Български  |  English

Изгубеният рай е навсякъде

 
Йон Калман Стефансон (1963, Рейкявик) eпоет, романист и преводач. Има четири номинации за Литературната награда на Северния съвет, носител е на Исландската литературна награда (2005) за романа си „Лятна светлина и след нея пада нощ“ и на шведската литературна награда на името на Пер Улов Енквист (2011) за „Между рая и ада“. Неговите произведения са преведени на десетки езици.
Йон Калман Стефансон беше в България, за да представи издадените от „Жанет 45” първите два тома от трилогията за Момчето – „Между рая и ада” и „Тъгата на ангелите”, преведени от исландски от Стефан Паунов.
 
- Един от разтърсващите образи във вашия роман „Между рая и ада” (бел.ред. – вж. бр.33/2015) е на човек, който удря сам себе си, за да се стопли. Бих искал обаче да поговорим за преносното значение на този образ...
- В случая няма никакво преносно значение, всичко е буквално. При нас, на север, е така. Понякога животът може да бъде съхранен единствено ако се удряш. Метафорите се появяват едва по-късно в текста, когато моят герой Бард предсмъртно започва да рецитира стихове от „Изгубеният рай” на Милтън... Тогава литературата му дава сила, тя го култивира.
- А може ли литературата, култивирайки твоята собствена сила, парадоксално да те направи и уязвим?
- Не, никога. Хората, които вярват в подобни неща, грешат кое е сила и кое е слабост. Литературата може да ти помогне да се справиш с чувствата си – и това е сила. Някои от героите в тази книга, а в още по-голяма степен героите от следващата книга, „Тъгата на ангелите” (бел.ред. – „Тъгата на ангелите”, също издание на „Жанет 45”) – например, мълчаливият пощальон Йенс, са пример за това. Той е мълчалив човек и мнозина от читателите са подведени да смятат, че е много силен духовно. Но той може и да е много слаб, защото всъщност не може да се справи с чувствата си.
- Дали има книги, които ни дават много повече от хората?
- И да, и не. Да се заключиш в света на книгите, означава да избягаш. Част от живота включва неизбежността да живееш заедно с другите и да намираш начини да се справяш с тях. Ако към това човек добави и опита с литературата... Има обаче хора, които четат постоянно - и не разбират нищо.
- Как тълкувате факта, че вашата книга излиза в поредица, назована „Отвъд”?
- Исландия е много далеч на север. Хем сме част от Европа, хем не сме.
- Вашата страна се отказа обаче да кандидатства за членство в ЕС.
- У нас постоянно обсъждаме този въпрос и още има немалки вътрешни борби. Европейци сме, да, но сме повлияни повече от американската култура, отколкото която и да е друга част от Европа. Знаете ли, в продължение на 700 години сме били много изолирани от света изобщо. Едва с появата на параходите става възможно кораб да стигне до Исландия през зимата – преди това последните за годината кораби идват през септември-октомври, а следващите идват чак през април. За 7-8 месеца годишно буквално не сме съществували за света. И това просто обстоятелство е изградило нашата нация.
- А как е повлияло на литературата?
- Ние разполагаме с исландските саги – едно от най-големите световни постижения в световната литература, датирано през XIII век. По това време Исландия е била много по-добре свързана със света – хората са познавали случващото се в другите части на Европа. От началото на XIV в. до края на XIX в. почти няма исландски романи – пише се само поезия. Островните писатели, като всички островни хора, са много любопитни - винаги се чудиш какво става зад хоризонта... А и винаги сме четели какво пишат другите нации и сме много повлияни от чуждите култури. И все пак, в литературата ни има и нещо типично исландско – чувството за изолация, чувството, че си някак аутсайдер. Прост пример: когато три години живях в Дания, при телевизионната прогноза за времето често Исландия дори я нямаше на картата на Европа.
- Това ли е причината от вашите романи да блика толкова поезия?
- Аз започнах като поет. Нека уточня, че има единна северна литература, особено що се отнася до времената преди 1950 г. Това намира своята върхова изява в стила на Кнут Хамсун – лиричен, дори с привкус на меланхолия, но пък и с много интересни персонажи. Халдоур Лакснес, нашият нобелист, също е много лиричен романист. Изобщо до 1970 г. исландските романисти пишеха много лиризирана проза. Това положение, слава Богу, се промени. На първо място, начинът, по който пиша, е начинът, по който виждам света. Ако мина към друг стил, ще се получи ужасен роман.
- Исках да започна нашия разговор с музикален въпрос, но ще го задам едва сега – Бьорк, Сигур Рос или Олафур Арналдс предпочитате? Коя от тези музикални стилистики е най-близо до вашето писане?
- Нито един от тримата не ми е любим, но ги уважавам всички като творци. Ще спомена други творци, които ме карат да се чувствам у дома си, макар те да не са исландци – Шопен и Бах, Бийтълс и Пинк Флойд, Том Уейтс. Бийтълс. Бийтълс.
- Да се върнем към литературата. Каква е връзката между двата ваши романа, с които вече разполага българският читател?
- Това е просто следващата стъпка в едно човешко пътуване. Не мога да пиша самостоятелни книги. Вече съм автор на 12 романа. Само два съществуват като отделно тяло. Другото са две трилогии и две дилогии. Последната ми книга също е самостоятелен роман – бях щастлив и горд, че го постигнах. Романите ми могат да бъдат определени като симфонии или реквием – отнема време да извадиш всичко от себе си. Трилогията може да се чете и поотделно, и цялостно. В три от държавите я издаваха първо самостоятелно, после заедно. Всички я наричат трилогията за Момчето.
- Вие ли сте Момчето?
- Не за пръв път ме питат. Е, има нещо и от мен. Но не мисля колко точно е то. Най-важното е, че Момчето води своя независим живот в умовете на читателите – а какъв съм аз като човек, няма никакво значение.
- От „Между рая и ада” останах с впечатлението, че за вас и вашите персонажи приятелството е точно толкова важно, колкото и книгите.
- Приятелството е едно от най-важните събития в нашия живот. Двата най-важни елемента, които слепват нашия свят, са любовта и приятелството. Защо Бийтълс са толкова добри? Не само защото са много талантливи, а защото са били приятели.
- А мястото на поезията къде е?
- Поезията е мястото, където всичко започва. Без поезия литературата е загубена. Никога не пътувам, дори в автобус, без стихосбирка в ръка. Винаги се натъжавам от факта, че поезия се чете все по-малко. Невероятно е обяснението, че причината да се чете по-малко е динамиката на времето. Хората нямат време да четат поезия, но се прибират вкъщи и четат криминале от по 500-600 страници. Хората вярват, че поезията е трудна. Да, някои поети отнемат време, за да влезеш в техния свят. Но има много големи поети, които не изискват да си опитен в четенето на поезия. Да прочетеш едно стихотворение отнема 15 или 30 секунди, но ако е добро, то остава завинаги в теб. Това са 15 секунди, които остават завинаги твои.
- Кой е изгубеният рай на нашето време? Къде искате да се върнете?
- Ако говорим за Милтън на нашето време, ужасно и прекрасно е, че отнема време да разберем колко добра е една книга. Хвалбата днес утре ще бъде забравена. Дори и ние, които четем много, не можем да преценим какво ще остане за вечността. Но въпросът е в друго. За мен изгубеният рай е навсякъде. В момента в хотелската ми стая има томче на Кавафис. То е изгубеният рай. Боб Дилън също е изгубеният рай. Тази сутрин имаше в пощата ми имейл от дъщеря ми – и това е изгубеният рай.
Въпросите зададе Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”