Български  |  English

Безкрайност

 

Търгу Жиу е град с население около 100 000 жители. Намира се в Южното Предкарпатие, на източния бряг на река Жиу. Градът е административен център на окръг Горж в областта Олтения. Ако искате да посетите като турист Румъния, едва ли би ви хрумнало да отидете точно в Търгу Жиу. В архитектурно отношение в него цари познатия посткомунистически хаос. Буржоазни къщи и административни сгради от XIX и началото на ХХ в. в квазинационален стил; панелни блокове от времето на Чаушеско, някои от тях с бутафорни дървени покриви; синкави стъклени фасади от края на ХХ и началото на ХХI век. По улиците крещят рекламни табели и табелчици на румънски и английски с бомбастични шрифтове, най-често в червен цвят. Витрините на магазините са пълни с евтина китайска стока. Но точно в това скучно провинциално градче се намира единственият реализиран монументален проект на скулптора Константин Брънкуш (така се произнася на румънски името на Константин Бранкузи) - мемориалът в памет на загиналите румънски войници по време на Първата световна война.
 
Брънкуш е роден през 1876 г. в село Хобица, което е на около трийсетина километра път с кола от Търгу Жиу. Въпреки че по-голямата част от живота си прекарва в Париж, той е румънски патриот, дълбоко свързан с румънската култура и език. Това личи не само в творчеството му, но и в начина му на живот в чужбина. Във всекидневието си той се облича, донякъде демонстративно, като румънски селянин, готви си сам традиционна румънска храна, общува с румънци във френската столица. За него мемориалът в Търгу Жиу е много специална задача, защото е възможност да създаде мащабно произведение в своя роден край. Мемориалът е поръчан от Националната лига на жените в окръг Горж през 1935 г. Брънкуш приема поръчката, но отказва да получи заплащане за нея. Председател на Националната лига по това време е Арети Татареску, забележителна жена, съпруга на тогавашния министър-председател на Румъния и Председател на национал-либералната партия Георге Татареску.
Мемориалът е създаден на няколко етапа в периода 1936-1938 г. и е открит на 27 октомври 1938 г. Той включва три скулптури, разположени на една ос, ориентирана в посока изток -запад с дължина от 1275 м. На западния край на тази ос, до брега на река Жиу, се намира „Масата на мълчанието“ - от нея тръгва алея, която води към „Портата на целувката“, която е в самото начало на градския парк. Алеята продължава, минава през централната част на града и стига до църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“, а след това и до „Безкрайната колона“. Тя се намира на източния край на тази ос, на високо и открито място, което също е превърнато в малък парк. Църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ е всъщност интегрална част от ансамбъла. Нейното строителство започва през 1927 г., но след много перипетии е завършена и осветена през 1937 г. в деня, в който е открита и „Портата на целувката“. Храмът също е завършен благодарение на усилията на Арети Татареску и Националната лига на жените от Горж. Оста, върху която се намират скулптурите на Брънкуш, буквално прекосява напречно града, „пре-кръства“ го.
„Масата на мълчанието“ (заглавието не е оригинално) е композиция от два каменни диска от варовик с височина 43 см, поставени един върху друг, като горният е с диаметър 2,14 м, а долният е с диаметър 1,54 м. Тя е заобиколена от 12 стола от същия вид камък с височина 55 см и диаметър 45 см. Столовете представляват две полусфери, долепени една за друга за своите обли части. „Портата на целувката“ (оригиналното заглавие е „Каменният портал”) е направена от травертин и е дълга 6,58 м, висока е 5,02 м и е широка 1,69 м. Състои се от две колони и трегер, върху който има релефен фриз с повтарящия се мотив на целувката, който обточва целия трегер. Мотивът представлява стилизирана фигура на прегърнати и целуващи се мъж и жена в профил. Техните лица и тела са напълно долепени, а очите им, два малки полукръга, образуват кръг – око, обърнато към зрителя. Същият мотив на окото, образувано от два полукръга, се повтаря върху всяка от четирите страни на двете квадратни колони. От двете страни на портата има по една каменна пейка, поставена между два каменни стола. „Безкрайната колона” (оригиналното заглавие е „Безкрайната колона на дара на паметта”) е с височина 29,33 м, широчина 90 см и е изградена от общо 17 модула от чугун, като 15 от тях са с форма на залепени за основите си пирамиди с пресечен връх, а 2 са половини от модул, единият поставен в основата, а другият - на върха на колоната. Модулите са кухи отвътре и са нанизани върху стоманен стълб. За разлика от класическите колони, колоната на Брънкуш няма основа, нито капител. Тя израства директно от земята и потъва в небето.
Чисто технически, най-голямото предизвикателство при изграждането на мемориала е била „Безкрайната колона” заради своята височина и тежест. Брънкуш е известен с това, че е държал да изработва всичко сам, но в случая с колоната е трябвало да се довери на други специалисти. Колоната е изработена в Централното ателие на Петрошани, град, който също се намира в долината на река Жиу, от приятел на Брънкуш - младия тогава инженер Стефан Геогеску–Горжан (1905 – 1985), който координира технически целия процес на изработката и поставянето на колоната. За времето си колоната на Брънкуш е сериозно техническо постижение. През 50-те години на миналия век, по време на комунистическия режим, кметът на Търгу Жиу решава да събори колоната, защото е упадъчно буржоазно изкуство, но тракторът, който трябва да я събори се поврежда, и така колоната оцелява. След революцията от 1989 г. интересът към мемориала на Брънкуш се подновява, но става ясно, че колоната е доста повредена и се нуждае от спешна реставрация и консервация, която започва през 1996 г. и завършва през 2000 г. Проектът се финансира от Световния фонд за паметниците, Световната банка, Румънската държава, ЮНЕСКО, Фондация „Хенри Мур” и много частни дарители.
 
Въпреки че монументът в Търгу Жиу е изграден по поръчка, на Брънкуш е дадена пълна свобода при създаването на концепцията и реализацията му. На практика той използва поръчката, за да свърже в едно смислово цяло различни мотиви, които разработва през целия си живот. Първата версия на „Безкрайната колона” е от дърво и е създадена през 1918 г. (днес в колекцията на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк). Гипсов вариант на колоната може да се види и в запазеното ателие на скулптора в Центъра „Жорж Помпиду” в Париж. Най-ранният вариант на „Целувката” е каменна скулптура, създадена през 1907 г. (днес в колекцията на Музея на изкуството в Крайова). Друг неин вариант от 1909-1910 г. съществува като надгробен паметник на Таня Рачевская в гробището на Монпарнас. Рачевская е руска анархистка, която се самоубива през 1908 г. заради нещастна любов. Масата от парка в Търгу Жиу е изградена от същия вид камък и има същата форма като постаментите на знакови работи на Брънкуш, като „Леда” (1920), „Чудото” (1930-32) и „Тюленът” (1943). Затова няма да е преувеличено да се каже, че мемориалът в Търгу Жиу не е едно от произведенията на Константин Брънкуш, а е Произведението на живота му.
Централната тема на мемориала е саможертвата, но в скулптурите липсва какъвто и да било намек кои са жертващите се и в името на какво се жертват. Това е паметник на загинали войници в една война между национални държави, но в самия него няма националистическа символика. Ключовото в случая е, че няма текст, съпътстващ скулптурите, както е обичайно при подобни монументи, за да посочи националната принадлежност на жертвите и Родината като адресат на тяхната жертва. Това не означава, че Брънкуш е подменил темата на заданието, а просто я е включил в един универсален по обхвата си контекст, в който се преплитат митологични и религиозни мотиви.

За европейската културна традиция парадигмалната саможертва е тази на Христос и тя е вписана в мемориала по два начина: реално и символично. Веднъж чрез евхаристията, която се служи в храма „Св. Апостоли Петър и Павел”. И втори път символично чрез скулптурата на каменната маса с форма на жертвен олтар, заобиколена от 12-те стола, колкото е броят на Христовите Апостоли. Саможертвата е върховен акт на любов и затова пътят към нея минава през триумфалната арка на любовта - „Портата на целувката”. Изкупителната саможертва прави възможно единението на Църквата в Царството Небесно около Престола с Агнеца. Саможертвата на Христос не само изкупва греха на света, но и възстановява единството между Твореца и Творението. „Безкрайната колона” е символ на възстановената връзка между Земя и Небе. Тя е символ и на дървото на живота, което расте в Небесния Йерусалим, според Откровението на Св. Йоан Богослов, край реката, изтичаща от престола на Бога и на Агнеца, и чиито плодове служат за изцелението на народите.
Това тълкуване на символичния смисъл на мемориала е изцяло в християнски контекст. Основание за него дава именно включването на един действащ християнски храм в цялостния комплекс на мемориала, но също и вътрешното сходство между смисъла на евхаристията, която се служи във всеки християнски храм, и темата за връзката между саможертвата, любовта и единството, която е обща за трите скулптури на Брънкуш. Единството на общността - „Масата на мълчанието”, единството на мъжа и жената (алегорично, в християнски контекст, това е и единството между Христос и Църквата) - „Портата на целувката”, и единството на Земя и Небе - „Безкрайната колона”. Тези три форми на единство са взаимно обусловени, но между тях има различия. Непосредственото единство е възможно само между мъжа и жената. Единството на общността се нуждае от посредничество. Същото важи и за космологичното единство. Единството на общността, космологичното единство, единството между сакралното и профанното в езическите религии се възстановява чрез акта на жертвоприношението, но това единство няма личностен характер, а има характера на безличен йерархичен порядък. В християнски контекст, саможертвата на Христос отваря нова онтологическа възможност за едно единство, което не е безлично, не е единството на системата или на неразчленената маса, а е личностно единство, в което Творецът сам издига Творението до Себе Си.

Не е ли все пак опасно да се свързва, както това е направил Брънкуш, един военен мемориал, винаги национално определен, с Христовата саможертва, която е универсална по смисъла си? Не е ли недопустимо това свързване на политика и религия? За да се отговори на този въпрос, трябва да си дадем сметка какво всъщност възпоменава този мемориал. Това не е мемориал, посветен изобщо на падналите румънски войници в Първата световна война, в която Румъния се включва, водена от националистически амбиции, както и всички други държави, които участват в този конфликт. Мемориалът в Търгу Жиу е посветен преди всичко на паметта на румънските войници, които загиват в битката за спасяването на Търгу Жиу. През 1916 г. в долината на Търгу Жиу нахлуват германски войски и с огромни усилия и много жертви биват отблъснати от румънската армия. Това е мемориал на загиналите за защитата на цивилното население на един град и на една област. Много от войниците загиват, за да спасят живота и имуществото на своите семейства и близки, на своите съграждани и земляци. Това е саможертва в защита на конкретни хора, а не на абстрактна кауза, пък била тя и Родината. Всяка саможертва за защита на конкретни хора, на конкретна общност е отглас и може да се впише в Христовата саможертва. Със сигурност в Румъния, а и във всяка друга европейска държава, могат да се намерят националистически монументи, но мемориалът на Брънкуш в Търгу Жиу не е такъв.
Той не е такъв и по още една причина – неговият интимен и индивидуализиращ характер. Нито каменната маса с 12-те стола, нито каменната порта са с мащаб, който да подчертава колективистичния и безличен характер на саможертвата или да внушава страхопочит към надиндивидуална реалност и сила. Конкретни хора са не само тези, заради които е направена саможертвата, но конкретни хора са и тези, които се жертват. Това не е Румънският войник изобщо, а една малка приятелска общност от конкретни хора, които трябва да направят съдбовен избор, седнали около масата на жертвоприношението. Саможертвата свързва първо самите жертващи се, преди да ги свърже с онези, за които се жертват. Това изключително самопожертвувателно приятелство, родено на фронта, е засвидетелствано като едно от истинските откровения на любовта сред всеобщия ужас на Първата световна война в много дневници и литературни произведения на участници в нея. Каменната порта също няма нищо общо с чудовищните триумфални арки на римските императори, на Наполеон или Мусолини. По своята големина и с релефа си, тя напомня на традиционните порти пред домовете, църквите или гробищата в румънските села. Това са порти, през които минават семейства, младоженци, покойници, минава човешкият живот във всичките му всекидневни, празнични и траурни проявления. Саможертвата на защитниците на Търгу Жиу е вписана в този поток - едновременно като сватба и траурна процесия.
Националните характеристики на мемориала в Търгу Жиу могат да се търсят по-скоро на нивото на формата на скулптурите и избора на материал. За „Масата на целувката” изследователите посочват различни източници на влияние. Някои (най-вече румънските автори) смятат, че Брънкуш е бил повлиян от формата и материала, от който е изградено каменното Светилище на кръглия календар в древната столица на даките Сарамизегетуза, просъществувала от 82 г. пр.н.е. до 107 г. след н.е. в планината Оръщие в днешна Румъния. Други (по-често френските изкуствоведи) са склонни да правят връзка с „Масата на кралете” в гората на парка Фонтенбло, създадена в първата четвърт на XVIII век. „Портата на целувката”, както вече стана дума, наподобява дървените селските порти, които и днес могат да се видят в някои части на Румъния. „Безкрайната колона” от ромбоидни модули най-вероятно има за свой прототип дървените надгробни кръстове в румънските селски гробища, както и някои структурни елементи от архитектурата на селските дървени къщи. Връзката между надгробните кръстове и колоната се вписва добре в интерпретацията на колоната като символ на християнското дърво на живота. Кръстът, върху който умира Христос, за християните е и дърво на живота, защото тази смърт носи спасение на света.
Местните хора в Търгу Жиу са свикнали с мемориала и не му обръщат особено внимание, макар че, разбира се, ако бъдат попитани, ще кажат, че се гордеят с него, защото мемориалът е основна туристическа атракция и източник на доходи за града. Те се разхождат край „Масата на мълчанието” или „Безкрайната колона” със семействата и приятелите си, смеейки се или водейки своите банални разговори, децата им тичат край тях или карат велосипеди. Тези, които се спират край скулптурите, и ги снимат, и ненаситно или внимателно ги оглеждат, докато екскурзоводите повтарят с отегчение една и съща история, са, разбира се, туристите, сред тях и художници, скулптори, изкуствоведи. Само че безразличието на местните е по-адекватното поведение, защото този мемориал не е създаден, за да бъде съзерцаван в естетически захлас, нито да слави шумно нещо или някой, нито да разказва някаква патетична история. Особеното на този скулптурен ансамбъл е, че Брънкуш е успял да създаде, отвъд символиката и историческия контекст, затворено в себе си мълчаливо присъствие, което неотстъпно и ненатрапчиво бди над толкова обикновения живот, който го заобикаля. Безкрайността е скрита осезаемо в това присъствие като несвършващ безмълвен разговор на любовта в един траещ вечно съдбовен миг, около който се подрежда целият свят: живи и мъртви, дървета и зверове, реки и облаци.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”