Български  |  English

Може ли Европа
да загуби Балканите?

 
Когато турският президент Реджеп Тайип Ердоган женеше дъщеря си през май 2016 г., сред гостите можеха да бъдат забелязани трима чуждестранни ръководители, чието присъствие бе показателно: министър-председателите на Албания и Пакистан Еди Рама и Наваз Шариф и представителят на босненската общност в правителството на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович.
Шариф подкрепя безрезервно Ердоган в желанието му да се позиционира като световния ръководител на мюсюлманите, модерен халиф, който да свърже авторитета на американски президент и римски папа. Рама пък има свое виждане за света и разбиране на парламентарната демокрация, съвсем различно от това на турския президент.
Шариф и Рама обаче имат общи прагматични интереси. Турция държи на всяка цена да се представи като закрилник на Албания на Балканите и албанският министър-председател не пропуска да извлича от това полза. А самият Ердоган често напомня, че бащата на Изетбегович, Алия Изетбегович, на смъртния си одър заяви, че оставя Босна и Херцеговина под закрилата на Турция.
Това дарение е често предмет на разговори в Сараево, въпреки че в обсъжданията често се забравя фактът, че Босна и Херцеговина е страна, съставена от три етноса и три религии, и че ще е трудно да се намери сред останалите два етноса един едничък човек, който да приеме Турция за свой ангел-хранител.
Реджеп Тайип Ердоган е несъмнено най-популярният политик сред бошняците, нещо, което очевидно не обижда Изетбегович. Напротив, популярността на турския президент засилва позицията на Изетбегович и дава на бошняците силна морална опора в препирните им със сръбските и хърватските им съседи. Бошняците се чувстват защитени от благоразположението, което им демонстрира „султанът на Босфора”, и са готови да го следват със същия ентусиазъм, както и турските му съпартизани.
Когато Ердоган квалифицира холандците и германците като фашисти, това му печели негласното одобрение на босненския политически елит и нескритата подкрепа на населението и една част от медиите в Сараево. Когато Ердоган обвинява холандците, че са организирали клането в Сребреница като първа крачка към изтребването на всички европейски мюсюлмани, Изетбегович остава мълчалив, като така позволява на турския ръководител хладнокръвно да използва за свои цели жертвите, дадени не в неговата страна.
От своя страна, руският президент Владимир Путин се ползва с подобен статут сред сърбите в Република Сръбска, общностната единица, населена предимно със сърби, която заедно с Хърватско-бошняшката Федерация (или Федерация Босна и Херцеговина) образува държавата Босна и Херцеговина. Практически няма ден, в който медиите - както в Република Сръбска, така и в самата Сърбия, да не споменат завръщането на руското влияние на Балканите и в Централна Европа.
В Белград все още съществува някакъв плурализъм на мненията, там привържениците на Путин трябва постоянно да защитават позицията си против привържениците на една по-проевропейска перспектива. Няма такива нюанси в Баня Лука, „столицата” на сръбската република на Босна. За сърбите в Република Сръбска Путин е полубог със статут, подобен на онзи, от който се ползва Ердоган сред бошняците.
Властите в Белград, въплъщавани от Александър Вучич - бившия министър-председател, станал президент, водят от години политика на равна отдалеченост от Москва и Брюксел. От една страна, потвърждават решимостта си да станат член на Европейския съюз възможно най-бързо, от друга, настояват на братските си връзки с Русия. Целта на тази политика е ясна – да се получи възможно най-много от единия и от другия лагер, да се използва славянското братство, за да бъде шантажирана Европа, а близостта с Европа - за да бъде изнудвана Москва.
Все пак, подобна политика може да се окаже опасна. Братското сближаване със славянските съседи подклажда националните чувства, които може да се превърнат в трудно контролируеми. От десетилетия смазани и деморализирани от бедността, национализма, клерикализма и популистките политики, обикновените граждани са лесна плячка за Ердоган и Путин. Когато хората са отчаяни, те биват привлечени повече от диктаторите, отколкото от демократите – по-специално на Балканите, където отпреди двайсет години населението е разочаровано от политиците, които спуснатата им демократична процедура им е наложила.
Това е чувството, което всички народи от бивша Югославия (с изключение на словенците, може би) споделят все повече и повече както към демокрацията, така и към европейските идеали. Отношението им към Европа е особено показателно. Едно скорошно изследване, например, пита гражданите на Сърбия дали предпочитат да са част от Европейския съюз или от евразийската общност, ръководена от Москва. Една обезпокояваща част от тях посочваше втората опция. Но когато ги питат кой начин на живот предпочитат – на Москва или на Брюксел – дори онези, които имаха позитивно мнение за Евразия, приемаха, че предпочитат Брюксел.
Случая с Хърватия е безспорно най-фрапантният. Тази страна е член на ЕС от лятото на 2013 г. Навремето не само се вярваше в идеята за европейското разширяване, но и господстваше убеждението, че Хърватия ще е локомотивът, който ще повлече след себе си целия балкански регион към Европа. Четири години по-късно не само, че отношенията в Западните Балкани са толкова лоши, колкото не са били никога за последните двайсет години, но и самата Хърватия е по-малко проевропейска, отколкото е в момента на присъединяването си към ЕС.
Процесът на разевропеизирането на Хърватска е шокиращ, всеобщ и радикален. Той не се дължи на някакви маргинални политически групи или на изолирани екстремисти, той засяга управляващия елит и самата държава. Ритъмът на инцидентите отчетливо се ускори през последните осемнайсет месеца, по-специално благодарение на идването на власт на коалиция на радикалната десница, подкрепяна от местната Католическа църква.
Крайната цел на тези инциденти и демонстрации е да бъде - 70 години по-късно - изцяло ревизирана интерпретацията на ситуацията при излизане от Втората световна война, обявявайки за престъпници партизаните антифашисти, представяйки усташите и нацистите за освободители и разчиствайки обществения живот от всички малцинства – били те политически, социални, сексуални, религиозни или етнически. Стана обичайно, например, когато определяш някого като антифашист, да се подразбира в същото време, че той е враг на Хърватия. Левите настроения и либерализмът също не се ползват с добро име. Колкото до атеизма, колкото по-малко говориш за него, толкова по-добре.
В такава една среда какво може да означава реално Европа? И какво значат европейските ценности в очите на Хърватия и на нейните ръководители? От някаква хърватска гледна точка (или, във всеки случай, от гледната точка на държавната хърватска телевизия, на повечето от вестниците и на сегашното политическо ръководство), не е тайна онова, което се смята за позитивно, неприятно или едва търпимо в Европа.
За позитивни се сочат сегашните ръководители на Унгария и Полша, както и „Брекзит” (който бе посрещнат с ентусиазъм и еуфория, както беше посрещнат и изборът на Тръмп в Съединените щати). Всъщност, смайващо е до каква степен хърватските и сръбските националисти са съгласни помежду си, щом става дума за Тръмп, Виктор Орбан, Герт Вилдерс, Найджъл Фараж или Марин Льо Пен. В действителност, и едните, и другите са готови да следват всички онези, които са действали от години с цел да подриват Европа, такава, каквато се роди тя през 1945 г., както и да хвалят онези, които искат сирийските бежанци (дори всички мюсюлмани) да бъдат изгонени от Европа.
Въпросът с бежанците е една от редките теми, които изправят сръбските и хърватските националисти от една страна, а босненските националисти – от друга. Последните не могат напълно да се идентифицират с Тръмп и с неговите европейски сподвижници поради ислямофобията, която те изповядват. Западните Балкани са и този път готови за война, но с не съвсем същите подтици като през 1991 г. Тогава, поради субективните обстоятелства на една разпадаща се Югославия, хората бяха готови да се бият за своите собствени права (обикновено териториални), без да имат отношение към Европа или към останалия свят.
Ситуацията днес е съвсем различна. Страните в Западните Балкани се готвят за война, приличаща на онези от 1914 и 1941 г. Те имат нужда от широк контекст, за да могат да си уредят сметките. Те искат война, в която да могат да мрат за чужд цар, император или султан – дали ще е Путин, Ердоган, Тръмп? Балканите и този път са станали сцена на дипломатически маньоври, които рискуват някой ден да се обърнат на военни. Тъкмо тук руснаците, след половинвековно отсъствие, действат, за да се върнат на европейската сцена. Тъкмо тук турците преутвърждават своето присъствие в местата, откъдето бяха изгонени преди повече от век.
Европа все още не е изгубила окончателно Балканите, но това ще се случи, ако тя остава сляпа за последиците, които могат да произтекат от подобна загуба. Цената на европеизирането на Балканите, без съмнение, днес е по-висока, отколкото беше преди двайсет години – времето, когато бе пропуснат златен случай да се установи стабилност в района. Тази цена обаче ще бъде безкрайно по-малка от онази, която ще трябва да се плати в случай на балканизация на Европа.
Когато турският министър на външните работи Мевлют Чавушоглу говори за бъдещите религиозни войни в Европа и когато твърди, че няма никаква разлика между европейските социалдемократи и фашистите, той се опира на антиевропейското чувство на босненските мюсюлмани, на албанците в Македония, дори в самата Албания. Имаме още време да объркаме тези сметки. За това обаче би трябвало различните европейски столици да си дадат сметка за тайните намерения на руснаци и турци на Балканите.
 
Le Monde, 1 юли 2017
Пълният текст е публикуван в сп. Eastern Europe
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”