Български  |  English

И още от Варненско лято

Прозрения в класическия текст

 
Френски, немски и руски творби бяха репертоарен център в трите последни концерта от модула „Симфонична и камерна музика” на фестивала „Варненско лято”. „Магията на френската музика” – това клише, за щастие, си остана само на титулната страница на програмата за концерта на саксофониста Михаел Крен и пианистката Евгения Радославова. В някакъв смисъл изявата им разшири в класическа посока тембровата аура на инструмента, създадена от концерта на Вапиров. Крен е 31-годишен, австриец с респектираща инструментална биография и обширен репертоар. Радославова живее и работи във Виена, там преподава в Университета за музика и изпълнителски изкуства. Учила е при Антон Диков, лауреат е на международни конкурси. Концертира интензивно – повече като камерен партньор, дава майсторски класове, често е канена да участва в жури на клавирни конкурси. С Михаел Крен са камерна двойка от 2014 г., наскоро излезе техен диск с повечето от произведенията, включени в програмата на концерта. Крен е изящен, изразителен свирач, с фантазия, която придобива плът в изискания щрих и тембровото въображение. В началото на концерта, с отзивчивото и гъвкаво партньорство на Радославова, звучаха предимно транскрипции за сопран саксофон и пиано – на клавирната сонатина от Равел, на сонатата за обой на Пуленк. Последваха „Сиринкс” на Дебюси, тук за соло сопран саксофон, както и „Каприз” за пиано на Пуленк. Деликатност, звукова прозрачност и интензивна игра с обема на звука – и в саксофона, и в пианото с някаква видимост на разположението им в пространството, за начина, по който го формират и изпълват – особено в пиесата на Равел и в „Сиринкс” на Дебюси, където Крен бе много изобретателен в разпределението на музикалното време. Последва интересна соната от съвсем неизвестната у нас композиторка Фернанда Декрюк (1896-1954). Смени се инструментът, смуглият глас на алт-саксофона превзе залата в конвенцията на една виртуозна фактура. Сонатата е от 1943 година, сериозно повлияна от мелоса и характера на разработката му при композиторите от френската шесторка, с особена, прибрана лирика, поверена предимно на клавирната партия. И с още по-особена микстура между образност, изразност и жанровост в твърде меланхолно-пасторален тон, накрая с подчертана ритмична комплементарност. Странна пиеса, върви в противоположни посоки! И накрая – едно първо за България изпълнение – бравурната пиеса на Жан Матитиа „Дяволският раг” в стила на диксиленд, много ефектна, особено когато изпълнителите се вдават цялостно в съвместната си бравурност, в лабиринта на своеобразното скоростно перепетуум мобиле.
Контрастен по характер концерт – извън ефекта на инструменталното ставане, дълбоко във философията на скръбта - впечатляваща проницателност, дори прозрения в тълкуването на класическия текст постигнаха цигуларят Светлин Русев, виолончелистът Ксавие Филипс и пианистката Елена Розанова. Програмата им: Рахманинов - Елегично трио 1, Шостакович – второ клавирно трио и пак Рахманинов – Елегично трио 2, сякаш бе съставена с идеята да се съберат руски произведения „в почит към...”. Има версия, че и двете елегични триа на Рахманинов, композирани в две последователни години, са посветени на Чайковски. За първото трио, създадено през 1892 г., версията е поставена под съмнение, въпреки че названието му сочи близост с названието на първата част на клавирното трио на Чайковски – pezzo elegiaco. След първото му изпълнение, в което участвал и композиторът, ръкописът се счита за изгубен. Открива се 50 години по-късно в архива на певеца и композитора Михаил Слонов, приятел на Рахманинов, който, за разлика от композитора, остава в Съветска Русия. Сходството на характера на тематичния материал с този в триото на Чайковски дава основание да се мисли най-малкото за вдъхновение, споходило 19-годишния Рахманинов, след като е чул зрялата творба на майстора, когото считал за свой духовен учител. А и самият натюрел на главната и водеща тема в младежката творба е много близък до тази в творбата-предшественик. Носталгия внушава музиката, пресъздадена от тримата прекрасни инструменталисти в диалогичен ансамбъл, с изкусно легатирана фраза, с подвижен, темброво маркиран баланс, направляван с много вкус и мярка от пианото. Розанова използва всяка възможност в партията си да колорира движението на струнните, да ги „подпре” динамично, но също така да импулсира през хармоничния език тяхната взаимна кантилена. Във финалния епизод „Като траурен марш” се фокусираха в едно общо потъмняване на звука до края на пиесата, формулиран с въздействаща сдържаност.
За продължение на концерта избраха второто клавирно трио на Шостакович. Написал го е в памет на своя много близък приятел, феноменалния ум, изкуствоведа Иван Солертински, който умира в Новосибирск, не навършил 42 г., през 1944 г. До елегичното настроение у Рахманинов болката при Шостакович е раздираща, оголен нерв, който крещи с неистова енергия. „Звукът е истина, а истината е не само красива”, каза навремето в Русе Гидон Кремер. Напълно логично триото промени изцяло своя звук, а и композиторът още от началото заявява неговата неистовост с флажолетите в челото и цигулка в ниския регистър, продължена от заплашителни тонове в пианото – и цялата картина на разказа е мрачна... Всеки звук е болка – тук тембровото единство на тримата е поразително. Слушат се настойчиво, допълват се, продължават се в израза и цвета, в звуковата изменчивост. Изключителна напрегнатост, на какво майсторство в структурирането на драмата! В Ларгото пианото започва с акорди, които падат в тишината като застрашителни скални късове, цигулката стене, а виолончелото дълбае звука, сякаш иска да го зарови в земята, за да бъде тътенът още по-застрашителен. Фантастичен градеж! Ужасът няма нужда да крещи, той е много по-силен, ако го рисуваш с убийствено равен тон, с чудовищно търпение на фразата, което притиска дъха. А Розанова, пак ще кажа, има великолепната способност да е мощна, силна, но в същото време да оставя точното пространство за останалите двама. Така отделните тембри имат и своя самостоятелен живот, но изведнъж се срещат в незабравими съчетания – предписани не само от композитора, но и от техния слух за начина, по който трябва да се изсвири определения епизод. Изумителен рефлекс в подчертаването на смисъла! Започнаха четвъртата част съвсем невинно и изведнъж пианото изстреля присъдата - мощна, изтребителна четвърта част, смъртта унищожава всичко в зловещия си танц. Направиха общия звук като изстрели, които косят всичко! Беше изключително преживяване - с големи артисти, с култура, фантазия, можене и поразителен ансамблов инстинкт по отношение на „обратното” внушение (сякаш танц върху гроб!) на клезмер-темите чрез въображението в съчетанието на тембрите. Финалът със стенещата, оплакваща, но и замръзнала цигулка бе „изигран” с убийствена правдивост.
След прозвучалия по такъв врязващ се в главата начин опус на Шостакович, съзнанието трудно се нагоди към второто елегично трио на Рахманинов, написано в памет на Чайковски година след първото. Може би беше по-добре да изсвирят само две творби от тази своеобразна мартироложка серия. Защото юношеското звуково битие в скръбта на Рахманинов някак олекна в сравнение с убийствената реалност, която с батален замах е пресъздал Шостакович. Удоволствието дойде, естествено, от констатацията на поредна звукова метаморфоза, от красотата на самата музика, от възможността да послушаш още този невероятен в синхрона си ансамбъл. За мен това бе следващият незабравим, отговарящ на реално фестивално равнище, камерен концерт след квартет „Артис” от фестивалния модул, който отразявам.
Светлин Русев и Ксавие Филипс бяха солисти и на Софийската филхармония в Брамсова вечер. Концерта дирижира Найден Тодоров. Най-напред бе цигулковият концерт в една по-различна трактовка на Русев. Забелязва се интересна промяна в трансформациите на звука при него, която увеличава палитрата от средства, защото на цигулката той може всичко, стига да го поиска и потърси. Класическа мъдрост, разнообразна във внушението си лирика. Съумя да надскочи едноплановия оркестър, който компенсира липсата на звуков интензитет със сила на изсвирването, но това очевидно не тревожеше човека на пулта. Очаквах с нетърпение да чуя отново съчетанието Русев-Филипс в двойния концерт на Брамс – много си допадат по естетика и култура на звука и по начина, по който колорират фразата, по който артикулират щриха, постигат специфична интимност в инструменталния си диалог, която бе особено въздействаща в първата и във втората част на концерта, за да демонстрират майсторство на фразата и на активния, красив звук в третата част като апогей на естетическа наслада.
още от автора


Започна Варненско лято
Продължава Варненско лято
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”