Български  |  English

Едно неуспешно участие

 
Бих участвувал в конкурс, ако намеря здрав смисъл в него, ако е полезен за общността и ако с нещо обогатява мен самия. Не вярвах, че в България ще се появи такова нещо, но миналата есен мой приятел сподели, че ще има конкурс за преустройство на старата топлоцентрала на НДК. Скритата в зеленина постройка в Южния парк ми е позната от разходките с велосипеди в тази част на парка - оръфана от всички страни - от Хилтън, Мол София Сити Център, басейна Спартак и огромен нелеп паркинг в средата. В този парк се намира старата топлоцентрала на НДК.
 
Близостта до Перловската река (в участък, където все още е река, а не канал) и буйната дива растителност, закътаността от останалата част на парка придават невероятна атмосфера на мястото. Там се подготвяше задание за Център за независимо изкуство, което би трябвало да е готово в края на 2016 г. Видя ми се интересно и проверявах редовно дали конкурсът е обявен. Така мина годината. През 2017-а престанах да следя нещата, докато един ден разбрах, че конкурсът е обявен и мога да прочета подробности в специално направената страница.
Прегледах, ядосах се на късия срок, вече традиционен за българските конкурси. Въпреки това, прочетох заданието, разгледах материалите и реших, че може би си струва. Започнах да правя често разходки до мястото, мислех за самата сграда, за функцията, за материалите, за акустиката, осветлението, за атмосферата, за парка, за реката, за околния квартал, за хората, които ще ползват сградата, за онези, които ще я поддържат и ще работят там постоянно; и от време на време прочитах отново заданието, което да подреди в главата ми цялата информация. Това е най-приятният етап на проектирането, когато само трупаш информация за всичко. Като части от пъзел, чиито парчета се наместват и запълват празните места. Постепенно сценарият на живота в „къщата“ става плътен и ясен. Представях си как мястото ще се съживи, как различни хора с различни професии и интереси ще се събират и ще обменят опит. Как ще влязат, какво ще видят, какво ще усетят, какво ще помиришат, какви ще са светлината, въздухът. Как ще се чувстват през зимата, когато през голите дървета ще се вижда по-ясно кварталът отвъд реката, високите сгради на булевард „България“. Как през пролетта листенцата ще оплетат зелена преграда между сградата и околното пространство. Как през лятото тъмнозелена плътна растителност ще изолира напълно мястото, как през есента всичко ще пламне в жълто, оранжево и червено. Как всеки сезон ще носи своя отпечатък и своя характер и как този отпечатък ще навлиза свободно в пространството на сградата. Ясно беше, че за да е жив този център за изкуство, трябва да разчита на околните квартали. Местните да развиват ежедневните дейности, а за големите събития да се разчита на хора от по-далечни райони.
Старата топлоцентрала се състои от две сгради. Едната, основната, в която са се помещавали турбините и генераторите, е свободно стояща. Към нея има долепена пристройка, най-вероятно за администрация, и трансформаторна подстанция. Втората сграда е вкопана в терена за склад с цистерни за нафта. Заданието изисква в Центъра за независимо изкуство да има голяма зала за около 350 – 400 човека, малка зала за около 100 човека, входно пространство, изложбена зала, кафе–бар и всички необходими обслужващи помещения. В заданието обаче, освен какво иска възложителят, се казва и къде да бъде всяко нещо. А това би трябвало да кажат участниците. Тоест - възложителят би трябвало еднозначно да поиска, а архитектите да кажат дали може да стане и къде, как ще е най-подходящо. Възложителят иска в голямата сграда да помести голямата зала за 400 човека, а в „подземната” - камерната зала, като между двете трябвало да има топла връзка.
Това изискване в заданието беше второто разочарование от конкурсната програма, (първото беше срокът). Най-ценното качество на съществуващата постройка, а именно голямото празно пространство с неговите пропорции, ориентация и отвореност към околността, щеше да бъде съсипано от голямата зала, която би трябвало да е затворена - за да има качествени акустика, вентилация, осветление и удобства както за зрителите, така и за артистите. Естествено, възможно е да се направи зала с подвижни стени, със завеси и т.н., и т.н. Би трябвало да е ясно, че такова решение, освен компромисно, е и доста скъпо. Тоест - при ограничен бюджет, ще има нещо скъпо и в същото време неудобно за ползване.
Реших, че ще поместя залата, дори с намален капацитет, във втората сграда и в нея единствено трансформируеми щяха да бъдат местата за сядане, които да се променят в зависимост от ползването. За необходимите допълнителни площи ще изкопая до границите на имота и ще оформя обиколна галерия с горно дифузно осветление. В тази част бих поместил и актьорите, декорите и т.н. В тази част бих вложил голямата част от бюджета, защото ще трябва да се помисли и за разливите от нафта, които са просмукани в стоманобетонните елементи, и отстраняването им ще погълне немалки средства. Като краен резултат, в тази част щеше да има самостоятелно функционираща пълноценна зала плюс галерия с всички необходими за това допълнителни помещения.
Изискването за топла връзка между двете зали, на пръв поглед логично, бе третото разочарование. За да е удобна, връзката би трябвало да е на нивото на терена, а именно липсата на застроен обем между съществуващите постройки създава естествената връзка между имота, парка и реката, придава лекота на сградите и създава усещане за свободен достъп. Затварянето на тази връзка, дори с прозрачен обем, ще убие до голяма степен усещането за гостоприемство, за единство.
Пренебрегвайки две от „аксиомите” на заданието, приемайки, че ще работя за собствено удовлетворение, продължих. През деня събирах информация, вечер я осмислях и подреждах. Времето минаваше, срокът течеше. Оставаха две седмици до предаването, когато седнах да чертая. Постройката ми беше в главата, нещата вървяха бързо. Работих основно по „подземната” сграда: подходи, фоайета, гардероби, обслужващи помещения, осветление, материали – всичко постепенно си идваше на мястото. Само нещо с терена не ми излизаха сметките. Оставаха още десетина дена и се замислих дали да продължа. Трябваше да реша да зарежа работата си и семейните ангажименти или да зарежа конкурса и да се отдам на работата и семейството. Тъкмо тогава нещо се случи, погледнах изходните чертежи от заданието и видях, че сградата, която официално се води за „подземна”, е напълно надземна. Проверих за всеки случай дефинициите за подземен, полуподземен и надземен етаж в ЗУТ. Както и да го смятах, сградата без никаква намеса няма как да се води подземна. Дори ако подходим йезуитски, ще приемем, че 2/3 е надземна и 1/3 подземна. Но в никакъв случай не е подземна, както е по задание. Това означава, че без никакво ново строителство, параметрите за застроена площ вече са превишени. На другия ден колегите потвърдиха, че са приели тезата на възложителя - сградата е подземна. Дали някой е задал въпрос на тази тема? Да, питано е и отговорът е некоректен („следвайте заданието, там е казано всичко!“). Това беше поредното разочарование. Прекратих работата по проекта.
Последното разочарование е различно от предишните и води до следните заключения. Вариант първи – възложителят (общината) знае, че сградата не е подземна, но иска да реализира заданието (което не се побира в сградите) и изопачава истината в името на реализацията. Тоест, лъже. С това залага капан на бъдещия проектант, защото при подробно изследване ще се види, че застроената площ превишава допустимата. Архитектите, писали заданието, би трябвало също да са наясно с това.
Вариант втори - възложителят и съставителят не са забелязали тази подробност, което значи, че те никога повече не бива да се занимават с подобни начинания. И в двата случая има нередност, която трябваше да се отстрани от възложителя. Това може да стане повод за възражение от участниците в конкурса и, съответно, за анулирането му.
Реших да се запозная още по-внимателно със заданието, което до момента третирах като обща рамка. Появиха се още неясни неща. От заданието се внушава, че сградата е културна ценност и нейният характер трябва да се пази. В същото време няма изисквания на НИНКН, с които проектантите да се съобразят. Ако впоследствие се появят, ще се окаже, че награденият колектив трябва драстично да си промени проекта. А ако няма изисквания, защо въобще се поставя въпросът за ценността на сградата?
Най-фрапантното несъответствие е индексът на зоната на топлоцентралата. Според Общия устройствен план на София, имотът е в зона Са 1. Това означава, че имотът е за спорт и атракции - функции, в които новата сграда не се вписва. Следва зоната да бъде променена, тоест, да се промени ОУП. Тъй като той е с ранг на закон, приет от Народното събрание, следва Народното събрание да одобри промяната. Най-вероятно при промяната ще се променят и параметрите, с които участниците са се съобразили на конкурса.
В заданието пише, че намеренията датират от 2014 година и преминават през редица обсъждания от много и различни хора, включително архитекти. Дори да приемем, че повечето не са архитекти, то със сигурност в последната фаза архитектите са били водещи. Не е ясно как никой не е направил постъпки за промяна на зоната. Или никой не го е видял, или всички са видели, но са се престорили, че не виждат. Докога всяко (дори добро) намерение ще е съпроводено с лъжи и недомислици? В случая възложител е общината, тя поне би трябвало да спазва законите.
Срокът за предаване на конкурса изтече. Очаквах да мине време, докато журито се събере, прегледа проектите и излъчи победител. Съвсем наскоро, без много шум и медийно участие, някак плахо, бяха публикувани резултатите. От общо 61 проекта има победител и двама подгласници. Те са обявени, но останалите участници не са. Няма коментари на журито, нито критериите му за оценка. Те очевидно ще са различни от декларираните. Защо тези три проекта са наградени, за мен остана неясно. Може би за останалите участници - също. Журито не е длъжно да публикува мотивите си, но би било коректно както към публиката, така и към участниците, да го направи.
Разгледах всички проекти, преди всичко плановете, разрезите и обяснителната записка. Перспективите (почти само компютърни) видях отгоре-отгоре.
Няма да коментирам конкретни проекти с изключение на първите три. Налагат се няколко извода (или диагнози) за състоянието на гилдията, според проведения конкурс.
Статистиката не ми е любима материя, но си позволих да анализирам резултатите по някои технически критерии. Проектите може да се разделят на две основни групи. Едната е на стриктно спазилите заданието. В „Заданието” не включвам застроена площ, озеленяване и бюджет. Тях ще коментирам по-нататък. В тази група заданието и функционалната му схема са имплантирани в съществуващите сгради, без да се мисли дали това е разумно и дали няма друго решение, по-добро както за функцията, така и за самите сгради и околното пространство. В тази група архитектурата е сведена до апликации, украси и други подобни. В тази група голямата зала е в голямата сграда, малката зала е в малката „подземна” сграда и двете са свързани с топла връзка, прекъсвайки свободното пространство между двете. В мястото и връзката има варианти, но в общи линии, същността е тази. Тук влизат 45 проекта или 74% от всички.
Във втората група са проектите, които не са спазили заданието – 16 проекта или 26%. Тази група има две подгрупи. Едната е на „нарочно не спазили заданието“, които са сметнали за неразумни част от изискванията и с риск да бъдат дисквалифицирани или да не спечелят, са направили онова, което, според тях, е по-разумно и по-читаво. Другата е подгрупа на участници, които се забавляват, без да обръщат внимание на заданието. По-интересна и, естествено малцинствена, е първата подгрупа (само 3 проекта - 5%). Това са хората, за които са ясни недомислиците в заданието, но не са склонни да правят компромиси. Пространството между двете сгради трябва да остане празно, ценното на голямата е вътрешното й пространство - цяло. Външното пространство трябва да остане колкото е възможно незасегнато. Връзката с реката е важна и не трябва да се пренебрегва. Всякакво подземно строителство в голямата сграда е съпроводено с изключителни затруднения и компромиси. Бюджетът е малък за всички изисквания и т.н. Очевидно проектът не трябва да дава завършено и фиксирано разпределение на функциите, а да предложи свобода за начина на ползване на зони и пространства. Да даде възможност на ползвателите да развиват по свой начин дейността си, а не както някой друг смята за добре. Тези проекти, които „не спазват заданието”, но мислят за качеството на сградата, са всъщност интересните проекти. Тях именно възложителят трябваше да анализира и да си направи изводи. Основният извод е, че заданието и реалността се разминават. За съжаление, нито един от класираните не е в групата на „не спазилите заданието”, от друга страна, „не спазилите заданието“ не са извели идеите си до качествен архитектурен проект.
Общото във всички проекти е неспазването на поискания бюджет. Независимо къде какви числа са написали. Бюджетът няма как да се спази дори от най-икономичните проекти. Само един участник честно е написал, че бюджетът ще е по-голям от предвидения. Има бюджети (3 броя или 5%), чиято точност стига до стотинка (?!). Един единствен има разбивка на бюджета по пера, още 4 проекта имат уедрено разпределение на разходите. Бюджетът е нереален спрямо заданието, времето е недостатъчно за проектиране, камо ли за остойностяване. Колегията не може да бюджетира. Тя е толкова откъсната от реалното строителство, че не може да направи груба сметка (и да се съобразява с нея).
Друго общо нещо е неспазването на процента за озеленяване. Зоната изисква 40% озеленяване или грубо около два декара. Тоест, законът изисква 1960 кв. м. трева, храсти, дървета, цветя - с една дума - градина. В тази площ не се включват пътеки, подходи за коли, пейки, настилки и други подобни. Има 17 проекта, които са спазили това изискване и само един проект, който откровено е написал, че не спазва процента озеленяване. Колегите съзнателно или несъзнателно бъркат понятието свободна дворна площ и озеленена площ. Която не е застроена, не става автоматично зелена. От нея трябва да се извадят настилките, пътчета и пътечки, каквото остане, е озеленената площ. Спорно е дали „зелените покриви и фасади“ трябва да се включват, тъй като не могат да съществуват без изкуствена поддръжка. В София има сгради, в които няма и метър озеленена площ и в същото време са „спазили показателя“. А той, като норма, е равностоен по тежест на застроената площ, кота корниз и плътност на застрояване.
Застроената площ също не е спазена, дори ако приемем, че „подземната” сграда е наистина подземна. 39 проекта или 64% категорично не са я спазили. Само 8 проекта (13%) обаче откровено, може би нарочно, са написали, че не са спазили този показател. Архитекти не спазват изискването за застроена площ от незнание или случайно? Правят го постоянно или само за този конкурс?
Всичко това може би не е най-стряскащото. В крайна сметка, и бюджетът, и застроената площ, и озеленената са въпрос на сметки, а архитектурата не е счетоводство, в каквото се опитват да я превърнат. Това, което изумява повече от всичко, са описанията на проектите. Между заявените намерения и самия проект рядко има нещо общо. Описанията са като предизборни лозунги, пълни с клишета и кухи приказки.
Запазването на идентичността, която всеки споменава като нещо основно, се изчерпва със запазването на бетон, тухли, мазилки, графити. Никой не споменава думите пространство, среда, атмосфера, дух на сградата и мястото. Все едно, архитектура са тухлите, бетонът, материалите. Всъщност, архитектурата организира материалите, както подредбата на думите ги прави поема или роман. Унищожението на идентичността и духа на мястото е подготвено още в заданието. Запазването на графитите ги убива като изкуство. Тяхната същност е в тяхната преходност, те са динамична реакция на момента. Те са като диво животно, което, щом сложиш в клетка, губи сила и стойност. Когато между намеренията и реализацията няма връзка, архитектът не може да свърши работата си, не материализира идеите си. С две думи, престава да бъде архитект.
 
Първите три проекта: Първопремираният категорично е спазил стриктно зданието. Всичко е математически точно (без застроената площ, озеленяването и бюджета). Изваден от контекста на средата и подчинен на заданието, проектът може би е добър. Но няма дух, няма характер. Основната сграда е задръстена от голямата зала. На перспективите тя е „сгъната” и се вижда празно пространство. Подобен подход има в почти всички интериори на участниците. Изтъкнато е празното пространство на голямата сграда, въпреки че вътре има зала. Дали не е дълбок усет, че пространството трябваше да остане голямо и празно? Дано е така.
В обяснителната записка четем за „разхерметизиране” на сградите. Не е ясно какво проектът разхерметизира повече, отколкото е в момента. В съществуващото положение сградите са леки, точно защото не са преградени. Повечето перспективи са безцеремонно деформирани и създават грешна представа за големината и геометрията на пространствата.
Проектът на второ място има две положителни неща - запазване на прохода между двете сгради и минимална намеса. Няма да коментирам „балона” на покрива, начина му на ползване през лятото и зимата, неговата мобилност или правописните и смислови грешки в записката.
Всъщност, третият проект най-вече запазва сградите и средата, поне в перспективите, но не и в плановете (има разминавания). Станало е възможно с цената на скъпо подземно строителство. Маркерът „стрелка” е по-скоро недостатък и ще създава изключително неприятно усещане на пребиваващите под него. Идентичността на София, която незнайно защо трябвало да присъствува, се изчерпва с „жълтите” павета, които всъщност са розови!
---
От целия груб анализ може да се направи следният извод: колегията е склонна към лъжа и манипулация. Не е лъжа, проявена само на конкретния конкурс, а дълго култивирана лъжа, станала неразделна част от работата и живота ни. Неистина, към която сме безчувствени. Единици са, които не ги е страх да не лъжат или пък лъжат от незнание. Именно те изглеждат подозрителни на фона на останалите.
Втори извод: Както винаги, желанията на инвеститора и организаторите на конкурса са по-големи от онова, което действителността може да предложи. И „променяме действителността“, вместо да ограничаваме желанията.
 
P.S. Струва си да се погледнат проекти 110 и 136. Първият е труден за реализация, но е запазил духа на мястото. Вторият е уловил добре мащаба на мястото и е с мярка – все по-рядко срещано качество.
 
още от автора


1 - 07.07.2017 18:38

Успешно е НЕучастието му
От: Петър С. Д.
В малка Българийка (и намаляваща все по-) такива като Колегата Бо.Бу. (дето си е пропуснал титулатурата и той като съседния му Па. По.) са потребни докъм седем-осем души, за да ме преизпълнят със светъл ОПТИМИЗЪМ.

Както едно Алеко навремето сме имали, закратко ... и единствено. Стига ми.

НЕуспешно ли било "участието" му? Че шапка му свалям за добросъвестния задълбочен прочит на всичките над СТО проекта - нещо което не ми е по силите нито търпението - та ми препоръчва № 136, ето!

Ако Българският ЛУУЗЪР е като арх. Бо. Бу. (е, а по диаметъра се намира преУСПЕШНИЯ млад г-н ДЕбеЛЯН БЕЙевски, знам, знам; и все пак!).

НЕучастието му в усилието е УСПЕШНО.

Благодаря му.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”