за онази епоха. От друга страна, той оцветява стените на хола до височина два метра в черно. Обзавеждането е било семпло - две кресла, маса, бяла китайска ваза, пианото на Катя и този параван. Всичко това е в края на 1925 година.
Иван Милев е рисувал в съседна стая, като за близките му е било впечатляващо, че след ранното му ставане, в 7 часа сутринта, той, вече облечен с чиста бяла риза, е сядал пред статива. Винаги, като на съвършен естет, са били подредени боите, четките и материалите му. Сякаш е извършвал свещенодействие. При него няма бохемския безпорядък на ателието, изцапаните престилки - популярният образ на художника…
Един спомен на майка ми, който всъщност е разказ на баба ми за тяхното запознанство с дядо ми. Това става в началото на 1925 година в една софийска галерия и първата уредена среща планират да бъде до църквата "Света Неделя", но впоследствие я отменят, за да се срещнат пред Народния театър. В същия този ден е взривена църквата „Света Неделя" (тогава "Свети Крал") - това е печално известният атентат от 1925 г.
В тези години до края на живота си Иван Милев е главен сценограф - художник на Народния театър. Още един спомен - разказ на Чавдар Мутафов. През 1920 година, след завършване на гимназия в Казанлък и след военна служба, Иван Милев пристига в София с намерението да направи самостоятелна изложба и да кандидатства в Художествената академия. Любопитно е, че той дръзко подрежда платна на островчето в езерото при тогавашния ресторант "Ариана" в Борисовата градина, които по-любопитните софиянци могат да видят. Между тях са и двама приятели - Гео Милев и Чавдар Мутафов, които, изумени от почерка на младия художник, се запознават с него, разговарят и впоследствие му съдействат да се подготви за приемните изпити в Художествената академия. Семейството на Фани Попова-Мутафова и Чавдар Мутафов са най-близките му приятели и техните спомени, писани за него, са искрени и достоверни.
Иван Милев рисува една от изпитните теми - натюрморт, като си позволява да я стилизира, нещо нечувано за академична рисунка, още повече на приемен изпит, но въпреки това е приет в Академията. В часовете по рисуване там, зад стола му, се е събирала огромна група от колеги да наблюдават процеса му на работа.
По спомени на Илия Бешков, с когото Милев дружи в студентските години и дори споделят обща квартира, за да се топлят през зимата (горели дори картони с проекти и рисунки), баба ми била харизматичен човек, с магнетично въздействие върху хората, много уважавана и обичана от приятелите. Завършва два Факултета в Мюнхен - философия и музикална педагогика, специалност пиано в Консерваторията, дъщеря на ценения столичен лекар д-р Христо Наумов. Майка й Александра била от известна казанлъшка фамилия - дъщеря на Елисавета Костадин Коева, чиято сестра Стефана Коева по мъж била Папазова, съпруга на Димитро Папазов - собственик на къщата зад хотел "Роза" (Папазовата къща).
Когато през 1925 г. Катя завежда там Иван Милев, за да го запознае с майка си и близките си, майка й Александра се държи сравнително хладно с него, може би с високомерие, поради скромния му произход. Много по-късно, малко преди да почине, тя признава на майка ми - нейната внучка Мария, че този й грях към него се е старала да изкупи през целия си живот, като я е възпитавала и обичала като собствена майка. Признава, че тогава, през 1925 година, тя не е могла да го оцени истински, а едва по-късно осъзнава каква личност е той.
Едни от най-хубавите му картини, най-зрелите му работи от периода 1925-1927 г. са вдъхновени от баба ми Катя. Той я рисува нееднократно, съветва се с нея. Нейните черти откриваме в картината му "Ахинора" - собственост на Художествената галерия на Казанлък.
След бомбардировките над София, Катя Наумова и майка ми дават на съхранение именно тези тридесетина негови творби в трезора на Търговска банка, където те престояват години наред и когато през 1956 г. решават да ги изтеглят, за да организират изложба през 1957 г. по повод тридесет години от смъртта му, се оказва, че картините са изчезнали. Катя Наумова-Милева и дъщеря й Мария Милева полагат неимоверни усилия да бъде разкрита кражбата, но това така и не става. До днес тези картини остават в неизвестност.
Майка ми, Мария Иванова Милева, е родена през 1926 г. Следва архитектура в Цариград в края на войната и се дипломира в Софийската Политехника малко по-късно. Владееше перфектно немски, френски, руски, английски и турски език. Записва да учи архитектура, след като е приета в Театралната академия и в Медицинската академия. Тя не кандидатства в Художествената академия, въпреки че рисува превъзходно, по съвет на втория си баща, който смятал, че това не е сериозна професия за жена, понеже художниците били бохеми. Знанията, придобити по време на следването и в Цариград, и в София при най-известни професори по архитектура, й позволиха да направи сериозна кариера – тя е едно от големите имена в изграждането на съвременна България. Почина през 2002 година.
По-късно в нашия дом – в дома на баща ми Стою Тодоров и на майка ми Мария Милева - картините на дядо ми Иван Милев бяха нещо неотменно. Аз израснах сред тях и винаги откривах по нещо ново, а и досега. Кръгът от приятели на родителите ми, а впоследствие и моите приятели и колеги, ги бяха виждали многократно. Някои от тях още ме питат и си спомнят за тях. През годините някои от картините бяха продадени, а друга част са притежание на близките ми. Картини на Иван Милев има в Националната художествена галерия - голяма колекция, дарена от баба ми. Там има и негова кореспонденция, лични документи и др. Негови творби са собственост и на Софийската градска художествена галерия, Художествената галерия на Казанлък, на Стара Загора и др.
По-голямата част от запазените му картини са в частни колекции, главно на ценители и съратници, близки на семейството ни, които още навремето са купували от него или по-късно от баба ми в трудните години по време на войната. Това й е носело известен доход и е помагало за отглеждането на майка ми и на седемте деца, родени от втория й брак. Картини на Милев притежават семействата Кюранови, Мутафови, Анна Каменова-Стайнова и проф. Петко Стайнов. В студентските си години морална и до известна степен финансова помощ дядо ми е получавал от фамилия Стайнови – в една от ваканциите в Казанлък той изписва вестибюла на тяхната къща с популярните фигури: Мадона, Овчар, Хлябът, Жътварка.
Иван Милев рисува много известния портрет на Анна Каменова само за два дни, тя му позира в техния апартамент - той седи на един стол, а на друг стол срещу себе си поставя платното, на което рисува.
В семейството ни все още се пазят негови скици, рисунки, проекти за театрални декори и др.
Както казах по-горе, тридесетте изчезнали творби от трезора на Търговска банка (по-късно БНБ, ДСК), в неизвестност и до момента, най-вероятно са извън България; имаше сведения през годините и се коментираше, че някои от тях са били виждани в чужбина, толкова повече, че името на Иван Милев е достатъчно популярно в Западна Европа и САЩ. Тези тридесет творби са репродуцирани, което е и единственото им документиране, през 1937 г. от Евдокия Петева-Филова във връзка с издаването на нейната монография за дядо ми по повод 10-годишнината от смъртта му. През 1957-58 г. е публикувана и монография за Иван Милев от художника Александър Стаменов. През 1997 г., във връзка със 100-годишнината от рождението му, изкуствоведката Ружа Маринска също публикува своя монография за него.
По повод стенописите в къщата на ул.“Гурко“ 34 - те са в добро състояние и дори близките ми бяха с намерение да ги свалят и дарят на Националната художествена галерия. След смъртта на Иван Милев през 1927 г. този апартамент остава притежание на сестрата на баба ми - Славка Флорева, на която дължа отчасти своето възпитание като дете и която ми е разказвала много подробно за него.
Много се е коментирала неговата ранна смърт, но истината е, че през декември 1926 г. той заболява тежко от инфлуенца (това е втората вълна на испанския грип в София) и почива скоро след това (януари 1927 г.), но не е вярно, че е боледувал и починал от туберкулоза и то в мизерия, както твърдят някои. Напротив, той умира в семейството си, като сценограф на Народния театър и известен живописец, въобще, материално осигурен творец.
Ето и история за паметта на Иван Милев в Казанлък: за първи път изложба в града е организирана през 1967 г. със съдействието на Чудомир, в салона на читалище „Искра“. В следващите години изложба не бе правена – до 1997 г., когато съвместно с Националната художествена галерия бе организирана изложба в София и по-късно пренесена в Казанлък по повод 100-годишнината от рождението на художника. Малко по-рано, през 90-те години, една улица в Казанлък бе именувана «Иван Милев». В края на 90-те години с тогавашния кмет на града инж. Иван Гороломов водих разговор дали не бихме могли да отбележим мястото на родната му къща. Благодарение на спомените на майка ми и със съдействието на тогавашния главен архитект на града Доротея Христова, открихме в кадастъра на град Казанлък от онова време къде се е намирала тази къща (разрушена около 1945 г.). Сега там е колонада на поликлиника - непосредствено до Розариума. Тези материали предоставих на Община Казанлък и кметът г-н Гороломов, който ги внесе като предложение в Общинския съвет. Беше прието обаче, че е по-подходящо да бъде създадена алея на именитите казанлъчани в Розариума и така да се съхранява паметта за тях.
Идеята да се сложи образът на Иван Милев върху банкнота е предложение на художника Иван Радев в комисията на Българската Народна Банка, съставена по повод отпечатването на нови банкноти през 1997 г. Тази комисия го е приела безрезервно. Това не е инициатива нито на художествените среди в София (СБХ и пр.), нито на град Казанлък. И една подробност - абсурдно е да се коментира, че „бедният художник“ е популяризиран чрез банкнота. А колкото до това дали Милев е почетен по начина, който той наистина заслужава, нека видим доколко град Казанлък ще направи необходимото. Свидетел съм на всичко, което се прави ежегодно, за да се почита делото на казанлъчанина Чудомир...
Искам да добавя нещо интересно: майка ми Мария Милева е само на седем месеца, когато умира баща й. Преди петнадесетина години, когато тя поиска копие от кръщелното си свидетелство, се оказа, че след раждането й дядо ми е завел в общината и вписал като свидетел (какъвто е бил редът по онова време) Дечко Узунов, с когото са били близки приятели и който през годините хранеше към нея най-искрени чувства, следеше и се радваше на успехите й в кариерата.
До голяма степен за живота и творчеството на Иван Милев аз съм научил и от спомените на Фани и Чавдар Мутафови, Анна Каменова, Кирил Кръстев, Кита Филова, Иван Пенков.
За него са писали Сирак Скитник, Илия Бешков, Атанас Божков, Димитър Аврамов, Максимилиян Киров, актьора проф. Петър Петров - големи имена на българската култура, достойни творци, истински ценители на Иван Милев. На всички тях нашата фамилия дължи благодарност.
Александър Тодоров
София, януари 2007 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”