Български  |  English

Васил Левски: музейни разкази

 

Паметта за Васил Левски (1837-1873) е един от най-ярките и отчетливи феномени на културната и познавателната връзка на съвременните поколения с епохата на Българското възраждане. Съзиждана стъпка по стъпка в продължение на почти век и половина, тази памет е важна опорна точка на модерните представи на нацията за политическа идентичност и исторически континуитет. Вглеждайки се в продължение на поне три десетилетия в историята (като хомогенен общ наратив) и историите (като живи фрагменти на говоренето, текстосъздаването и мисленето), в които е вписан образът на Васил Левски, все по-често се улавям да умувам не толкова върху титаничния размах и пронизващата дълбочина на стореното от него в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век, колкото върху символното и фактическото пребиваване на Апостола в културните, образователните, публицистичните, медийните и другите публични пространства, които обитаваме. Училищата, булевардите, площадите и улиците в българските градове и села, носещи неговото име, ми създават усещане за мрежа, в чиито координатни оси се чувствам истински у дома, в България. Монументалните паметници са плътта, а учебникарските очерци са невещественият елемент, одухотворяващ каменните или бронзови фигури, запечатали трудно доловимите черти на най-известната ни историческа личност. Приели сме ги като част от урбанистичната или от образователната среда, която обитаваме. Втъкали сме ги в устоите на представите си за общо живеене. Всяка съвременна нация се нуждае от подобна историческа опора на публичното си битие и по тази причина ние, българите, сме истински късметлии да имаме в своето минало личност като Васил Левски.
Обект на настоящия обзор са най-представителните и популярни музеи, музейни структури и музейни експозиции, интерпретиращи образа на Апостола на българската свобода. Разбира се, приоритетното ми взиране е върху визията и посланията на институциите на паметта, които имат за свой основен предмет жизнения път и революционната деятелност на нашия именит сънародник – Националният музей "Васил Левски" в Карлово, Музеят "Васил Левски" в Ловеч (филиал на Регионалния исторически музей – Ловеч), Къкринското ханче – музей in situ, посветен на залавянето и последните дни от живота на Апостола (филиал на Регионалния исторически музей – Ловеч). Макар и разположени в общоисторически контекст, важни за поддържане на знанието за националния герой са и фрагментите от експозиционните разкази на Националния исторически и на Националния военноисторически музеи, от експозицията "Възраждане и Учредително събрание" във Велико Търново, от експозицията "Възраждане" на Пловдивския регионален музей, от основната експозиция на Регионалния исторически музей в Плевен. Цялостната представа за музейните разкази, посветени на Васил Левски, не би могла да бъде изградена и без прочит на веществените, визуалните и текстови материали, които повествуват върху забележителното му дело в някои обекти с локален характер или хибридна предметност, включващи (ведно с други сюжети) и материали за Апостола. Към тази група бихме могли да приобщим постоянната експозиция "Хилендарски метох" (част от Регионалния исторически музей в Стара Загора), както и експозициите в Троянския манастир и в музейните сбирки, посветени на Васил Левски, в селата Голям Извор (Тетевенско), Войнягово (Карловско) и Габарево (община Павел баня).
Обособяването на изброените по-горе три групи обекти създава предпоставки за по-коректен и многоаспектен анализ; дава и мотиви за търсене и откриване на общото и различното в реконструкцията на трудната и неподатлива на разночетения тематика, прикрепена към историята на революционното движение през Възраждането. Разбира се, посочените музеи и музейни структури не изчерпват цялата палитра от присъствия на Васил Левски в българските институции на паметта. Знайно е, че почти всеки музей в населено място, свързано пряко или косвено с Вътрешната революционна организация, отделя място за портрет на Апостола, за откъси от негови писма или от други комитетски книжа, обговаря местни или национални събития. Без претенция за пълна изчерпателност, тук бих могла да спомена институциите на паметта в Казанлък, Тетевен, Сливен, Разград, Шумен, Пазарджик, Ботевград, Нова Загора, Чирпан, Котел, Етрополе и др.
Три са материалите, които са се превърнали в задължителен канон на присъствието на Васил Левски в музейните експозиции – портретната фотография от 1870 г., отпечатък от един от печатите на Вътрешната революционна организация (този, на който пише "Български революционен централен комитет") и фрагменти от документа "Нареда на работниците за освобождение на българския народ". В една или друга аранжировка, изброените три фрагмента от публичния образ на Апостола присъстват във всички форми и формати на неговото експониране. Те са не само част от канона. Те са канонът за минималното музейно повествование, посветено на енигматичната политическа личност. Защо точно тези три артефакти? Бихме могли да умуваме и спекулираме дълго и многословно по тази тема. Моят кратък отговор е следният: портретът от 1870 г. в най-висока степен изразява вглъбеността на силната личност в себе си и в мисията, с която Левски се идентифицира изцяло. Печатът съдържа най-прякото послание за легитимността на комитетското дело, като за разлика от другия печат (на който е изписано "Привременно правителство в България Първо отд[еление] от БРЦК"), е много по-удобен за интерпретация в непрофесионални среди – доминиращи сред музейните посетители. "Нареда"-та е най-синтетичният авторски програмен документ на Васил Левски.
Вторият или, по-точно казано, по-широкият кръг от конвенцията за експонирането на Левски включва три типа материали, които са по-нюансирани в съдържанието и формата си. Портретите на други дейци – национални или местни, съдържащи необходимата кратка информация за личностите и обстоятелствата, по правило са подредени във визуална или смислова йерархическа подчиненост спрямо портрета на Левски. Географската карта на комитетски или други конспиративни структури също присъства по запомнящ се и убедителен начин в част от най-представителните експозиции, например в Ловеч и във Велико Търново. Пасажите от печатни документи и/или от ръкописи на Апостола допълват по адекватен на историческата реалност начин картината на сътвореното от него на полето на народното добруване. Тук обаче е добре да отбележим, че в много от случаите липсва възможност за съвременен прочит на отдалеченото от нас с век и половина документно съдържание. Почти винаги отсъстват и важните данни за културното битие на безценните оригинали - данни за оцеляването и за местосъхранението, сведения за произхода, степента на автентичност, атрибуцията и други музейни параметри, които са от ключово значение за опазването на не обемното наследство от автентични материали за и от Васил Левски.
Правило е, че музеите разказват своите въздействащи истории предимно чрез оригинални артефакти – дори и когато те не са извлечени пряко от визираните обстоятелства, а имат метафактичен характер спрямо съответния сюжет – картина, мемоарен откъс, поетически къс, творба на пластичните изкуства, академичен текст. С оглед на настоящата тема обаче, разговорът за мястото и ролята на оригиналните вещи и документи от и на Васил Левски няма как да бъде подминат. Не само защото са малко, а и защото са пръснати из различни институции, фондохранилища, експозиции. А може би и защото не сме направили достатъчно, за да ги отграничим по подобаващ начин от всички останали артефакти, имащи по отношение на личността и историческия образ статут на интерпретативни източници от вторичен и третичен порядък. Което не означава маловажност.
Топографията на оригиналите, прикрепени към историческата личност на Васил Левски, е тема, по която българските институции на паметта все още имат да работят – и то екипно. Създаването на единен корпус с метаданни за наследството на Апостола тепърва предстои и дълг в това отношение имат Националният музей "Васил Левски" в Карлово, Националният исторически музей, Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София, Регионалният исторически музей в Ловеч, Националният военноисторически музей, Регионалният исторически музей – Велико Търново, Държавна агенция "Архиви" и Министерството на културата. Естествен координатор на този мащабен проект би трябвало да бъде Музеят в Карлово – както поради своята силна разпознаваемост в обществото, така и поради факта, че на сайта на институцията вече съществува един миникорпус с текстови и визуални данни за автентичните материали, свързани пряко с личността на Васил Левски – ръкописи, вещи, фотографии. Полезен е и опитът на Регионалния исторически музей в Ловеч, който през 2014 г. издаде в печатен вид каталог на ценностите от колекция "Националноосвободително движение".
Физическата необемност на оригиналните културни ценности, свързани с Васил Левски, е компенсирана с присъщи за музейната методика начини – копия (веществени, фотографски и дигитални), произведения на изобразителното изкуство, материали от и за дейци, работили пряко с Апостола, мемоарни и други литературни текстове, автентични ценности с битов характер от епохата на Възраждането и от съответния регион, думи на Левски – написани или протоколирани. Подчертана сполука в балансирането между многото разнородни материали е реализирана в постоянните експозиции на Музея в Карлово, където разделението между родната къща и веществено-документалната изложба създава отлични условия за успоредяване на двата типа наратив – битово-социален (прецизно реконструирания дом на занаятчийското семейство) и обществено-политически (във втората основна зала). Споменатото разделение, присъщо и на други мемориални музеи, задава един от високите стандарти на исторически коректен и емоционално ангажиращ наратив.
Малко по-различен е подходът на създателите на постоянната експозиция "Васил Левски" в Ловеч.Там делото на Апостола на свободата е положено в историческия контекст на революционното движение, ръководено в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век от Централния комитет, базиран в Ловеч. Идеята за Ловеч като столица на бунта е прокарана пълновластно и мотивирано в богатия на веществени материали, документи, фотографии и кавалетни творби музеен разказ. Особено въздействаща е своеобразната крипта в специално построената сграда, където с камък са изписани имена на селища, които са били центрове на комитети, ведно с имената на най-самоотвержените революционни дейци. Левски определено доминира в разказа, при все че оригиналите, пряко свързани с него – лично оръжие, разписки, фалшивите печати, преносимата му печатница – не се открояват в необходимата степен.
Особена романтичност вее и от другия популярен музей, посветен на Васил Левски – Къкринското ханче. Изоставено на разрухата след паметната нощ между 26 и 27 декември 1872 г., то е изградено из основи по същата строителна технология и със същия тип материали през 1926 г., когато в страната споменът за Апостола и за колосалната му революционна деятелност се съживява по особено примамлив за нараненото след края на Първата световна война българско национално самочувствие. Обектът е отворен за посещения през 1931 г. и оттогава, та до ден днешен, е любимо място за почти физическо доближаване до най-драматичния момент в личната биография на дееца, а и на конспиративната бунтовническа организация, създадена от него. Макар и видимо обновена, кирпичената постройка с каменните цикли и с дървеното подпокривно пространство без думи разказва за тревожните среднощни разговори на окъснелите пътници, за внезапно нахлулите заптиета, за ареста, за отвеждането по пътя към Търново, за коня и самара със скритите документи, за потреса и уплахата на селяните, за набързо скритите пищови и пушки, за тревогата от неизвестното… и за мощния слух за предателството.
Къкринското ханче е един от най-посещаваните обекти на Регионалния исторически музей в Ловеч, при все че отстои на 18 километра от областния град и че пътят към него не е от най-удобните. Макар и без нито една оригинална вещ, лишено от многоучения наратив на другите български музеи, не създаващо удобства за работещи и посетители, това легендарно място на историческа памет притежава най-същественото свойство на музейността. То дарява посетителя с усещане за прекрачване границата на времето и за сливане със събитието, разказано тук с малко думи, но с точни подредби на артефакти и интериорни детайли. А също така и с леко охудожествяване на фактичността около залавянето на Васил Левски. Защото едва ли ще наруша някакво музейно табу, ако споделя мнение, че в този конкретен случай (а и в ред други) „сценографията” на конкретния обект следва (хронологически и стилистично) част от функциониращите вече в обществото образи и осмисляния. В случая може би е налично силно влияние на литографските изображения, разпространени широко из България в края на XIX и началото на ХХ век, посветени на два ключови момента от биографията на Васил Левски – залавянето и обесването. Тази аналогия ми хрумна наскоро, взирайки се в новопостъпилата в Търновския музей литография, изработена в печатница "Сполука" в Пловдив и носеща следното заглавие-резюме: „На 27 Декември 1872 година, след безстрашно и с удивително апостолство из цялата поробена Българска земя, ненадминатия себеотрицател и човекът на човековете ВАСИЛЪ ЛЕВСКИ, издаден от един предател, сам се яви на героична борба срещу многочисленна турска войска – обградила Къкринското ханче, на пътя между Ловеч и Севлиево, гдето Левски се беше спрял да пренощува. За великото си народно освободително дело, той бе осъден от турския съд на смърт и на 6 февруарий 1873 година безсмъртния Апостол увисна на бесилката край София – за да изгрее свободата на България." Съчетано с иконичния визуален сюжет на залавянето, в което присъства голяма конна турска военна част, а Левски буквално лети с оръжие в ръка над митичния дървен плет, цитираният текст ни напомня, че музеят не може да избяга от легендата. Дори и не може да я доукраси по начина, по който художеството на митологията работи. Затова пък може със знание и вещина да уплътни представата с полезна фактичност, да прокара разграничителни линии между случките и интерпретациите, да открои спорното от безспорното.
Отправям се към заключението на настоящия обзор през личен спомен от детството ми. По-голяма част от игрите в родната ми къща преминаваха в огромно за момичешките ми представи помещение с бивш търговско-механджийски профил, носещо името "дюкян". На една от стените на дюкяна от незапомнени от мен времена – определено отпреди 1944 г., висеше копие на друга популярна литография, тиражирана масово в предсоциалистическа България – "Обесването на Васил Левски". Приемайки за даденост прилежно рамкираната полухудожествена творба, дори и не съм се замисляла върху съдържанието и посланията й. Тя беше част от моя свят – бесилото, свещеникът, войниците, планината в далечината и героят в центъра.
Може би затова и днес, когато разсъждавам върху музейните ипостаси на Апостола на българската свобода, не се тревожа от близостта на нашите визуални наративи до нарисуваното, изреченото и измечтаното от предшествениците ни на тема Васил Левски. Напротив, легендата е жива и музеят не би могъл нито да я вкара в хладния разказ на академичното мислене и писане за революционното ни движение, нито да я извиси в по-голяма степен от това, което са направили големите ни поети, прозаици, художници, театрали, филмови творци. Би могъл обаче да й даде повече плътност и да я зареди с вещественост и ценностна обагреност – все обстоятелства, които са леко дефицитни в нашия виртуално-комерсиален свят. "Би могъл" е условна форма, която в случая не се отнася до водещите музеи в Карлово и Ловеч, поддържащи по високо професионален начин жив спомена за Васил Левски и за БРЦК. Отнася се по-скоро до бъдещи състояния, пред които предстои да се възправяме, когато подреждаме, интерпретираме и тиражираме скромната по обем и необозрима по културно-историческо съдържание артефактичност, свързана със сюжетите на националноосвободителните ни борби в последното предосвобожденско десетилетие като цяло и с делото на Васил Левски в частност.
 
Бел.ред. Текстът е представен на националната научна конференция „Васил Левски и Вътрешната революционна организация в борбата за национално освобождение“, проведена на 22-23 юни 2017 г. в Карлово. Публикуваме го със съкращения.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”