Български  |  English

Започна Варненско лято

Музиката властва в главите

 
Летният варненски фестивал отдавна има своите навици, репертоарни модули, своите артисти и партньори. Има своята респектираща 91-годишна история. И своя авторитет. Струва ми се обаче (не го споменавам за първи път, но нищо не се променя), че общината прекалено много разчита на този авторитет и недостатъчно „огласява” присъствието на класическия форум. На фона на курортната гълчава той стои встрани, с почти отсъстваща реклама из пространствата на града. По главните улици на Варна се виждат постери, транспаранти и билбордове на всякаква фестивална стока. Не и на „Варненско лято”! Разбира се, това не отнема функцията на фестивала като място за срещи на естетики, прочити и почерци за културното малцинство в града.
За откриването на тазгодишното, 91-во издание на фестивала, пред Варненската филхармония застана Емил Табаков. Наложи своя личен интерпретаторски възглед още в рапсодия „Вардар”, с която всяка година се открива фестивалът. Химновата част бе по-разтворена във фразата, по този начин прозвуча с особено подчертана тържественост, която направи действен, ефектен контраста с хороводния среден дял. Тази прекалено употребявана за тържествени случаи композиция на Владигеров рядко излиза от трафаретната си функция в родната музикална практика. Затова, когато се чуе някаква извънредност в погледа към партитурата, сякаш формата „проглежда”. А и оркестърът прозвуча доста по-интензивно, сякаш с друга култура. За Тройния концерт от Бетовен на сцената се събра изпробвало се вече в съвместността си солистично трио – цигуларят Минчо Минчев, виолончелистът Янг Чанг Чо и пианистът Евгени Божанов. След съвършения им ансамбъл в камерен концерт на фестивала преди 3 години, този път те диференцираха „взаимоотношенията” в триото спрямо класическата симфонична фактура на концерта. Челото търсеше тишинната многозначителност на своите начални встъпления в конфигурацията на тримата, а цигулката и пианото извеждаха допълнителни линии към тъмния, малко крехък в случая, глас, взаимно допълвайки се със звукова елегантност и провокативно фразиране. Подобен подход е интересен, нетрадиционен и в края на краищата – успешен, когато го предлагат майстори. Подредено звучеше оркестърът, гъвкав и подчинен на тройката солисти – с обострено внимание към тишините на Чо, с тънко фразиране, допълващо светлия колор и щрихово безупречната линия на Минчев, с рефлекс и подходящо репликиране на неизбродимия звуков арсенал на Божанов. Тази висока палитра кулминира в много интимно прозвучалата втора част. В нейните 53 такта музиката казва толкова много! Поверена предимно на солистите, тя бе истинско откровение, незабравимо интимно споделяне. Релефна, изпипана в жанра на танца и с впечатляваща артикулация на щриха бе третата част с интригуваща музикантска игра между Минчев, Божанов и Чо – ярък прочит, напуснал общоприетото, с подвижна инструментална картина, изпълнена с колорит, със звуково въображение и обагрен синхрон в съвместното движение.
В твърде трудните Пет български танца от Емил Табаков оркестърът бе изключително отзивчив в изявата си, увлечен не само от диригента, но и от изпитанията на партитурата – от тембровото богатство, от щедро предоставените в нея виртуозни възможности за изява на отделните групи и солисти – съставът звучеше преобразен, извън рутината на неотрадното си всекидневие.
Първият модул от фестивалната програма „Симфонична и камерна музика” продължи с класически сонатен рецитал на словенската цигуларка Лана Тротовшек и пианиста Людмил Ангелов. Фестивалът е спечелил Ангелов за артистичен съветник. И това създава очаквания. Ангелов има сериозен фестивален опит (в Толедо и София), международни контакти и авторитет като солист и камерист. Тротовшек (1983) е възпитаничка на Кралския музикален колеж в Лондон и за близо десетина години е свирила и с Джанандреа Носеда, и с Гергиев, и с Башмет, и с Тан Дун. Разпределя времето си между гастроли и преподаване. Свириха най-популярен репертоар, като сонатата на Бетовен оп.12 № 3 и третата соната на Брамс. Бетовеновата соната съчета полетата на два типа звук – пеещ и бистър във водещата партия на пианото и матово приглушен на цигулката. Подчертаха максимално специфичното регистрово съотношение в двата инструмента в първата част - съчетанието на високия глас на пианото и по-ниския в цигулката, като изградиха ефекта на силно контрастните звукови зони. Проблематизираха през щрих и динамика драматичната кантилена в до мажорната втора част с впечатляващ диалог между двата инструмента, за да завършат в стремителното, на един дъх, рондо. Съвсем различен бе почеркът им в третата соната на Брамс - мощно, с една симфонична възбуда, с различни звукови параметри в перспективата на ансамбъла. Концертът им завърши със съвсем непознатата соната на много известния диригент Едуард Направник, главен диригент на Мариинския театър в Петербург почти 5 десетилетия след смъртта на Константин Лядов. Направник има и голямо творчество, съвсем неизвестно в България. Сонатата е в стил, много близък до този на Чайковски, най-вече по отношение на интимния, изповеден характер на мелодиката, с по-ограничено секвенционно развитие и фази на изграждане. Прелестен лиризъм във фразирането и отново впечатляващо темброво въображение определиха прочита на дуото.
От гастрола на австрийската Камерна филхармония „Веберн” се открои техният солист, 22-годишният Емануел Чъкнаворян. Съставът е младежки, подчертано камерно-симфоничен (щрайхът започва от 6 първи цигулки и стига до 1 контрабас) и въпреки името, което носи, свири Моцарт, Бетовен и Шуберт. На пулта бе Владимир Кираджиев, който е и доцент в Университета за музика и сценични изкуства във Виена, патрон на оркестъра. Симпатични млади хора, музицират грамотно в матрицата на класическата традиция. Чъкнаворян бе солист в Бетовеновия цигулков концерт – впечатляваща техника, прецизен маниер в поддържането дисциплината на фразата, същностно потопен в интерпретацията, в която засега се разчитат много качествен инструментализъм, пееща, лирически оцветена фраза и примамливият звук на един Страдивариус от 1698 г. Чъкнаворян имаше и любопитен избор на концертните каденци - първата е негово лично творение, а останалите – към втората и третата част – бяха оригиналните Бетовенови каденци, написани към клавирната версия на концерта и по-късно преработени от Волфганг Шнайдерхан за цигулка.
Изключителното попадение на фестивалната програма за тези няколко дни бе австрийският струнен квартет „Артис”. Ансамбълът е с 37-годишна история, а в ръцете на Петер Шумайер, Йоханес Майсл, Херберт Кефер и Отмар Мюлер действат фантастични инструменти – Келер, Гуарнери, Гуаданини и Амати. Но звукът им е незабравим не само благодарение на страхотните инструменти. В Хайдновия квартет „Изгревът” триумфира една спокойна, уверена във властта си интензивност на формата, пронизана от имагинерната светлина на мелодичното ставане, фантастично „изиграно” от квартетистите, с впечатляващо вътрешно гласоводене, което дефинира и диференцира ансамбловите гласове. Безпрекословен стил! И след тази откровена класическа усмивка ни отведоха в сюрреалистичния мрак на Четвъртия квартет на Александър Цемлински. Смъртта танцува в тоновото слово на композитора, посветено на нелепо завършилия живот на Албан Берг през 1935 г. Мистериозна звукова картина, в която няма изход, няма просветление. Всичко е подвластно на мрака – декадентско внушение, което обсебва скоростно съзнанието, а кулминацията на прочита на „Артис” бе във финалната двойна фуга. Сгъстиха фактурата, увеличиха темпото, скоростта сякаш излезе извън контрол. Действително свършек! Трябваше да оставят Цемлински за финал на рецитала си. След тази музика трудно можеш да пристъпиш дори към музика на Брамс, чийто втори квартет ни връща към класическата строгост, към принципите на Бах, към играта с абревиатури (тук в музиката са вплетени F A E – Frei aber einsam – свободен, но самотен; и Frei aber froh – свободен, но доволен), към романтичната философия, към тонов език, в който инструментите сякаш са щастливи да раздадат всичко, на което са способни. Съзнанието излиза от бездната и постепенно се връща към земните радости, към идиличната картина, нарисувана от Джойс в стихосбирката му„Камерна музика”, в която свиренето е нежно, музиката властва в главите, а пръстите блуждаят върху инструмента.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”