Български  |  English

Безмълвно и оглушително
Да на света

 
Йордан Йорданов – Юри, фотографии от колекцията на фондация Серджо Поджанела, PhotoSynthesis Art Center, 20 юни – 18 юли 2017 г.
 
Изложбата на Йордан Йорданов – Юри във PhotoSynthesis Art Center е рядък шанс да видим събрани заедно някои от знаковите снимки на един от най-забележителните български фотографи. Ако българската фотография има някакви постижения през ХХ век, то снимките на Юри със сигурност са сред тях. Става въпрос за снимки, които е трудно да бъдат възприемани просто като майсторски произведения на фотографското изкуство, в частност, на репортажната фотография, защото в тях има нещо отвъд майсторството, което не може лесно да се назове.
На пръв поглед, тези снимки не се различават особено от десетки подобни, които сме виждали, създадени от български и чуждестранни фотографи през изминалия век. Селски старци и старици, деца, цигани, самотни пиячи, затворници, луди – обикновени хора и аутсайдери от маргиналните зони на обществото. Кой ли не ги е снимал заради техните изразителни лица, жестове, облекло, бит. Спомням си циганите на Кертес и Куделка, самотните пиячи на Брасаи и Доано, ако трябва да спомена някои от класиците на европейската фотография. В българската фотография след 1989 г. черно-белите фотографии на аутсайдерите на обществото са се превърнали в непоносимо клише.
Какво отличава снимките на Юри от тези на европейските класици и на клишираните образи на неговите днешни български колеги? Първото, което, струва ми се, трябва да се каже, е, че Юри започва да снима тези „малки хора“ и маргинали през 70-те години на миналия век в комунистическа България, в която официалната идеология не допускаше в страната на развития социализъм да има маргинали и аутсайдери. Но този политически нюанс не е най-важният. Изглежда, че Юри не се е интересувал от тези хора като представители на отхвърлени социални групи. В неговите снимки няма никакъв социален сантимент за разлика от безбройните снимки на клошари и циганчета, появили се във вестниците и фотографските изложби след падането на комунистическия режим.
Интересът на Юри към периферията на обществото, към „малките хора“ и маргиналите е предизвикан от желанието да се види човекът в дълбочина, да заснеме светлината, сенките и мрака вътре в него, тоест, да се заснеме невъзможното за заснемане. Хората от периферията на обществото, маргиналите, децата са хора, които вече са изпаднали от състезанието на живота или още не са влезли в него. Това са хора, които не могат да бъдат определени чрез професията и амбициите си; хора, за които животът не е за нещо – да се изгради кариера, да се получи признание и т.н. С всичко това е приключено или още не е започнало; и тогава животът е просто, за да се живее: да се играе, както правят децата, или да се вършат едни и същи прости и всекидневни неща, както правят обикновените работници, стариците, лудите, затворниците. Всичко, което и едните, и другите вършат, не е, за да се промени този живот в някакъв друг, а просто, за да се живее в безгрижие или грижа, но просто да се живее.
Тази свобода от цели, от усилие да се завладее животът и да се подчини на някаква цел освобождава личността, тя вече няма друг смисъл, освен да е. И тогава наистина лицата сякаш се оголват от „гипса“ по тях и стават откровение за личността. Самотният пияч на Юри, заснет в някаква кръчма в село Татарица през 1968 г., една от най-известните му снимки, не е образ на аутсайдер и не предизвиква съжаление. От тази снимка фронтално ни гледа мъж, чийто поглед и лице излъчват едновременно сила на волята, умора, болка, гняв срещу себе си и чувство за вина с такава интензивност, че е трудно дълго време да я гледаш. Този човек знае, че го снимат и е погледнал към фотоапарата, но това е поглед на човек, който няма какво да крие, но и няма желание да демонстрира нещо. Прилича на осъден на смърт, който е приел присъдата си и затова може да погледне палача си в очите без страх или омраза, защото знае, че палачът просто си върши работата. Щракването на апарата е далечен отглас от щракването на гилотината.
Юри снима героите си винаги от дистанция. Никога не се приближава прекалено близко до тях, не ги монументализира. По-скоро обратното, понякога, както в един изключителен кадър от Монголия, ги наблюдава от много, много далеч. За него човекът е неотделим от интериора и пейзажа, в който протича животът му. Взаимодействието с този интериор и пейзаж е начин човек да се обективира в него и отново да се върне към себе си, но вече като човек-свят, а не като противоположност на света. Когато снима стариците в техните стаи, предметите наоколо ги изразяват не по-малко от собствените им лица и погледи. Стариците са седнали на столовете и очевидно позират, но не и вещите наоколо; не и специфичният безпорядък на всеки дом. Лицата им осветяват стаята наоколо, но и стаята осветява лицата им. В еднотипните интериори на градските апартаменти точно това е изгубено - взаимното преобразуване на свят и личност.
Вече е отбелязвано в текстове, посветени на творчеството на Юри, че той често снима хората в гръб. Селските баби и мъжът с детето на морския бряг; албанските селяни, клекнали на хълма с поглед към селото си; люлеещото се на дървото дете. Всички те са заснети в гръб в момент на върховно щастие, копнеж, изумление. Юри е предпочел изразът на тези изключителни емоции да остане скрит, защото те са неизразими. Но по парадоксален начин, оставяйки ги скрити, той ги е направил осезаеми до степен, която те кара с часове да стоиш пред тези снимки, в които няма нищо особено за гледане, но които успяват да извикат у теб най-съкровените ти спомени, онези, които те връщат към онова безмълвно и същевременно оглушително „Да“ на света и всичко в него, което чуваме в детството си. Без спомена за това „Да“ не е възможно изобщо да съществуваме.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”