Български  |  English

Светът,
видян през Кристалния глобус

52. Международен кинофестивал Карлови Вари (30 юни – 8 юли 2017)

 
Светът, видян през „Кристалния глобус“ 2017 според основната селекция от нови филми в двата конкурса (предимно световни и международни премиери), уви, не е добро място. Войни и конфликти, икономически и политически сътресения, хуманитарни драми с бежанци и мигранти, социални сблъсъци и персонални провали – такава е накратко синтезираната картина от фестивалния екран в иначе уютния и достолепен СПА курорт Карлови Вари. Ако перифразираме френския израз belle epoque, който елейно описва фриволното начало на миналия ХХ век, то сега трябва да го заменим с англоезичната комбинация bad epoch, за да загатнем поне донякъде основния белег на нашия несигурен ХХІ век.
Карлови Вари, като всички амбициозни фестивали с респектираща биография, винаги търси желаната комбинация от актуална тематична селекция плюс добро кинематографично качество на програмата. И тази година 52-ото издание на феста постига успешно тази нелека цел в условията на остра фестивална конкуренция за качествени филми от талантливи автори. Защото професионалните наблюдатели отдавна са констатирали известния факт, че международните фестивали са повече от добрите филми. А талантливи произведения се раждат, когато умен и проницателен автор успее да сглоби в сюжетния разказ актуални проблеми на времето, пречупени през убедителен психологизъм на конфликтите и персонажите от екрана.
Два много различни филма - френският „Корпорация“ и турският „Още повече“ - се оказват със симетрична идейна задача: да наблюдават и изследват деформациите и промените в индивидуалната психологическа структура на субекта, притиснат от текущите обстоятелства на всекидневието. Френският филм на дебютанта Никола Силол е суров разказ за похабените човешки съдби в съвременната шеметна бизнес конкуренция – мелница на моралните ценности и нравствените устои на индивида. Неслучайно филмът започва с провокативен текст, че „героите са измислени, но мениджърските методи, които използват, са реални и достоверни“. А именно те пречупват амбициозната, успешна и безкомпромисна млада бизнес дама, когато уволнен от нея сътрудник се самоубива пред очите й. Икономическите интереси на корпорацията са, разбира се, по-силни от отчаянието на безпомощния субект. Но моралният патос на филма припомня и актуализира за пореден път стария въпрос „Като печелим, какво губим?“.
Изненадващо, но същата морална дилема, при това психологически добре разработена, поднася на екрана един друг дебютант – турският актьор Онур Сайлак в първия си режисьорски опит „Още повече“. Неговият сюжет е подчертано актуален: в малко селце от егейска Турция местен каналджия прехвърля бежанци от съседните региони през морето към гръцките острови. А синът му, будно момче, което иска да учи в Истанбул, е принудено да помага в този мръсен занаят. Обичаен сюжет от новините през последните години. Но в случая режисьорът се интересува от сложната психологическа промяна, която неусетно, но тотално преобръща момчето и прави от него малък диктатор над нещастните, отчаяни бежанци. Казано с думи, звучи тезисно, но на екрана е защитено убедително от актьорите и оставя у зрителите тягостно чувство за възможните изненади в човешката природа, особено при екстремни обстоятелства. Този филм, без да е изключителен, потвърждава, че дори в една експлоатирана тема може да се открие различна гледна точка, която да обогати не само конкретния проблем, но и да потърси по-широки измерения към пластовете на човекознанието.
Друга болезнена тема – за поствоенните травми, които оставят дълбок отпечатък в индивидуалното съзнание и трайно деформират личността, се очерта в няколко филма. Дълго време войните от 90-те години в разпадаща се Югославия бяха център на редица сръбски, хърватски, босненски, а по-късно и косовски филми. „Гърбавица“ на Ясмила Збанич дори спечели „Златна мечка“ в Берлин (2007). Сега нейният тогавашен асистент Ален Дрльевич прави дебютния си филм „Мъжете не плачат“ върху същата тема, но със сюжет, изместен 22 години по-късно, в днешни дни. Ветерани от войната, сред които босненци, сърби, хървати, са събрани в планински санаториум, където преминават курс по групова психотерапия. Но отпечатъците в травмираното им съзнание са толкова дълбоки, че конфликтното напрежение тлее постоянно. Макар и дебютант, режисьорът не е първа младост, лично е участвал във войната и не е изненадващо, че постига много силно въздействие с великолепна психологическа разработка на персонажите. За това му помагат изключително опитни и талантливи актьори. Те заедно извеждат разумната теза, че опрощението е единственият път към продължаващо съжителство. Подобен разказ лежи и в основата на косовския филм „Нежелан“ на дебютанта Едон Ризваноли. Той дори е сюжетно близък с вече споменатата „Гърбавица“ – и тук главният персонаж се оказва нежелано дете след изнасилване на майката от сръбски войник. Но разказът е допълнително усложнен от тяхната емигрантска съдба в Холандия, когато порасналият тийнейджър научава травмиращата истина, ала това разцентрова тематичната енергия.
Симетричен в посланието си е и турският филм „Синя тишина“, също авторски дебют за режисьора Бюлент Йозтюрк. Неговият главен персонаж напуска военна болница, където неуспешно е лекуван от поствоенна травма, а депресиращият белег в душевността на субекта се оказва по-устойчив от лекарството на времето. Филмът не разчита на ефектни сюжетни ходове, а залага на визуална и звукова стилизация, която при подобна тема умножава експресията на екрана.
И полската режисьорка Йоанна Кос-Краузе се интересува от същата тема, макар и в съвсем друг сюжет. Тя е довършила започнатия съвместно с покойния й съпруг, известния и талантлив режисьор Кшищоф Краузе, техен общ филм „В Кигали пеят птици“. Названието на столицата на Руанда веднага издава сюжета: кръвопролитните граждански кланета през 1994 г., когато по-голямото племе хути избива стотици хиляди невинни жертви от племето тутси и това остава в трагичната история на Африка като най-свирепия съвременен геноцид. Няколко подобни филма са направени през годините досега, не всички пресъздават с относителна достоверност самите неописуеми събития. Но сега полският филм наблюдава и изследва именно късните травми в живота на едно спасено от кланетата момиче, което живее в Полша, благодарение на случайността (изведено е от Руанда от полска изследователка орнитоложка). Адаптирането към новата среда, процесът на бежанска и гражданска легализация, изграждането на съвършено нов личен свят в непозната културна среда е сложната тема на филма, с която режисьорката се справя успешно. А след финалните надписи остава ехо от водещия идеен акцент, че масовото насилие никога не е оправдано и винаги е антихуманно.
Към миналото гледа и грузинският филм “Хибула“ – трети за талантливия режисьор Георги Овашвили. Той може да се смята за откритие на Карлови Вари, защото оттук започва успешният му път и по-късно световна известност. През 2009 г. дебютът му „Другият бряг“, показан в категорията „На изток от запад“, му донесе над 50 международни награди и признанието „Откритие на годината“ на ЕФА. През 2014 „Царевичен остров“ заслужи голямата награда „Кристален глобус“ и номинация „Оскар“ за чуждоезичен филм. А сега „Хибула“ предлага (почти) достоверна възстановка на последните 50 дни на Звияд Гамсахурдия (1939-1993) - първият демократично избран президент на Грузия, свален от власт с държавен преврат и укриващ се в планините с малка група верни поддръжници. Знае се, че е загинал тъкмо в селцето Хибула, но дали от чужда ръка или след самоубийство, остава загадка и до днес. Филмът обаче не е политически трилър, а по-скоро мъчителна равносметка на честен политик и патриот, преди това известен писател-дисидент, който в края на кратката си политическа кариера изживява тежка лична драма на безсилие и отговорност пред народа, който го е избрал с 98% мнозинство. Така в рамката на екрана се вгражда архетипната тема за самотата на властта, особено убедителна върху суровия планински пейзаж. А селцето Хибула става символ на националната демократична идея.
Карлови Вари тази година потвърди една популярна реплика от фестивалния фолклор: „Няма фестивал без изненади и жури без фалове”. В, общо погледнато, силната конкурсна програма от 12 филма, домакините изненадаха с един почти детски рицарски филм - „Малкият кръстоносец“ – втори за режисьора Вацлав Кадърнка. Не може да се отрече уверената му работа, главно в стилизацията на разказа (екранизация по поема на Ярослав Връхлицки). Но едва ли в цялата нова продукция на чешкото кино не е имало друг, по-актуален и художествено също така убедителен филм. А пък журито довърши преглътнатата междувременно изненада, като на закриването обяви Голямата награда „Кристален глобус” тъкмо за този, вече „отписан” от фестивалните наблюдатели, филм.
Иначе в текущите коментари и оценки на критиците на първо място се очертаваше руският филм „Аритмия“ на Борис Хлебников - вече утвърдено име в съвременното руско кино. Зрителите го помнят от яркия съвместен дебют с Алексей Попогребски „Коктебел“. По-късно двамата поеха свои пътища в киното. Хлебников направи още няколко филма („Свободно плаване“, 2006; „Късо съединение“, 2009; „Дълъг щастлив живот“, 2013), които нямаха същия кинематографичен успех. Сега „Аритмия“ успява да събере в един разказ изключително остра социална тема (лошото здравеопазване) и сложен личен проблем (разпадащо се лекарско семейство). Няма как познавачите на източноевропейското кино да не си припомнят веднага знаковата румънска драма „Смъртта на г-н Лазареску“ (2005) на Кристи Пую, която беляза началото на толкова успешната „румънска нова вълна“; както и нашия документален филм „Последната линейка на София“ (2013) на младия режисьор Илиян Метев. Сюжетната и тематична близост в тези филми е именно в еднакво лошото здравеопазване като тежък социален проблем в посткомунистическото общество. Борис Хлебников прибавя към този аспект и значително внимание към личния живот на главните персонажи и с това обогатява разказа.
Впрочем, напоследък в руското кино се наблюдава интересен и обещаващ процес, белязан от два пряко свързани аспекта: изключително много дебюти и все повече независими филми, които не разчитат на държавна субсидия. Така се е появил и впечатляващият дебют „Как Витя Чесъна отведе Льоша Жребеца в инвалиден приют“ на Александър Хант (псевдоним, който подсказва корена на младия режисьор от сибирския град Ханти-Мансийск). Той е успял да направи напрегнат, плътен и увлекателен road movie за късната среща на изоставен някога син, отраснал в сиропиталища, и неговия безпътен баща, също обрулен от бурите на живота. Разказът е построен в стилизиран рап-ритъм, като саундтракът много точно „заковава“ епизодите от потресаващо реалистичната провинциална Русия, в която много убедително присъстват двамата главни герои с впечатляващо актьорско изпълнение на младия Евгени Ткачук и великолепния Алексей Серебряков. А с тези си качества филмът напълно заслужено взе единствената награда в категорията „На изток от запад”. Тъкмо тази програма, заедно с двата немски фестивала в Котбус и Висбаден (goEast), безспорно е един от важните центрове за източноевропейското кино. Но ако през първите години след падането на Стената фокусът беше върху сътресенията на прехода като контратеза на спокойно подредения западен свят (драми на изток, депресии на запад), то през последните години амбицията на селекционерите е да представят възможно най-ярките филми от огромна територия в Централна и Източна Европа, та чак до средноазиатските кинематографии (Казахстан, Киргизстан), а тази година и една семейно-психологическа драма от Азербайджан („Градината с нарове“ на Илгар Найаф). Защото селекционерите не робуват на догматични ограничения, а търсят най-доброто от годишната продукция.
52-ото издание на фестивала отбеляза и началото на редица предстоящи събития във връзка с 30-годишнината на Европейската филмова академия: прожекции на знакови наградени филми и срещи с ярки лица от европейското кино. Сред тях - на първо място неостаряващият британски ветеран и корифей на социалната тема Кен Лоуч, и неговият постоянен сценарист Пол Лаверти, с когото имат 12 общи филма („Сладките шестнайсет“, 2002; „Вятърът в ечемичените ниви“, 2006; „Ангелският дял“, 2012; „Аз, Даниел Блейк“, 2016). Защото сред големите и важни европейски фестивали тъкмо Карлови Вари отделя подчертано внимание към киното от Стария континент.
 
Наградите:
Голямата награда „Кристален глобус“: „Малкият кръстоносец”,Чехия/Словакия/Италия, 2017, реж. Вацлав Кадърнка;
Специална награда: „Мъжете не плачат”, Босна и Херцеговина/Словения/Хърватия/Германия, 2017, реж. Ален Дрльевич;
За режисура - Петер Бебяк за „Межда”, Словакия/Украйна, 2017;
За женска роля - Йовита Будник, Елиане Умухире за „В Кигали пеят птици”, Полша, 2017, реж. Йоанна Кос-Краузе, Кшищоф Краузе;
За мъжка роля - Александър Яценко за „Аритмия”, Русия, 2017, реж. Борис Хлебников.
„На изток от запад”: „Как Витя Чесъна отведе Льоша Жребеца в приют за инвалиди”, Русия, 2017, реж. Алексанъдр Хант.
За документален филм: „Много деца, маймуна и замък”, Испания, 2017, реж. Густаво Салмерон.
На ФИПРЕССИ: ”Задръжте рестото”, САЩ, 2017, реж. Рейчъл Израел.
На Екуменическото жури: „Сладкарят”, Израел/Германия, 2017, реж. Офир Раул Грейцер.
На Президента на фестивала: Ума Търман, актриса, САЩ; Кейси Афлек, актьор, САЩ; Джеръми Ренър, актьор, САЩ.
Почетен „Кристален глобус“: Кен Лоуч, режисьор, Великобритания; Пол Лавърти, сценарист, Великобритания; Джеймс Нютън Хауърд, композитор, САЩ.
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”