Български  |  English

Споменът като болест

 
На специалното издание на Созополския семинар, организиран от фондация „Елизабет Костова” и посветен тази година на художествената документалистика, участие взе и прочутият Филип Гуревич. Той е дългогодишен щатен автор на „The New Yorker“, бивш редактор на „The Paris Rewiew“ и автор на няколко книги, между които „Балада за Абу Гариб“ (2008) и „Искаме да ви осведомим, че утре ще бъдем убити с нашите семейства: история от Руанда“ (1998), спечелила наградите „National Book Critics Circle Award“, „Los Angeles Times Book Award“, „George Polk Book Award“, „PEN/Martha Albrand Award“, „New York Public Library Helen Bernstein Award“ и „Тhe Guardian First Book Award“.
В момента Гуревич завършва нова книга за Руанда, озаглавена „Ти криеш, че ме мразиш, а аз крия, че зная“.
 
- Написали сте книга за геноцида в Руанда през 1994, в момента завършвате втора. Да припомня фактите: за 100 дни са убити 937 000 души, потрисащо е. Но светът не се намесва. А те се избиват с мачете, по съседски. Връщате се към тази история отново. Защо?
- Отидох в Руанда през 1995, тоест, година след геноцида. Отидох, защото просто не можех да разбера какво точно се случва в тази страна, а светът абсурдно мълчи. В същото време, течеше войната в Югославия - тя се следеше от журналистите вече шеста-седма година и „New York Times й посвещаваше по една вестникарска страница редовно. А новините от Руанда, които бяха изключително оскъдни и неясни, всъщност правеха объркването ми още по-голямо. Въпросът беше: защо светът изобщо не си мръдна пръста да направи каквото и да било в Руанда. И този въпрос не можеше да бъде отделен от това, което се случваше в Югославия по същото време, при положение, че международните разпоредби срещу геноцида са приети още през 1948 година и оттогава (особено след падането на комунизма) имаше много случаи, в които ООН се е намесвала. В същото време геноцидът, извършен в рамките на 100 дни, беше възпрян заради намесата на една въстаническа армия. И много от участниците в този геноцид, както и много от жертвите, живееха в бежански лагери със своите семейства вън от Руанда. Във въздуха обаче витаеше очакването, че е възможно геноцидът да продължи, че е възможно да се стигне до продължителна война. И това бяха първите ми впечатления от Руанда.
- Война, избиване. Но тези хора живеят на една и съща територия, говорят един и същи език, вярата им е една. Какво отключва тази омраза? Защо е този конфликт?
- Причините не са чак толкова прости, но, в крайна сметка, става дума за десетилетия извършвани в страната политически манипулации. Да припомня, че това се случва доста време след Втората световна война и вече беше ясно, че нацистите са имали на разположение технология, чрез която да избият толкова много хора. Но в случая с Руанда, дори да няма технология, е налице много сериозна организация на геноцида.
Защо продължавам да се занимавам с Руанда и отново се връщам там? Защото Руанда е страна, която буквално се саморазкъса на парчета. И след това от тези парчета тя трябваше да се събере отново и да се образува една страна. И точно затова се връщам, за да имам възможността да проследя този процес. Непосредствено след края на Втората световна война имаше един такъв израз: „Лесно е да направиш от аквариум рибена чорба, обаче как се прави от рибената чорба аквариум?“. В момента Руанда се сблъсква с това. Всъщност, геноцидът беше лесната част. Да, избити са един милион души. Да, това може да бъде организирано относително лесно. Предпоставките също са известни. Но в момента е изключително трудно, няма никакви чисти линии, няма никакви ясни начини, по които страната да бъде събрана отново. Няма абсолютно нито един пример в света, който да бъде използван.
- Когато този род истории преминат в езика, като че ли в спомените се видоизменят и във времето разказът се усложнява. Какво се променя във вашия разказ?
- Всъщност, благодарение на тамошната устна култура още първите разкази след геноцида бяха изключително ясни и подробни. Когато културата ти е устна, няма начин да запишеш това, което ти се е случило, нито има кой да го запише вместо теб. Ние сме свикнали всички свои спомени моментално да ги прехвърляме с някакви външни за нас устройства, да ги оставяме там някъде... и те вече не са в нашите глави. Когато разчиташ само на собствения си разказ, мозъкът си изработва свои начини да го структурира, да го подрежда хронологически. Учудващото е, че тези първи разкази бяха много стройни, много организирани, добре хронологически подредени, почти като показания, написани за пред съд.
- Какво ви разказваха хората?
- В началото задавах съвсем прости въпроси: отивам при човека и казвам: „Кажете ми какво се случи?“. Или понякога питах: „Разкажете ми вашата история, откакто сте се родил.“ И много често някои хора разказваха много сбито основните неща: „Роден съм на тази дата, в това село, учих тук...“, така, бързо, фактологично, докато стигнат до: „И тогава дойде април 1994-а.“ В този момент разказът се забавя. Имаше и хора, които много подробно ми разказваха личната си история, детството си... един час говорим, преди да стигнем до геноцида. Имаше други, които разказваха страшно много странични неща. Или такива, които в течение на разказа се отваряха повече. И които се затваряха в себе си, след като разкажат за геноцида.
- На кои беше по-трудно да намерят думите за тази история? На тези, които са убивали? Или на тези, които са останали живи и които са били близко до жертвите?
- Не бих казал, че хората трудно намираха думи, напротив - имаше много хора, които много добре разказваха. И някак си по-лесно говореха, отколкото очаквах. Защото, например, непосредствено след годините на Холокоста, много от оцелелите млъкват и не говорят пред никого за това - не говорят пред близките си, не говорят пред семействата си, в някои случаи минават по двайсет години, преди да проговорят какво се е случило. Докато тук хората говореха веднага. Разбира се, всеки пази някакви тайни, всеки има нещо, за което не иска да говори и говори по-малко или по-ограничено.
Единствените, които отказваха да говорят, бяха самите извършители. Като казвам, че те не говореха, нямам предвид, че мълчаха. Просто лъжеха или се опитваха да преиначават цялата история, да отричат изобщо, че е имало геноцид. Аз говорих с много от тях в бежанските лагери извън територията на страната, точно от отсрещната страна на границата. И като отида там, винаги са ми казвали, че фактически тутси са били тези, които са избивали хуту: „Цели семейства хуту бяха избити от тутси. И всъщност тия тела, които ви показват там, в страната, те не са на тутси, те ви лъжат, че са на тутси. Те са на хуту...“ И тогава аз задавам въпроса: „Добре, а от вашето собствено семейство много хора ли загинаха?“ И те: „Не. Не точно от моето семейство.“ Отивам, питам следващия: „Много хора ли от вашето семейство бяха избити?“ Той казва: „Не точно от моето семейство.“ И като цяло, отричаше се това, което се е случило.
Онова, което впоследствие се промени в Руанда, беше, че въпросното отричане изчезна. В момента тези хора признаха извършеното и започнаха да говорят.
- На кръглата маса в Созопол казахте следното: „Отидох в това село, когато на един му доставяше удоволствие да убива хора, а сега му доставя удоволствие да иска прошка...“ Тоест, преди това е бил реваншът. Но това, което още повече ми направи впечатление, е, че няма капсулиране на чувствата. Говорят свободно за извършеното. У нас все още подобни рани не могат да се изговорят по този начин, хората се крият.
- От тази гледна точка, Руанда е различна от което и да било друго място по света. Там наистина говорят, но понякога имат чувството, че не говорят достатъчно за тези неща. И оттук изниква въпросът колко точно означава достатъчно? Защото, ако хората изобщо не говорят за това, което са преживели, на тях непрекъснато им се иска да има някакъв начин и те да могат да заговорят. Когато говорят малко за своите травми, непрекъснато имат чувството, че не е достатъчно, трябва им още. Но има един момент, в който пък става твърде много, започват прекалено много да говорят за това. И тогава те просто стигат до лудостта, оказват се хванати в капана на спомена. Защото на нас непрекъснато ни казват, чуваме отвсякъде, че паметта трябва да се закриля, трябва да се пази, трябва да се съхрани. Но има момент, в който споменът се превръща в болест, превръща се в идея фикс, в обсесия. И като си помислим само колко много от тежките конфликти в наши дни са предизвикани точно от такъв вид травматични спомени!
- Затова ли казахте, че трябва да има покой за спомена?
- Аз не бих отишъл чак толкова далече. Но тази жена, Шантал, която цитирах по време на лекцията си, тя го каза. Шантал не е важна личност в Руанда, тя е една обикновена жена, от село. Но тя е важна в моята история. Тя е била съдия в едно от съдилищата, които са гледали делата за геноцида, и е била съдия в продължение на години. И когато аз я помолих да ми разкаже подробности за тези дела, за тези хора, тя просто отказа. Каза, че не може да говори за това, че иска тези подробности да изчезнат, иска да изключи от себе си тези спомени. Това не значи, че тя не си спомня абсолютно всичко, което е чула. Но просто иска тези спомени да замълчат в нея. И това е начинът, по който и други руандийци се чувстват. Двайсет години след геноцида, след като са минали съдебните процеси, след като много от тях са си излежали наказанията, хората искат просто да извадят тази отрова от себе си.Не знам колко трябва да се говори за това, така че не бих отишъл толкова далеч, че да кажа, че паметта трябва да бъде оставена в покой. Трябва да се връщаме към нея, но не знам колко точно е достатъчно. Да, споменът трябва да се пази и да се поддържа жив, трябва да се връщаме към него, трябва да се ангажираме с него. Но, в същото време, трябва да си даваме сметка до каква степен миналото засяга настоящето. По какъв начин миналото функционира в настоящето. За да можем да се предпазим от унищожителните смисли на миналото, от способността му да унищожи настоящето и да можем да реагираме, когато това стане. Разбира се, необходимо ни е да се откъсваме, да забравяме. Но точно за да не забравим съвсем, съществуват тези възпоменателни паметници, дати, дни, събития, които карат хората да си припомнят.
Шантал е една от оцелелите от геноцида, а една много голяма част от нейното семейство е била избита само в рамките на няколко дни. Така че, тя стига до отказа да говори за това, което се е случило, след като много й е минало през главата, след целия геноцид. После е била съдия, чула е абсолютно всички разкази, така че в нейния случай това е напълно обяснимо. Косомари е убиецът на нейното семейство. Този човек дойде при мен и каза: „Ще ми дадеш ли пари, за да мога да си платя глобите, които дължа на съда за геноцида, защото аз искам 1994-а да я оставя в миналото, да я забравя...“ И аз тогава много се ядосах и казах: „Как така ще забравиш 1994-а, как ще я оставиш в миналото? Тя трябва да бъде винаги до теб, да бъде кацнала на рамото ти!“
- Америка и светът как реагират на книгата ви? И прочетоха ли я в Руанда?
- Докато я пишех, не очаквах кой знае колко читатели да я прочетат, защото все пак темата е много тежка, сложна, няма много голям интерес към това, което се случва там, от друга страна, тя отблъсква читателите. Факт е, че в САЩ книги, които са свързани с Африка, не се радват на Бог знае какъв успех. Много приятели, издатели дори, ме предупреждаваха: „Имай предвид, че книгата ти ще бъде посрещната с голямо уважение, но едва ли ще имаш много читатели.” Оказа се обаче обратното. Книгата излезе 3-4 години след геноцида и до този момент не беше имало нито една книга от такъв тип - подробен репортажен разказ. Книгата спечели различни награди, много се говореше за нея и това, разбира се, допринася за успеха. Допринася и фактът, че в момента тя е включена в учебните програми на около 700 колежа в Америка. А що се отнася до руандийците, там също беше добре приета. Те самите казват, че това е книга, от която научават за собствената си страна. Имаше дори случай на руандиец, емигрирал в Америка, чиито деца учат в американска гимназия, и тъй като книгата се преподава в учебната програма, децата научиха историята на собствения си баща от нея.
 
Разговора води Ивайла Александрова
Превод от английски Елена Алексиева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”