Български  |  English

Общината прави конкурси

 

Това, че общините правят архитектурни конкурси, не е похвално, то е задължително. Още по-важно е как ги правят. Варненската община направи конкурса за новата си библиотека. Заданието и програмата направиха WhAT-A (нататък ще ги пиша УАТ-А, за да не сменям азбуката). Заданието им беше много по-качествено от всичко правено дотогава в България. Естествено, имаше недостатъци, които преди две години ми се струваха преодолими. Те бяха посочени навреме, коментирани и трайно забравени. Главните кусури – максимализъм, излишна свръхцентрализация, неподходящо място - бяха властнически грешки. УАТ-А обаче сбърка, като предвиди недостатъчно време за журиране, като не предложи на журито предварително събеседване по приоритетите, като не популяризира протоколите и докладите и не поиска, в крайна сметка, публично журиране. Нямате представа как се стяга дори най-съвестният и принципен журьор, когато (може да) го гледа и слуша цял народ, колко по-умен, ефикасен и полезен става – тогава за глупости, подлости, мързел и слаб професионализъм остава нищожен терен... А участието на чиновници в журито на архитектурен конкурс не е безпочвено, то е вредно!
Конкурсът във Варна (за разлика от много безплодни досега) изглежда ще мине към строителство – това е целта на конкурсите. Заедно с тази цел обаче, има още няколко: да бъде избран оптимално добър проект, да се види нивото на колегията, да се откроят новите тенденции в проектирането, народът да се запознае навреме с намеренията, да се насърчи и подобри местната култура, най-добрите проектанти да спечелят някой лев... поне умните да не ходят гладни. Програмата и заданието показват нещо изключително важно – отношението на обявителя (който често е самият инвеститор) към архитектурата, към проектантите и най-общо казано - към homo faber – произвеждащия (в случая полезни идеи) човек. Тези далеч не само технически документи са лакмус за отношението на властта (в крайна сметка, винаги на властта) към най-полезните за дадена страна и нейните икономика, бит и култура елементи – творците.
Софийската община обяви конкурса за „Топлоцентралата на НДК“ след две години обсъждане на намерението с участието на заинтересованите бъдещи ползватели, направени били предпроектни проучвания, конструктивна експертиза, техните резултати бяха отразени в три примерни проекта на три различни колектива – просто прекрасно! Пак УАТ-А направи програмата и заданието. Външен (на администрацията) екип да прави програмата и заданието е абсолютно правилна политика. Още по-правилно е възлагането на програмата и заданието също да се решава в конкуренция – който го прави най-добре, той! Не можем да кажем дали УАТ-А са най-добри – няма база за сравнение. Пак са на светлинни години от заданията, които администрацията си прави сама. Обаче... Всъщност, арх. Буров е казал достатъчно по въпроса. На варненския конкурс нямаше предварителни (примерни) проекти, за „Топлоцентралата“ имаше. Тук възниква принципен въпрос: ако предварителният проект е достатъчно добър и обявителят си го харесва, защо трябва да има конкурс? По две причини най-малко – така повеляват законите на свободната конкуренция и защото, както казваше Че Гевара, siempre se puede mas! (винаги може повече). Че винаги може повече, най-добре знаят архитектите. Те са наясно колко по-добри биха били проектите им... да имаха поне ден повече. В името на това „повече“ се правят конкурсите. Но ако погледнем от обратната страна на далекогледа, какво виждаме? Че който чувства, че не може по-добре от образеца, по свой различен начин, от други изходни позиции, който няма какво друго да каже... няма защо да участва! Това би спестило огромен разход на труд, страсти, време, надежди, ядове, завист. И във Варна, и за „Топлоцентралата“ имаше рекорден, непосилен за бърза оценка, огромен брой проекти – повечето напълно несъстоятелни. Защо става така, е отделна тема, но е признак за неточна самооценка, за неуважение от колегията към колегията, към професията, към самия статус на конкурсите, в крайна сметка... Дали незаслужено?
Голямата, принципна грешка на конкурса за „Топлоцентралата“ е материализираното, конкретизираното недоверие (може би презрение?) на властта, на обявителя към творците и техния морал и способности. Дали в този конкурс (както и във Варна) имаше проекти, по-добри от премираните? Много е възможно, късно е да се докаже. А и да се докаже, „кака се ожени“. Ако властта не презираше творците, нямаше да ги заблуждава относно условията, законността на параметрите, скритите цели на намерението. Щеше да изисква възможни, поне правдоподобни резултати при изпълними условия. Щеше да пита как се правят конкурси. Щеше да огледа първо алтернативите. На две крачки от „Топлоцентралата“ е самият НДК – с 12-те си целогодишно празни зали, с гигантските си празни сутерени, докато в огромна част от „останалата София“ няма пукната керемида за култура, но има цели изоставени заводи – сто пъти по-големи от „Централата“ и не по-лоши... Ако властта действително искаше да осигури терен на алтернативните изкуства – моля, имаше (все още има) прекрасната възможност да го направи: Коньовица, Княжево, Гара Искър, Суха река, Баталова воденица, Илиянци, Орландовци... Там също живеят... творци. Излиза, че небостъргачите на София „могат да се децентрализират“, културата обаче – не?
Почти паралелно с „Топлоцентралата“, почти тихомълком, протече друг конкурс, пак на Столична община. Предаден на 20 юни, той се отнася до важен елемент от столичната транспортна инфраструктура – типов проект за пешеходен мост (надлез, пасарелка) за многократно приложение над Околовръстния път (засега само по Южната „дъга“) и още където се окаже подходящ в бъдеще. Докато софиянци и техните гости може никога да не видят „Топлоцентралата“, за пасарелките е сигурно, че ще ги видят всички, многократно, те ще бъдат използвани „от широките народни маси“ и транзитните пътници, които имат работа по и около Околовръстния път. Така че е спорно кой конкурс е по-важен. За „Топлоцентралата“ програма и задание направиха УАТ-А, за мостовете чиновниците от НАГ си направиха сами. Да видим:
За „Топлоцентралата“ срокът беше 4 месеца, за „пасарелките“ - два. Наградният фонд за „Топлоцентралата“ е 15, 10, 5 хиляди лева, за пасарелките - 5, 3, 2 хиляди.
Конкурсът за „Топлофикация“ беше обявен като архитектурен, за мостовете също, Но общината иска (задължително), освен архитект, да участват пътищар и конструктор с пълна проектантска правоспособност, а катаджия и геодезист са желателни – виж приложението. За компютърист не се казва нищо, но очевидно добро представяне не може да има без 3Д, а ако е клипче – още по-добре. Само че добър аниматор няма да иска по-малко пари от първата награда, отредена топтан на изискуемите шарани. И то ще ги иска преди журирането, не след...
Да, програмата на УАТ-А има недостатъци, които всъщност са пак на обявителя. Но „самостоятелната“ програмата на Общината е извън всякакви представи за конкурс, за състезание: Заданието не казва какви пасарелки иска: покрити или открити? Само за пешеходци или и за велосипедисти? Задължително с асансьори или може и без? Бетон, стомана или и двете? Монолитно или сглобяемо? Попитана в упор какво да се прави, Общината отговаря – каквото намерите за добре (а какво е добре, ще прецени нашето жури). Журито включва 6-ма чиновници и 3-ма архитекти. Обявено е поименно далеч, след като конкурсът е започнал. Архитектите не са избрани според кой колко разбира от надлези, конструкции и естетика, а са пак „ведомствени представители“. Че чиновниците разбират от всичко изброено, се подразбира. Но това дори не е върхът на сладоледа. В книжата по конкурса има декларация, че участникът се отказва предварително от всякакви авторски права, че оставя проекта си в ръцете на обявителя не само като негова собственост, но и с правото да го променя (окепазява) както намери за добре, да го прилага където иска, колкото пъти иска, без да плати нито лев повече на вундеркиндите, измислили универсалното чудо.
С декларацията всички, включително премираните мостоваци, се отказват (предварително и доброволно) от възлагането на последващи проектни фази (естествено, и от хонорара за тях, него ще вземат други). УАТ-А, напротив, обеща 150 хил. лв. на първопремирания идеен проект за втората (техническа или работна) фаза. Съществена разлика! Преди да обяви конкурса, Общината има собствен (несполучлив, ведомствен) опит да си проектира сама пасарелките на Околовръстния път. Доколкото може да се види на сайта на Общината, проектът не е по-добър, нито по-лош от резултата, който Общината ще получи от конкурса. Може би е некрасив, може би е наивен, но ако същите негови автори ще променят и движат нататък резултата от конкурса, какъв е смисълът от него?
Преди няколко години имаше конкурс за пешеходен мост над „Цар Борис ІІІ“ при „Лагера“. Не е построен, нито много известен, но неговото премостване е със същия размер като на Околовръстния път. От изток и север на „Младостите“ има два пешеходни моста – бетонов и железен. Когато някой от асансьорите им не работи (по месец-два), цялата идея за максимална достъпност отива на кино. Техните проекти (заедно с проекта на Общината за Околовръстния) и конкурсният за „Цар Борис ІІІ“ можеха да бъдат приложени като примери (как не трябва или – ако можете – направете го по-добре). Тогава идеята на УАТ-А за примерни проекти в заданието би получила развитие.
Какъв е смисълът от моите „скрити вопли“? Евентуална полза би била да се разбере (от властта, от обществото), че потъпкването, подигравката с интелекта на можещите и знаещите, на работливите и способните погубва страната.
 
P. S. Чудно ли е, че който иска да следва инженерство и архитектура, днес влиза с тройка и пак остават незаети бройки? България няма нужда от учени и способни хора.
още от автора


1 - 07.07.2017 13:46

Ъ
От: Радослава Дошкова
"Другарки и другари, конкурсно начало не означава конкурсен край!"
Тодор Живков
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”