Български  |  English

Голямото надсвирване

Шестият джаз форум в Стара Загора

Изкушените ценители на традиционните джаз събития вече знаят: старозагорската сцена задава не само горещ тон на фестивалното лято. Тя някак фиксира печеливша стратегия за перспективите на джаза у нас – и с избора на водещите тематични акценти в програмата, и с участието на първокласни музиканти, и с привлекателната си уютна атмосфера. Призвана да култивира вкус към еволюцията и подвижната природа на музика, която поначало отказва да бъде еднозначно дефинирана, стратегията тук, прозорливо инициирана от артистичния директор на фестивала Венцислав Благоев, продължава да залага на онова „хем полезно, хем приятно!“ в публичните презентации, снемащо неусетно, сякаш между другото, анахроничното напрежение между стереотипните разбирания за „популярно“ и „елитно“, между хлъзгавите граници на представите за „комерсиалното бонбонче“ и експерименталния полъх на по-нови явления, отнасяни към модерната джаз сцена. Ето, в този смисъл виждам и част от акцентите, посветени на няколко юбилейни годишнини, емблематични за целокупната история на джаза.

Сто години от рождението на Дизи Гилеспи, Телониъс Монк и Ела Фицджералд. Сто години и от появата на първата грамофонна плоча на “Original Dixieland ‘Jass’ Band”, дело на звукозаписната компания „Виктор“. Е, за тази годишнина нека кажа, че аудиозаписите, документирали две пиеси на бенда (Dixieland Jass Band One-Step и Livery Stable Blues), навяват и не съвсем ласкав спомен, свързан с парадоксалните претенции на неговия лидер корнетиста Доминик ‘Ник’ Ла Рока, който навремето многократно настоявал да бъде припознат като „създател на джаза“, отричайки оригиналния принос на черните си предшественици. Всъщност тогава, в края на второто десетилетие на миналия век, плочата, продадена в милион копия, популяризира музикален стил, приел години по-късно етикета „диксиленд“, но възникнал на практика доста по-рано из нощните клубове на Ню Орлиънс. Историята не пропуска да напомни този факт, както не пропуска да аргументира и неоспоримо доминиращия принос на знайни и незнайни черни музиканти във формирането на музиката, тласнала нов поток в изкуството на двайсети век.
Забележителен израз на почитта именно към най-първите в джаза бе концертната програма на “Zara Dixieland All Stars”. Майсторски обиграна в тънкостите на традиционната блус и диксиленд стилистика, формацията, сега в състав Венцислав Благоев (корнет), проф. Владимир Радулов (пиано, вокал), Румен Халачев (сопран саксофон), Георги Донев (тромбон), Цветомир Цанков (вокал, банджо), Димитър Благоев (банджо), Красимир Стефанов (туба) и Емил Костурков (уошборд), за сетен път се впусна в неустоима игра, белязана от виталните ходове на полифоничната импровизация, виртуозно поднесена в интригуващите варианти на повече или по-малко познати стандарти, създадени през първата половина на двайсети век. Сред тях са Royal Garden Blues на Кларънс Уилямс,Sweet Georgia Brown на Бен Бърни и Масио Пинкард, Petite Fleur на Сидни Беше, Up A Lazy River на Хоуги Кармайкъл и Сидни Ародин, St. James Infirmary Blues, чиято вероятно най-популярна версия принадлежи на Луис Армстронг… Пиесите не са новост в репертоара на групата, но пък в нейните интерпретации, застраховани от рисковете на някаква фиксирана музейна участ, зазвучават като че всеки път по новому.
Почит към стогодишнината от рождението на Дизи Гилеспи и Телониъс Монк отбеляза амбициозният творчески проект „Между златото по пръстите и златото в пръстите...“, великолепно представен от сборна формация в състав Шибил Бенев (пиано, китара), Петър Момчев (саксофон), Венцислав Благоев (тромпет), Владислав Мичев (тромбон), Димитър Благоев (китара) и Михаил Иванов (контрабас) с участието и на гостуващия саксофонист Крейг Бейли. Разбира се, не се оправда предположението, че музиката на двамата забележителни новатори, свързали имената си с авангардните търсения в началото на 40-те години на миналия век и старта на бибоп-ерата, може да се окаже костелив орех за сетивата на широката публика. Още повече, че умело разиграните аранжименти на техни емблематични композиции, поверени на инструменталисти с пространен импровизационен усет към този род стилистика, потърсиха път и към необичайното арт очарование, и към своенравния интелектуализъм, характерни за поколението, дало ход на модерния джаз като своеобразна проекция на една нова за времето си чувствителност. Откроих за себе си Бибоп, Tanga, Tour De Force,превъплътили прословутия тромпет на Дизи. А Teo, Monk’s Dream, Round Midnight несъмнено напомниха за особеното въздействие на загадъчните пиано-партии в някак интровертния психологически свят на Телониъс.
В не по-малко вълнуваща насока прозвуча участието на Марина Господинова и Милица Гладнишка, които заедно с Военния биг бенд Стара Загора (диригент капитан Цветомир Василев) представиха популярни образци от репертоара на Ела Фицджералд в чест на юбилейната годишнина от рождението й. Остана все пак усещането за не особено широк поглед към голямата Ела – още повече, че самата тя, символ на две възлови епохи в джаза, оставя изумително широко наследство, свързано колкото със златната ера на суинга, толкова и с по-късните авангардни тенденции, а в този смисъл, олицетворява и онзи съществен континуитет, който – при всичкото разноречие на стиловете в джаза – говори за родовата връзка между тях. Но пък силен акцент в същия концерт фокусира вниманието върху перфектната колаборация между небезизвестния у нас нюйоркчанин Крейг Бейли (саксофонист, диригент, аранжор, композитор и обаятелен шоумен, познал отблизо сътрудничеството с личност като Рей Чарлс) и талантливия соло вокалист Петър Салчев. С неподправения си афинитет към автентичното звучене на соул стилистиката, двамата спечелиха доверието и горещите аплодисменти на публиката, интерпретирайки любими хитове от репертоара на Рей Чарлс, между които Georgia On My Mind, I Got A Woman, Come Rain or Come Shine
От своя страна, успешният дует на Хилда Казасян (вокал, ударни) и Христо Йоцов (ударни), заедно с Русенския биг бенд (диригент Димчо Рубчев), разкри наново предимствата на едно елегантно, изискано, но и усмихнато, диалогично сценично поведение, подплатено с ценния музикантски опит и класата на дългогодишното професионално сътрудничество между двамата. Ориентацията към популярни джаз стандарти, талантливо аранжирани в голямата си част от Христо Йоцов, намери израз в увлекателната интерпретация на песни, като Fever на Еди Кули и Отис Блакуел, Чакам те сутрин рано на Вили Казасян, Шу-шу на Лий Хейзълууд (помним я от репертоара на Леа Иванова), One-Note Samba на Антониу Карлус Жобим, Love For Sell на Коул Портър…
В тон с мотото на фестивала („Големите звезди и големите оркестри“), финалната вечер открои още изключителни инструменталисти с нескрито отношение към модерната линия в изкуството на импровизацията. Говоря не само за безспорно утвърдени имена в нашенския джаз, включени сега в специално сформирания от диригента Антони Дончев фестивален биг бенд (“Festival All Stars Big Band”). Отварям дума и за гостуващите солисти. Изумителният Конрад Хъруиг(САЩ), определян неслучайно като номер едно сред водещите тромбонисти на съвременната джаз сцена, четирикратен носител на наградата „Грами“, свирил с Кларк Тери, Майлс Дейвис, Джо Хендерсън, Джо Ловано, Ал Ди Меола и редица още световни знаменитости, сега представи свои композиции, придавайки особен релеф и емоционален хоризонт на привидния хаос в мисленето извън рамките, извън шаблона. Свои оригинални композиции представи и саксофонистът Анди Скофийлд (Великобритания), когото помним впрочем и с първия в България майсторски клас по модерна импровизация, проведен в далечната 1993 г. с участието на редица изявени днес наши джазмени, като Шибил Бенев, Петър Момчев, Венцислав Благоев, Владимир Кърпаров, Георги Корназов…
И още една забележителна кулминация същата вечер. Няма да е пресилено, ако кажа, че Биг бендът на сръбското радио и телевизия с диригент Иван Илич е образцов пример в ансамбловото музициране, което импонира и с мащаба на техническите възможности, и с великолепно изпипания звуков баланс, и с качествата на всеки един от инструменталистите, еднакво добър в груповите и соловите партии с простор за импровизация… Високата класа на оркестъра е израз вероятно и на дългогодишна традиция (бендът е основан през 1948 г.), но и на лидери с размах и очевидно перспективна визия за очакванията в полето на съвременната джаз сцена.
Не бих пропуснала да отбележа и още нещо: горещия джемсешън в нощта след финалната фестивална вечер. Бях сред късметлиите, станали свидетели на спонтанни откровения с изненадващ смислов простор, жажда за щури музикантски приключения, креативна енергия, небивал майсторлък и шеметна изобретателност в груповото музициране. Сякаш крилатите сандали на хитроумния Хермес витаеха наоколо и сипеха неизчерпаем мерак в свираческата надпревара. Към „дежурното“ ядро в джемсешъните (Станислав Арабаджиев – пиано, Димитър Благоев – китара, Михаил Иванов – контрабас, Стоил Иванов – ударни) се включи шарена компания от великолепни музиканти, един от друг по-напористи за своята пролука в голямото надсвирване (адмирации за Иван Алексиевич, Иван Илич,Анди Скофийлд, Цветомир Цанков, Венцислав Благоев, Георги Дончев, Арнау Гарофе!..). А аз си припомних думи на Майлс Дейвис, който навремето бе казал, че свиренето трябва да съзира не толкова видимия, колкото скрития заряд на музикалния текст. Какво по-добро предписание за онази особена порода будни свирачи, които търсят свободата в интерпретацията, следват приключенския си дух, увличат с лекотата и виртуозитета на мимолетното живо преживяване, страстно градят, но и оспорват конвенции, овладяват стилове и професионални техники, но и бягат от нормативната сянка на академичното музициране. Поне за мен феноменалният завършек на тазгодишния старозагорски фестивал някак обобщи ревниво отстоявана цел, която поощрява гъвкавите страни на безкомпромисния професионализъм, вътрешно осъзнатата свобода в музикалното мислене, а и градивния потенциал на общностната комуникация.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”