Български  |  English

Самотното стихотворение
на Иван Пейчев

 
Вече няколко десетилетия в съзнанието ми стои едно радикално открояващо се Иван-Пейчево стихотворение. То стои някак самотно, встрани от всички тези прекрасни строфи, представящи напътствия, сбогувания, отпътувания, трагически прекъсвани любови, преследването от „резкия звук на трамваите”... Тематично това стихотворение принадлежи към един дял от поезията му, който често е пренебрегван, някак маргинализиран. А именно всред стихотворенията на Иван Пейчев на военна тема има една творба, която е антифашистка в най-дълбинния, цялостен европейски смисъл на понятието – не с неговия идеологизиран, всъщност сталинистки привкус. Това е стихотворението „Последният марш”. За мое изумление, самото това стихотворение се пренебрегва напоследък от повечето съставители на избрани произведения на големия поет заедно с останалите военни стихотворения. Имаме тук едно извинение и обяснение: биографичен факт е, че Иван Пейчев не е бил на фронта в последната фаза на Втората световна война, не е участвал в специално формираната пропагандна писателско-журналистическа воинска част и поради това тук липсва автентизъм (изтъкван обикновено при творбите на Веселин Ханчев и Радой Ралин). Но нима такова участие е гарантирало значимостта или достоверността на изображенията ? А и известно е, че повечето от тези „военизирани писатели” не са и припарвали до самата фронтова линия.
Другото обяснение за тази липса е, че повечето воински стихотворения на Иван Пейчев от стихосбирката му „Минути пред атака” (1955 г.; съдържа 26 текста) стоят наистина някак встрани от общите тематични насоки на поезията му, нямат силата на общото й внушение, очевидна е принудената им направа – дори и да не са директно „поръчкови”, те се възприемат като идеологизирана дан на шаблонизирани тематични соцреалистически доминанти. При това, не е съвсем ясно защо поетът е направил тези текстове толкова години, след като основната вълна на тази тематика е отминала, след като те вече и не биха могли да фиксират вниманието дори на т.нар. „отговорни фактори”. А в стихосбирката има и стихотворения, които са направо враждебно-чужди на общата етическа нагласа на поезията на Иван Пейчев. Например, стръвните и злобни думи на „Омраза” („Намрази / със сурова / омраза / врага. / Намрази го / със вълча омраза.” И т.н.). Но именно тези контрасти в още по-голяма степен трябва да ни мотивират да се отнесем с внимание към открояващата се в позитивен план творба.
Припомням моето любимо стихотворение:
 
Последният марш
В обратния път,/ в обратния път/ дърветата черни стърчат./ Край гибел и смърт/ в колони вървят,/ вървят/ хитлеристи,/ вървят./ Те крачат в конвой,/те крачат под строй/ и крият очите си празни./ Със страшен покой,/ с ужасен покой/ просторът огромен ги смазва./ И бягат край тях/ ливади,/ поля,/ гори,/ езера,/ водопади/ и сиви села,/ и ниви без клас,/ и храсти,/ и хълмове бягат./ Глух тропот ечи,/ глух тропот кънти/ и всичко край пътя/ немее./ Небето мълчи,/ земята мълчи/ и птиците/ спират/ да пеят./ В обратния път,/ в обратния път/ дърветата черни стърчат./ Пленени вървят,/ вървят/ хитлеристи/ вървят.
 
Самата ритмика на това стихотворение напомня на знаменитите пасажи от гениалните антивоенни симфонии на Шостакович. Посоката на движението е обратна на онова Дранг нах Остен при онзи първоначален блиц криг. Обобщаващата визия за отразяващия се в празните очи на пленените хитлеристи, опустошен от самите тях сменящ се пейзаж прави от това стихотворение една от най-силните антифашистки творби в европейската поезия.
Но вероятно една допълнителна, чисто професионална причина именно това стихотворение да стои непрестанно в съзнанието ми, е и една извършена спрямо него чудовищна критическа несправедливост. Помним, че в един одиозен идеологико-погромаджийски текст Стоян Каролев бе се прицелил именно в това стихотворение. Ето: „В душата на боеца от Отечествената война този марш („Последен марш”) би предизвикал и ликуване от победата, и презрение, и сдържана омраза към убийците. А ето че стихотворението е написано с обикнатия от Пейчев унило-меланхоличен тон, сякаш авторът се е размекнал при вида на уморено влачещите се пленени хитлеристи.”(Из статията „Действителен и мним лиризъм”, в. „Литературен фронт”, бр. 50 от 15 декември 1955 г.)
Но къде е в стихотворението този боец, който евентуално наблюдава техния марш, къде има в текста лирически герой, който трябва да оценява, да мрази и ликува? Лирическият наратив тук е нарочно обективистичен – те сами себе си наблюдават, те сами виждат оставената от тях „гибел и смърт”.
Проблемът е, че през годините 1945-1950 темата за така назоваваната Отечествена война (финалната фаза на Втората световна война) бе тема охранявана, предписвана, нормативизирана. Не можеше всеки да си пише както реши, каквито посоки поеме въображението и вдъхновението. Тук прякото участие на предни линии (а не в щаба като организираните писатели) в бойните действия дори с кръст на храброст нямаше никакво значение само по себе си. Погромът над вкарания дори в затвора заради сборника си с разкази „Боеве” (след рецензия донос на Павел Вежинов) Йордан Вълчев е най-силното свидетелство.
Мек израз на предписанието как да се пише е даден в следния пасаж от Пантелей Зарев в статията „Да отразим Отечествената война”: „Отечествената война, която води нашият народ, се различава коренно от всички минали войни, както по отношение на своите цели – доразгромяването на хитлеристките поробители, така и по отношение новите хора, които участваха в нея: партизаните, които слязоха от планините и се вляха в народната армия, помощник-командирите, които бяха излъчени от най-борческите прогресивни среди на народа ни, както и цялата останала войскова и офицерска маса, която не само изразяваше основните интереси на народа, но и представляваше самия народ.” (сп. „Изкуство”, 1945 г., кн. 1, с. 5-6).
Къде се набутва тук Иван Пейчев – макар и след десет години - с неговите пленени хитлеристи и техния обратен, последен марш? Неговият обобщаващ антифашизъм нямаше нищо общо с предписвания.
В цялата ни историография, във всички разкази за тези години има един голям дефицит: не се прави разликата между два антифашизма, не се разказва, че и в България е съществувала и една различна от агресивния, прокомунистическия, сталинисткия антифашизъм нагласа.
Демократичния, европейски антифашизъм изповядват мнозинството от българските буржоазни политици, както и писатели като Контантин Петканов, Константин Константинов, Трифон Кунев, Стоян Загорчинов, Асен Христофоров, Магда Петканова и много други. Той е с мисъл за правата на човека, с критика към тоталитарното владеене на една държава, за фашизмите-нацизмите като световна заплаха, на която трябва да се противостои със защита на европейската цивилизация. Това е антифашизмът на Томас Ман и Стефан Цвайг, на Андре Малро и Марк Блок, на Елиас Канети и Джовани Папини. Той не се гради върху омразата.
Сталинисткият, прокомунистически, просъветски антифашизъм (доста проблематизиран от престъпното споразумение Рибентроп-Молотов) се ползва като пропагандна възможност за износ на революция, за разгръщане на агресия срещу демократичните нагласи в тези страни, които имперските амбиции на Съветския съюз включват в своите зони на влияние. Различните трагически сюжети добре илюстрират това: самата подялба на Полша, преди това внасянето на терор в редиците на републиканците за времето на гражданската война в Испания, разстрелът на полските офицери и школници край Катин, насилията в партизанските отряди (включително и в България) от страна на школуваните в Съветския съюз и завърнали се в страните си кагебешници и пр., и пр. Знаем, че разправата с опозицията и в България след 1946 г. се извършваше с обвинението „фашист” срещу хора с ясна антифашистка европейска ориентация.
Но и след 1989 г. ние забравяме да внесем корекции в нашите историографски представи, продължаваме да мислим антифашизма едва ли не единствено като прокомунистическа политическа нагласа. А точно тук са се раждали безумните обвинения срещу писатели като Йордан Вълчев, а и дори като Иван Пейчев в случая.
Тук ще си позволя едно малко мемоарно отклонение. Бях направил през 1966 г. моята анкета за поезията с Иван Пейчев и знаех за натрупаните през годините негови огорчения от разнородните злостни критически обвинения, от цензурните му драми в различни издателства и редакции на вестници и списания. Беше ми казал нещо не твърде учтиво и за писанията на Стоян Каролев. През следващата 1967 г. бях председател на студентския кръжок по литературна критика във Факултет „Славянски филологии” на Софийския университет с научен ръководител асистента ни (сетнешен професор) Михаил Василев. Бяхме решили да направим поредица от срещи с известни български критици; важни бяха разговорите ни с Минко Николов, с Кръстьо Куюмджиев, със Стоян Илиев. Дойде ред (по настояване на научния ни ръководител) и на Стоян Каролев. Това беше една възможност да му задам ребром въпроса: „Ако един критик е извършил с несправедлива нападка морална злина на един писател, на един поет, не е ли длъжен след години да се извини по някакъв начин, да поправи поне със задна дата своята несправедливост? Имам предвид, например, вашето мнение за стихотворението „Последният марш” на Иван Пейчев.” – добавих аз. Лицето на този, чиито колеги се колебаехме дали искаме да станем, се вкамени. „Аз и до днес мисля така!” – отряза ме с леден глас. Т.е., аз имах предвид да се смени – макар и с късна дата, парадигмата на тази чугунена нормативна критика с толерантните практики на проникващо-разбиращата критика, с презумпцията, че големият поет винаги има право, че той очевидно иска да ни каже нещо важно. Но тук беше излишно разговорът ни по какъвто и да е въпрос да продължи. Това бе категорично нежелание да се приеме, че може да има в литературата ни антифашистки мотиви в духа на Дебеляновите и Йовковите традиции, че те са и тогава, след двадесет и пет години, политически коректни (нека използваме съвременния термин) спрямо властвуващата идеология.
Точно за такъв вид присвоили ролята критици Николай Кънчев бе казал в стихотворението си „Поетическо изкуство” още в сбирката „Колкото синапеното зърно” (1968 г.):
 
Какво ли има там в дълбочината на поета?/ Вода – да плаче, лава – да избухва? Нищо не се вижда/ освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,/ но смее ли да слезе долу и да си ги вземе?
 
Очевидно има някаква психологическа загадка в стихотворението „Обратният марш”. Нарочно банализирам въпроса: какво все пак е отношението към пленените хитлеристи, наистина ли има някаква неутралност или дори елементи на съчувствие?
Но на такива въпроси обикновено не може да се отговори еднозначно, защото истинското изкуство гради друг тип, много по-сложни отношения, включително и към явления, сякаш толкова ясни (а не си служи със Станислав-Вихровски и Крум-Кюлявковски омрази и класови ненависти).
Едно от най-страшните възмездия тук за чудовищните престъпления спрямо човечеството, за унищожаването на милиони човешки животи, за разрушаването на мирното битие на цели общности е опразването на смисъла и опустошението вътре в теб: ето, ти не си победител след това гигантско усилие, след цялата тази чудовищна разюзданост на смъртта. Кървавата вакханалия, колективното опиянение от убийствата е свършило.
Гледката на едно толкова голямо зло не може да бъде понесена; досегът с него е непоносим; ужасът от вида му е метафизически – той е нещо сякаш трансцендентно. Тук вече не говорим за реализъм. Литературата трябва да търси начини, прийоми да се справи с това метафизическо зло. Тук – при литературата – отмъщение, озлобление, ярост, наказание, класова омраза и пр., и пр. са недостатъчни. Поетовите интуиции подсказват, че трябва да се намери друг подход, друг маниер, да се открият други тематични насоки, за да се изрази концентрирано всичко това (омразата може да се случи в публицистиката, но и това е проблематично – философската проза на Хана Аренд ни го показва; говорят за това и колебанията на съдиите на Нюрнбергския процес – та отмъщението и наказанието, каквито и да са те, са винаги недостатъчни).
Това зло, това грандиозно отрицателно чудо може да се съзерцава след предметното му приключване (но то никога не свършва в колективното и в индивидуалните съзнания), та то може да се съзерцава след десетилетие, в неговата пълнота, като цяло – без да се детайлизира, като се изобретят и обобщаващи точни и силни метафори – тук за обратния път и за празнотата в очите.
При такова обобщено изобразяване на метафизическото зло – сякаш представяне, се достига до нещо като амбивалентност, до едва ли не „съчувствие”, до нещо като игра на „възхита”, до респект към „абсолюта”. И това е илюзията на художеството. Биньо Иванов гениално бе го достигнал в свръхсинтетичната си поемка „Песен на зидарите от Риека, 1944”, в разказа за това как хората от адриатическото крайбрежие са зазидали в една голяма пещера укрилите се там нацисти. Ето я тази удивителна и неочаквана за псевдо-критиците амбивалентност:
 
Там в пещерата край Риека,/ сантиментално и с любов,/ с благоговение, изтръпнали,/ с благоговение, настръхнали,/ сантиментално край Риека,/ с любов към пещерата,// майко, приютихме ги, сестрице!// Две хиляди германски рицари/ в пещерата край Риека – / каменогърди, руси като пепел,/ чисти като лед,// татко, взехме си ги, сине!// Те си бяха наши, майко, сестро под тревата,/ жено под тревата, сине нероден,/ татко върху танкова верига посолен, съседе/ (в един джоб златните ти зъби свиреха, съседе)/- там в пещерата край Риека.// Сантиментално/ Влюбено/ Възторжено/ с походка на сърна и слон/ с внимание на плъх и котка/ камък/ подир камък/ положихме:/ от слънцето да ги опазим/ от въздуха да ги опазим и от хляба/ от пеперудите и от очите ни/ от пръстите ни и от скакалците/ там в пещерата край Риека.
 
Разбира се, това стихотворение на Биньо Иванов дълго време остана непечатано. Четяхме го през 60-те и 70-те в машинописни преписи и знаехме защо при комунистическия режим е почти невъзможно да бъде публикувано. Най-вече от глупост и от неразбиране на законите на изкуството. И защото истинското изкуство върши фатални за властниците деструкции спрямо идеологическите построения.
 
Макар това антифашистко стихотворение да стои самотно (включително и стилово на фона на останалите военни стихотворения), в рамките на цялостното поетическо творчество на Иван Пейчев визията за този убийствено жесток последен марш, за този обратен път се подкрепя художествено от така често срещания тук мотив за пътя, от градената отново и отново символика на пътя, за вървящите заедно или поотделно мъже, за самия ритъм на пътя. („Из дълбокия път / натоварени, скърцат колите / и пред тях в ямурлуци / с равни крачки мъжете вървят.” И пак от това стихотворение „Път”: „Ти ли, моя земя,/ ти ли, моя обична Българийо,/ крачиш бавно така”. Из „На път”: „Вървиш и знаеш, че те чака / тъга всред четири стени.” И от един друг „Път”: „Тихо е, тихо е, тихо е – / и вървиш, и вървиш, и вървиш / и не мислиш за нищо, защото / самота, тишина и звезди.”)
Всички тези нормални и множествени пътища – и епическо-трудовите, и националните, и меланхолно-самотническите, и пътищата на раздялата с любимата, имат посока, съвсем различна от окончателния, единствен, последен и обратен марш, от онова „вървят, / хитлеристи, / вървят”.
Проф. Михаил Неделчев, НБУ
7-12 декември 2016 г., София
 
Бел.ред. Текстът е доклад за конференцията „Непосилната лекота на свободата. 100 г. от рождението на Иван Пейчев”, Шумен, 9 декември 2016 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”