Български  |  English

Кризата около Катар –
защо блокадата не успява?

 
Външната политика на Държавата се основава на принципа на укрепване на международния мир и сигурност чрез всички средства, насърчавайки мирното разрешаване на международни спорове, подкрепата на правото на хората на самоопределение, на ненамесата в делата на отделните държави и сътрудничеството с държави, обичащи мира.
Глава 7, Конституция на Държавата Катар
 
Случващото се в Катар през последните седмици събуди любопитството на масовия читател, който отново разбра, че “богатите също плачат”. Въпреки интереса обаче, малцина анализатори успяха да погледнат по-дълбоко към причините за този пореден епизод на противопоставяне между държави, които, гледани отдалеч, изглеждат добри съседи и съюзници.
Кризата в Залива, довела до дипломатическа и икономическа блокада на Катар от страна на Саудитска Арабия, Бахрейн, ОАЕ, Египет и техните съюзници, е преди всичко резултат от тлеещото напрежение, продиктувано от различни гледни точки и подходи във външната политика и икономическия модел, въплътени от Катар и Саудитска Арабия в период на сериозни социални, икономически и политически изменения, които чертаят неясното бъдеще на Близкия изток.
 
Икономическа политика
През 1971 г. начело на Катар застава шейх Халифа бин Хамад ал Тани, дядо на настоящия държавен глава шейх Тамим бин Хамад ал Тани. Във външнополитически план катарската дипломация не търпи особени промени, оставайки в зоната на влияние на Саудитска Арабия до средата на деветдесетте години на ХХ в., когато начело на Катар застава шейх Хамад бин Халифа ал Тани. Мълвата твърди, че шейх Хамад се заема решително да преобразува Катар, след като прочита, че страната му е най-скучното място на света, според туристическия наръчник Lonely Planet. Всъщност, начело на династията Ал Тани, след безкръвен преврат, застава амбициозен владетел, който разбира и усеща, че са необходими съществени промени в поведението на Катар предвид динамиката на регионалните отношения и взаимодействието между страните членки на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ или Gulf Cooperation Council GCC). Смяната на властта в Доха съвпада и с началото на сериозни промени на световната икономическа и енергийна сцена. Значението на природния газ става все по-осезаемо, с което и тежестта на Катар се покачва. Начело на катарския енергиен сектор застава Абдулла бин Хамад ал Атия, дългогодишен министър на икономиката и на енергетиката, заместник-министър председател, но най-важното – признат вдъхновител на т.нар. катарско енергийно чудо. След серия от преговори, Катар сключва очакваните договори за износ на втечнен природен газ (ВПГ). Ценната суровина напуска пределите на най-голямото офшорно находище в света, намиращо се именно в катарския шелф, натоварена на най-големите за времето си танкери, дело на корейската компания Хюндай. Южна Корея се нарежда и сред най-големите стратегически партньори на Катар наред с Япония, Индия и Сингапур. Постепенно Катар се превръща във - и до момента е - най-големият износител на ВПГ в света и трети по обем на доказани количества природен газ след Русия и Иран. С Иран Катар дели и своето най-голямо газово поле, което на практика чертае отношенията на Доха с Техеран във външнополитически план към момента.
През 2005 г. Катар организира несметните приходи от природен газ, основавайки своя Суверенен фонд под управлението на Катарската инвестиционна компания, който в кратки срокове се превърна в един от най-разпознаваемите инвестиционни играчи на световния пазар. До 2010 г. страната вече притежава акции във Фолксваген – Порше, Сити банк, Роял Дъч Шел и Хародс. Суверенният фонд бе зад сделката между “Гленкор” и “Екстрата”, а наскоро руската “Роснефт” получи 19 млрд. щ. д. инвестиции от Катар и партниращата й “Гленкор”. Само в Лондон Доха инвестира над 25 млрд. щ. д., като намерението е да се вложат допълнителни 12 млрд. в транспортната инфраструктура на британската столица. Всичко това е част от политиката, целяща да наложи в международен план Катар като държава с присъствие, авторитет и визия в инвестициите.
 
Външна политика
Значителните икономически промени в периода на управление на шейх Хамад бин Халифа водят и до съществени политически реформи. Кувейтската криза от 1991 г., пример за това как гаранциите за националната сигурност от страна на САЩ понякога биха могли да дойдат по-късно от очакваното, става повод шейх Хамад да осъзнае необходимостта от диверсификация на външната политика с акцент върху основни направления - международно посредничество; икономическа експанзия в ключови сфери на световната икономика; културна, образователна и спортна програма за инвестиции. Това са устоите на катарския план за излизане на световната сцена. Новият лидер и най-близкото му обкръжение започват работа по изпълнение на програма, която следва да превърне Катар в релевантен международен играч с дял във външнополитически процеси, които гарантират на Доха място в голямата дипломация. Тази стратегия, съчетана с агресивна финансова и икономическа инвазия в международен мащаб, както и на практика създаването на своеобразна търговска марка “Катар” в сферата на образованието, науката и спорта, следва да съхрани или по-скоро да обслужи основен принцип в катарската външна политика – този на баланса между заобикалящите силни съседи и международните фактори. В многобройни интервюта политическият елит на Катар представя своето поведение, като обяснява намесата и посредничеството си в кризите - от Судан до Палестина и Ливан, като продиктувани от разбирането на страната от нуждата за стабилност в Близкия изток.
Важен детайл за осмисляне на последователните катарски политики е и това, че на практика Доха се впусна в дипломатически начинания, а дори понякога и авантюри, в една много благоприятна за промени среда. Арабският свят в продължение на десетилетия се намира в състояние на своеобразна идеологическа и политическа отпадналост с режими, решени да се запазят с цената на огромни икономически и социални експерименти. С падането на династията на президента Зейн Абедин бен Али в Тунис се отприщи вълна от стихийни промени в Близкия изток, сред които свалянето от власт на Хосни Мубарак бе особено значимо. Скоро след Мубарак, начело на Египет застана правителство и президент, доминирани от “Мюсюлмански братя”, което от своя страна бе ключов сигнал за Катар. Дешифрирайки египетските събития като ясен сигнал в полза на политическия ислям, Доха решително прекрачи доскоро немислими граници в нейното външнополитическо поведение, участвайки във военната кампания срещу Муамар Кадафи. Катарски ВВС бомбардираха позиции на режима в Триполи. Апетитът за все по-видима политическа и дипломатическа ангажираност намери ново поле и в Сирия. Дипломатическите усилия за регулиране на кризата плавно преминаха в директна намеса в конфликта с много сериозни последици. През март 2013 г., по време на срещата на върха на Лигата на арабските държави в Доха, катарският емир шейх Хамад покани представителите на сирийската национална коалиция начело с Муаз ал Хатиб да заемат вакантното място на Сирия. Въпреки неодобрението на редица държави и протеста на Дамаск, ситуацията бе описана най-добре от присъстващ в залата арабски дипломат – това е шоуто на Катар и ние нищо не можем да направим. Тази реплика сякаш точно приляга и към картината в арабския свят към момента. В отсъствието на някогашните водещи арабски лидери в лицето на Египет, Сирия, Ирак и Саудитска Арабия, Катар зае мястото на лидер и се опита да играе тази роля.
В кампанията за преформулиране на Катар и неговата външна политика, през 1996 г. се включва и новосъздаденият медиен конгломерат “Ал Джазира”. За значението на медийната група е написано много. Често поведението на телевизията върви в разрез с установените правила в Близкия изток и нарушава редица табута, засягайки теми, някои от които твърде чувствителни за редица държави и преди всичко за Саудитска Арабия. Телевизията си спечелва бързо популярност в арабския свят, като прави това, което в останалия свят е норма на поведение – опитва се да отразява безпристрастно и професионално, давайки трибуна на всички страни. При все тази заявка за неутралност, медията има своите особености. През 1999 г. правителството на Алжир прекъсва електроснабдяването на част от столицата, за да не даде възможност на населението да гледа интервю с известен опозиционер, а началото на войната в Ирак през 2003 г. превърна “Ал Джазира” едва ли не в основен канал за контакт с “Ал Кайда”, от който научавахме какво иска да ни каже Осама бен Ладен. От “Ал Джазира” България получи и потвърждението във формата на видеозапис за смъртта на двама български граждани, убити от терористи в Ирак. От невинен свидетел на събития, телевизията се превърна в активен участник, който чрез своите програми формира общественото мнение. Подобно действие никога не остава без последствия.
 
Кризата в Залива
Отношенията на Катар със Саудитска Арабия могат да бъдат описани като по-скоро чувствителни. Самата криза не е нито нова, нито пък неочаквана.
В интерес на истината, може да бъде отчетено почти десетилетие на напрежение още преди встъпването на трона на Хамад бин Халифа. Неговият баща Халифа бин Хамад стои зад прояви на дипломатическа решителност, които не винаги са в унисон със саудитската гледна точка. През 1988 г. Доха установява официални дипломатически отношения със СССР и Китай въпреки забележките на Рияд. Катар е воден от разбирането, че е необходимо да бъдат направени стъпки в посока на търсене на баланс между големите международни фактори. И ако подобни действия остават по-скоро без реакция от саудитска страна, то през 1992 г. между двете монархии е налице открит граничен конфликт, при който саудитски сили, подкрепяни от местни бедуински племена, атакуват граничен пост на катарска територия, убивайки двама и пленявайки един войник. В отговор Катар излиза от Споразумението за демаркация на границите от 1965 г. и изтегля военния си контингент от Силите за отбрана на ССАДПЗ “Пустинен щит”[1]. Нови сблъсъци бележат 1993 г. и 1994 г., като в резултат Катар отказва да подпише двустранен документ за сигурност и не участва в заседанието на високо равнище на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССЗП).
По късно, през 1995 и 1996 г., в началния период на управление на новия държавен глава шейх Хамад, с предполагаемото участие на Саудитска Арабия са направени два опита за преврат, като по време на този през 1996 г. около 2000 френски наемни войници от личната гвардия на сваления емир Халифа са обвинени, че са въоръжавани и подкрепяни от Рияд срещу новия емир.
Намесата на САЩ в деескалирането на конфликта в Залива изиграва положителна роля, но никога не слага точка в спора. Проследявайки събитията до наши дни, трябва да бъде отбелязана 2002 г., когато Рияд изтегля посланика си Хамад ал Туейми от Доха заради острите материали на “Ал Джазира” срещу Саудитска Арабия. Едва през 2008 г. отношенията навлизат в етап на нормализиране, за да дойде 2014 г., когато в нов епизод на напрежение Саудитска Арабия, ОАЕ и Бахрейн отзовават посланиците си в Катар.
Във финансов аспект кризата в Залива почти не се отрази на световните финансови пазари, които реагираха слабо на случващото се благодарение на гаранциите на катарското правителство, че ще изпълнява своите ангажименти по износ на ВПГ. Доха не използва и правото си на ембарго, като прекрати износа на газ по единствения газопровод, който страната има по суша – този, свързващ полуострова с емирството Абу Даби и Оман.
Поведението на Катар има своето разумно обяснение. Пред необходимостта да запази позициите си на енергийните пазари и да докаже своята надеждност, Катар в никакъв случай не би си позволил да компрометира връзките си с традиционни и ключови партньори, които освен това запазиха мълчание и не взеха страна в спора. Южна Корея, Япония, Индия и Сингапур имат дългогодишни договори за внос на газ, които Доха е решена да изпълни, а онези, които изтичат в близко бъдеще - да поднови. За Катар запазването на дела на пазара на ВПГ е от стратегическо значение, много по-голямо от това да провежда наложен тип външна политика, заради което попадна под натиска на своите съседи. Запазването на договорните отношения гарантира пазари, които от своя страна осигуряват внушителното благосъстояние на Катар.
В този смисъл, отказът на страната да използва т.нар. енергийна карта е въпрос на добра преценка в условията на особено деликатна регионална среда. След трудни първи четиридесет и осем часа и на практика неуспешен опит да се повлияе на вътрешнополитическата ситуация в Катар, целящ дори да стигне до смяна на държавния глава под натиска на мнима опозиция, Доха възстанови позициите си “на държава - жертва на заговор от страна на своите агресивни съседи”. До голяма степен хибридната война срещу Катар се провали, след като твърде неумело припомни обвинения срещу Доха, които така или иначе са добре известни и не са от вчера, без да добавя нищо конкретно. По този повод говорителят на държавния секретар на САЩ Рекс Тилърсън призова преди дни Рияд да представи конкретни доказателства по обвинението си, че Доха подкрепя терористи и въоръжени ислямисти, или да прекрати натиска.
Дни по-късно саудитското ръководство изпрати с посредничеството на Кувейт тринадесет искания, които Катар следва да изпълни. Исканията звучат по-скоро като ултиматум и едва ли ще бъдат сериозно обсъдени в Доха - поне не по начина, по който очаква саудитската страна.
Ултимативното искане да бъде затворена компанията “Ал Джазира” има толкова отношение към реалните проблеми в Залива и Близкия изток, колкото и искането да се прекрати финансирането на редица други медии.
Претенциите, официално представени на посредника Кувейт в Рияд, оставят съмнение за сериозна лична неприязън от страна на новия саудитски престолонаследник принц Мухаммад бин Салман, който сякаш търси на всяка цена начин да постави на колене своя противник, поставяйки му непосилни условия.
Очаквано противниците на Катар отново поставят въпроса за връзките между “Хизбулла”, “Хамас”, “Мюсюлмански братя” и Доха. Разбира се, на свой ред Рияд не изразява готовност да обсъжда отношенията, които самата Саудитска Арабия поддържа със сирийските бойни групи, близки до “Ал Кайда” и ИДИЛ, но настоява, че злото се корени в подкрепата от Доха, оказвана в Сирия, Либия, Йемен и Ирак.
Искането за изплащане на репарации затвърждава впечатлението, че дирижираните действия на четирите държави съюзници целят да поставят Катар в губеща позиция и да го принудят да се съобрази с претенциите на съперниците си. Нещо, което едва ли ще се случи.
 
Връзките с Мюсюлмански братя
и палестинската кауза
Обвиненията срещу Катар, че поддържа връзки със забранени организации и с такива, които фигурират в списъци на световни разузнавателни служби, налагат да се погледне отново малко по-дълбоко. Историческите връзки на Катар с “Мюсюлмански братя” са също толкова добре известни, колкото и тези, функция на разрастването на мрежата на организацията в други държави от Близкия изток, в това число и в Саудитска Арабия. Прогонени от Египет след идването на власт на Гамал Абдел Насър в средата на 50-те г. на ХХ в., “братята” намират удобен пристан в Персийския залив. Не само в Катар, но и в Кувейт, и в Саудитска Арабия бягащите от преследванията на новия египетски режим представители на движението се вливат неусетно в редовете на увеличаващия се брой новопристигащи чуждестранни работници. Така “Мюсюлмански братя” навлизат все по-дълбоко в пластовете на обществото в Залива чрез работата си като лекари, учители или инженери. В Катар през 50-те и 60-те г. острият недостиг на подготвени учители и университетски преподаватели е запълнен от множество членове на движението. Постепенно, по своеобразен начин, в общественото съзнание на Катар се преплитат идеите на Хасан ал Банна[2] и Саийд Кутб[3] с тези на догмите на уахабитския ислям (официално изповядван в Катар). Влиянието на “Мюсюлмански братя” скоро започва да се усеща във всички сфери, като то осезаемо се прокрадва в поведението и на катарския политически елит. В Доха пристигат фигури като Юсуф ал Карадауи, духовен лидер на “Мюсюлмански братя” в Египет, и Камал Наджи[4]. Скоро тук започват работа настоящият палестински президент Махмуд Аббас, Камал Адуан, лидер на ООП, и Рафик ал Натше – днес заместник-председател на борда на директорите на Палестинската ислямска банка. Постепенно катарската столица става пристан на различни по своя произход арабски политически и обществени фигури, което неминуемо се отразява и на съзнанието на местния елит. И до днес в Катар пребивават Омар бин Ладен, син на Осама бин Ладен, бившият иракски вицепрезидент Тарек ал Хашеми, бившият сирийски премиер Рияд Хиджаб. Сред най-приближените до кабинета на емира в качеството му на съветник на шейх Тамим е бившият депутат от арабско-израелската квота в израелския Кнесет Азми Бишара. Наред с всички тези лица, от началото на ХХІ в. в Катар започва да се засилва присъствието и на влиятелни западни тинк-танкове, като “Brookings”, RUSI и Rand, което прави Доха особено място по своето присъствие в Близкия изток – притегателен център за представители на различни по своя манталитет и култура хора.
В цялата тази пъстра палитра една организация привлича особено внимание и е сред най-големите дразнители за противниците на Катар. След отказа си да подкрепи действията на Башар ал Асад през 2011 г., в Доха пристига вече бившият глава на политическото бюро на “Хамас” и настоящ лидер на Консултативния съвет на движението Халед Мешал. Връзките между “Хамас” и Катар, дълбоко подплатени от принадлежността на движението към идеологията на “Мюсюлмански братя”, датира от началото на 2005 г. През 2006 г. Катар дарява 50 млн. щ. д. на Газа и на току-що спечелилата изборите за парламент ислямска организация. Началото на блокадата срещу Газа през 2007 г. от страна на Израел бележи и началото на тясното сътрудничество между Катар и “Хамас”, като ключов момент в тези отношения е посещението на шейх Хамад бин Халифа в Газа през 2012 г. – първо и единствено по рода си посещение на държавен ръководител в Газа до момента.
Доколко Катар стои зад “Хамас” в политиката на движението спрямо Израел и други невралгични проблеми в Близкия изток, е доста спорен въпрос. Внимателният и дори мнителен подход от страна на Доха по редица текущи въпроси, като връзките между “Хамас” и Египет, по-скоро говорят за съществуващи граници във взаимоотношенията между страните. Това на практика оставя пространство за палестинската организация да действа свободно, докато от своя страна Катар е в състояние да инвестира над 500 млн. щ. д. в реконструкцията на Газа след конфликта с Израел през 2014 г., без да бъде обвиняван открито, че подкрепя радикалното движение. С инвестираните до момента средства Катар оставя далеч след себе си донори от ранга на Турция и Саудитска Арабия, например. В Газа действа и офис на катарския комитет за възстановяване, който често е наричан погрешно дипломатическо представителство.
Интересно е да се отбележи, че сред организациите, които четирите държави съюзници ултимативно настояват Катар да екстрадира, не попада движението “Талибан”, което също има своето “официално” представителство в Доха. Сякаш темата за „Талибан” остава удобно извън полезрението на т.нар. съюзници или този въпрос не е в техните компетенции, имайки предвид обстоятелствата по разкриването на въпросния офис и настоятелното искане за това от страна на световни столици.
В отговор на ултимативните искания срещу Катар, САЩ не закъсня да представи свое официално изявление и изрази предпазливост, като Държавният департамент подчерта, че “на някои искания може да бъде отговорено много трудно”. Така за втори път през последната седмица Вашингтон намекна на Рияд да бъде по-прецизен в дипломатическия си подход.
 
Заключение
Към този момент кризата в Залива оставя впечатление, че се намира в застой. Доколко Катар ще се съобрази с ултиматума на своите съперници, е трудно да се предположи. Към момента се налага впечатлението, че Катар печели дипломатическия сблъсък. Дори традиционни и близки съюзници на Саудитска Арабия, като Пакистан, отказаха да се присъединят към “коалицията”, а редица влиятелни европейски столици недвусмислено заявиха позиция в полза на прекратяване на блокадата.
В тези по-скоро благоприятни условия Катар направи всичко възможно да запази мълчание, като не предизвиква своя по-голям съсед и неговите съюзници. Междувременно обстоятелствата също се промениха. След дни на напрежение в Доха, Турция открито заяви подкрепата си, а турският парламент одобри изпращането на военен контингент в Доха съгласно двустранно споразумение отпреди три години. По този начин Анкара на практика откри нова страница в историята на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ). Турция установи военно присъствие в крайно чувствителна зона, която по традиция е запазена за САЩ. При един (по-скоро невъзможен) военен сблъсък между Катар и Саудитска Арабия, САЩ и Турция биха се изправили пред сериозна дилема по какъв начин да реагират. Съюзници в НАТО, двете държави имат значителни различия относно подхода в отношенията с партньорите си в Залива.
В контекста на кризата в Персийския залив, Сирия придобива особено значение. Катар в продължение на седем години бе и остава активен участник в сирийската криза. От самото й начало през 2011 г. даде ясно да се разбере, че настоява за смяната на режима в Дамаск. Доха, както и нейните съюзници на този етап, сред които Турция и някои западноевропейски столици, допуснаха редица грешки в стратегията си срещу Башар ал Асад - част от тях доведоха до ескалацията на гражданската война и появата на групи като “Джабхат ан Нусра”. Към днешна дата Турция участва в нов баланс на силите, сътрудничейки си с Иран и Русия. След раздора с Рияд е напълно възможно да се очаква, че Доха ще напусне или ще се отдалечи от т.нар. сунитски блок за сметка на консолидация по линия на оста Анкара – Москва – Техеран. Интересно е да се отбележи, че по отношение на Сирия, не само Турция, Иран и Русия имат сходни виждания. Египет също внимателно следи случващото се и не би се съгласил да види начело на Сирия режим, доминиран от сирийското крило на “Мюсюлмански братя” или друга фракция, принадлежаща към политическия ислям. И на практика, по тази си позиция Кайро е в различен лагер от този на Рияд. Това поставя някои въпросителни доколко е консолидиран съюзът срещу Катар. В допълнение, в дните, когато Доха изпитваше несгодите на наложената блокада заради връзките на Катар с радикални, ислямистки и терористични групи, подобни на “Хамас”, делегация от високопоставени представители на палестинското движение водеше преговори с египетското ръководство в Кайро по редица въпроси, сред които и този за отношенията в областта на сигурността.
Важно е да се отбележи, че с действията си т.нар. антикатарска коалиция би могла да доведе и до излизането на Доха от ССАДПЗ. Такова развитие допълнително ще отслаби позициите на Рияд и антииранския фронт, зад който прозират интересите на новата американска администрация. За намерението да бъде обявено излизане от Съвета стана ясно още в първите часове на кризата. Но след намесата на влиятелни членове на управляващата фамилия Ал Тани и най-вече на емира на Кувейт - шейх Сабах, решението бе оттеглено.
 
Виновен ли е Катар?
Без съмнение, Катар има за какво да бъде критикуван. От по-скоро пасивен наблюдател на промените в Близкия изток, започнали през 2010 г., страната стана активен участник в тях, като се опита да формира и инспирира общественото мнение, да влияе чрез щедри финансови дотации под формата на преки инвестиции, а понякога дори и чрез частни дарения. В Либия Катар, освен че участва във военните действия, и чрез активната си медийна кампания допринесе за смяната на режима. За съжаление и тук, както и в Сирия, последиците от някои необмислени и прибързани действия, както и от отсъствието на ключови международни играчи във важни моменти от разрастването на въпросните кризи, доведоха до непоправими последици, надхвърлящи дефиницията за “failed states”.
Със сигурност Катар ще промени позицията си по редица въпроси. Ролята на страната в Близкия изток ще се модифицира, като е възможно в редица горещи точки да видим оттегляне. Прекомерната активност, надхвърляща често възможностите на страната, ще бъде намалена до границите на възможното. Катар, под влияние на еуфорията от промените в Близкия изток, се отдалечи от изконния принцип във външната си политика на баланс между големите регионални и международни сили. Последиците от тази грешка се виждат и днес.
Без съмнение, кризата ще промени и отношението на Доха към доскорошните съюзници. Едва ли ще видим прекалено сближаване с Иран, например, но Катар със сигурност ще използва момента за равносметка кои са държавите, застанали до нея в този труден момент. Катар е доказал, че може да бъде колкото прагматичен, толкова и щедър към своите приятели. В този смисъл, често прилаганият принцип на “дипломация чрез финансови аргументи” също ще остане в миналото. Доха разбира, че дори страни, които без съмнение са били щедри бенефициенти на катарска помощ, днес предпочитат да останат неутрални – добър урок за катарското ръководство за значението на максимата “вечни приятели – вечни интереси”.
И все пак, във все по-взаимосвързаните събития, катарската криза надхвърля далеч спора между Катар и неговите четири основни съперници. Последиците от него са не само политически, но биха могли да бъдат и икономически, а и такива в областта на сигурността. Едно е сигурно - блокадата не успя на този етап. А задълбочаване на кризата няма да спомогне да се реши нито ужасът в Сирия или Йемен, нито пък ще доведе до края на “Мюсюлмански братя” в Близкия изток или изчезването на идеите на крайния радикален ислям на ИДИЛ.
 
Йерусалим, юни 2017 г.


[1]„Пустинен щит” е една от трите отделни операции, които провеждат Многонационалните сили, за да освободят Кувейт от окупацията на Ирак. Другите две са „Пустинна буря” и „Пустинен меч”. Операция „Пустинен щит” започва на 7 август 1990 г. и продължава до началото на 1991 г. Тя няма аналог след края на войната във Виетнам. В нея с най-много въоръжени сили участват САЩ – 527 хил. души., Саудитска Арабия - 67 хил., Египет - 35 хил., Сирия - 20 хил. души. Великобритания изпраща 34 хил. души, Франция - 18 хил. души, Канада – 2 хил., Италия - 1000, Аржентина – 900 души, Австралия – 600, Белгия – 400, Холандия – 400, Гърция – 200, Чехословакия – 170, Полша – 130.
 
[2]Хасан ал Банна (1906-1949) е основател на организацията „Мюсюлмански братя”. Това става през 1928 г. в родината му Египет. Лозунгът му е „Ислямът е решението“.
 
[3]Саийд Кутб (1906-1966) е египетски писател и философ. Един от идеолозите на „Мюсюлмански братя”. Автор на прочутата книга „Жалони по пътя”, в която излага вижданията си за ролята на Корана и ислямската култура в мюсюлманското общество.
 
[4]4 Камал Наджи (1951-2009) е вторият човек в Организацията за освобождение на Палестина в Ливан. Близък съмишленик на Ясер Арафат, със сериозна роля в засилването на диалога между Сирия, Ливан и палестинската общност.

 

още от автора
Мирослав Зафиров e дипломат, базиран в Близкия изток, експерт в международна организация.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”