Български  |  English

Роби на удоволствието

Х Романтично издание на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик”

 
Юбилейното десето Романтично издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” поставя в центъра на своето внимание въпросът за настоящите форми на щастието, за статута на удоволствието и „романтичното”, охудожествено битие. В програмата са включени осем пърформанса и множество съпътстващи събития: лекции, семинари, разговори с артистите, уъркшопи, представяния на книги, и дори неформална подготовка-загрявка преди представлението. Селекцията е представителна за актуалните тенденции в танцовия пърформанс: концептуалност, интерактивност, неформалност, обиграване на условност, смесване на високо и ниско, естетика на трансгресивността, преформулиране на представите за емоционалност, наслаждение и преживяване.
Откриващият фестивала пърформанс „DUO couple dance” по идея и хореография на Борис Льору (Франция) в изпълнение на Станислав Генадиев и Виолета Витанова буквално разиграва ролевите игри посредством танцовия дует и стереотипа на водещия и водения в партньорската ситуация. В пълен мрак се чува звук от движещи се стъпки в характерен, разпознаваем такт. Постепенно се очертават в дрезгавината тяло на мъж и жена. Без да се докосват, те се движат в общ ритъм, като променят ролевите позиции на водещ и воден. Двете тела са части от недоосъществено или разрушено цяло, които обаче са подвластни на някакъв импулс, който, протичайки през тях, конструира свят, взаимоотношение, емоция и близост. Льору се оттласква от деконструиращата ирония, която разрушава безжалостно всичко, и разчита на енергията на танцовото, която да реконструира близостта, да възвърне игровата ведрост и да превърне срещата в събитие-смисъл, Преходът от тишина-мрак-нищо, през шум, отчетливи стъпки, до ясен ритъм и накрая до звучащото великолепие на красиво градско танго в носталгичното безвремие на нощна любовната среща е драматургична тяга, но и логическо заключение – човекът се нуждае от смисъл. Реконструкцията на тангото при Льору е дълбоко неоромантична – веднъж, поради класическото преоткриване на другия и втори път, заради парадоксалното имплантиране на „чувственото прозрение” в реалността. Танцът по самото си естество е празнуване на самия миг, отдих от неминуемата горчивина на съдбата и заплашващото отвред нечовешко безсмислие. Защото смисълът, подобно на близостта в тангото, е колкото доверие към другия, толкова и споделеност, съвместност.
В еуфоричния празник на потребата всички форми на изкуството - „високи”, радикални или „масови”, си възвръщат правото да носят развлечение, да бъдат забава и разтуха. Буржоазното лустро на „самодоволното сляпо безгрижие”, от което авангардът така се погнусява, днес се е завърнало, предназначено за не повече от една употреба. Именно това изследва в интерактивния си концептуален пърформанс „Борса за любов” Драгана Булут (Сърбия), която тук представя Германия заедно с Зейна Хана, Крис Шерер, Хайке Албрехт и Ксения Джурович. Драгана участва и в ІV издание с работата „EIO”, в която пак присъстваше пазарен момент, който показва „хореографията на социалното поведение”. Сега обаче „интерактивността” проиграва едноминутни срещи за откриване на партньор в кафенетата на мултинационалните западни многомилионни градове. Пърформансът нарочно сблъсква реално и театрално, недодялана етюдност и реално общуване, художествена интеракция и възможност за действително установяване на любовен контакт. Иронично натрупва сценични похвати, кинематографична стереотипност, виртуалност и досада от предвидимостта на шаблонна, за да разобличи собствената ни инфантилност и „препарирана” знакова условност. Чувствата са само успешна стока за производство на щастливи двойки. Така се оголва интимната поразеност на човека днес, изгубил, без да подозира, собствената си спонтанност, самовлюбен и самотен, неспособен на непринуденост и зависим от оръжията на театралността и знаците на просперитета и лукса, за да постигне най-естественото „любовно откровение”. Драгана работи с шаблона, пазарната техника, досадното, театралното, за да се докосне до „себенаправата” на човешкото, което е в капана на собствените си желания, заблуди и наследени стереотипи.
В своеобразен акцент на фестивала се превърна „Райски места”, концепция, хореография и изпълнение на Кевин Джийн (Франция) заедно с Лори Джордано и Бастиан Льофевр. Минималистичен и концептуален пърформанс, основан на контрастите между реално и желано, действително и блян, земно и небесно. Наименованието е непреводима игра с лексемата „Рай”, положена в множествено число - „райове”. Началото е много бавно - три тела, завъртащи се по собствената си ос, напомнящи работни автомати. Облечени ежедневно: жената е обезличена от син гащеризон, кубинки и мъжка прическа, а мъжете са в неглиже тийн облик – единият неориентиран, интроверт, почти невинен в дънки и суичър, а другият доминиращ, по-силен с три четвърти панталони и тениска в зелено. Ординерността е още по-болезнено подчертана от странните линии – нещо като пера от пайети, които блестят по тях. Тримата са приятели, приличат на деца, пуснати да си играят в пясъчника, работници в обедна почивка. Зад тях сякаш се чуват тътените на падащи бомби и дългото им ехо, а някакво успокояващо монотонно съскане пронизва всичко. Движенията напомнят за общуване на аутисти чрез телесно изразяване с ритмуване, ходене в група със смяна на водача и тропане, но от време на време в телата се прокрадват, освен дружелюбни, дебилни паразитни кинеми и някакви птичи изящни движения. Постепенно стъпките стават все по-отчетливи, ритмични – тропането е маршируване, надбягване, премерване на сили. Тримата напускат сцената, но ритъмът от стъпки се чува отдалеч, върви нанякъде, почти изчезва и се завръща... Задъхани, идват, събличат цялото си облекло, те вече са голи тела, мъжки и женско, задъхани и живи. Светлината се превръща в златисто сияние, сцената се маже ритуално и щателно с някаква течност, докато придобие гладкостта на огледало. Звуковото пространство (невероятна работа на Рубен Наштергел) е отвъдземно, далечно, пораждащо усещане за непреходност, изпълнено с гласовете на непознати създания, пърхане и писукане на птици, гукащи, къткащи, провикващи се, пеещи, но гласовете им не са нито ясни и отчетливи, а някак като миражи, някакво напомняне за първични гори, за... райско блаженство и безгрижие. Телата се движат много бавно, сливат се в любовен ритъм, приплъзват се едно в друго, оформят причудливи форми с неясни начала, преливат, преобразяват се, нарушаващи логиката на обичайното и земното. Ритъмът на движенията е чувствен и сакрално ритуален, сладострастен и увличащ, сякаш е някаква мантра, сън наяве, любовен екстаз и свещена молитва, докато трите тела се слеят в неразчленимо цяло и всичко си остане само пулсация, писукане или туптене, ласкав мрак. Кевин Джийн противопоставя все по-засилващия се технократизъм и автоматизъм на живота на изконния блян по Рая, който ни прелъстява с обещанието за вечно блаженство. Каква обаче е насладата там, какво се случва с неугасващото желание и какво точно е естеството му? Според Джийн и неговите „Райски места”, в мига на удоволствието има нещо свещено, то събужда дълбоката емпатия в самите нас, които търсим общуване и общение, и, всъщност, можем да изживеем „райското”, само когато забравим враждебността си и се завърнем към свежестта на детската непосредственост, когато открито признаем, че удоволствието и удовлетвореността не са власт на един над друг, разделяне и подчинение, а сливане, единство и свързаност. Защото Раят е не място, той е атопичен, отвъден, но ние отиваме там, водени от сърцето си, той се открива в духа като състояние – неизразимо блаженство, всепроникващ екстаз. Раят е в нас – ламтяща за живот и любов жажда-утоление.
Солото на Казуйо Шионой (Япония/Израел) „Празнота/ Пълнота” е мъчително прозрение за смъртта като травматично изпитание, което има не само лично измерение, но е част от изначалната екзистенциална травма на човешкото. Тялото е легнало и анестезирано, в агонията му осъзнаваме, че копнеем не просто живота, но и собствената си разруха, копнеем смъртта – нулевата степен на напрежение, когато няма да изпитваме болка и състрадание. Удоволствието от нищото е по-голямо от вледеняващия страх. Тялото се движи между празни бутилки бира, обръща се, напомня праисторическо влечуго, бутилките падат, тропат, строгият им ред е нарушен и невъзстановим. В съвсем друга посока върви дуетът на Шионой с Дрор Либерман (Израел) в общия им хореографски проект „Събаряне”. Работа, заиграваща се с културата на поп стереотипите, еклектизма и естетиката на забавлението и шоупрограмите, но с много отчетлив психологически акцент върху съвременните форми на насилие, рекламна и социална принуда, регулиращи не просто социално допустимото поведение, но и интимните взаимоотношения. И двамата са много атлетични с изключителни физически способности. В началото се появяват два странни персонажа в ала буто стилистика, движат се бавно с лица маски и изскачащи от очите зеници на пружини. Изведнъж махат зениците и сглобяват две преносими табуретки. Започва двубой в кеч стилистика с хард рок и метъл музика, двамата се бият не на шега, подмятат се, скачат, правят салта и задушаващи тръшвания, никаква милост. Тя му разкървавява бузата, той й удря доста здрави шамари. Играят нечестно, тя го рита в слабините, после ги стисва и завърта, а той отговаря, като улавя зърното на голите й гърди и го извива. Мъжът и жената са в непрестанно съперничество, интимността е война, игра на власт, сила, хитрост. Свежестта на „Събаряне” се дължи на ироничния ракурс към мъжко-женските взаимоотношения, пародирането на рекламното щастие и фалшивите кеч двубои, които тук са действително съперничество, а не безопасно зрелище. Накрая мъжът, развял горд изрусен гребен на голата си глава, тържествува над сломената жена, като й плисва кофа с ледени кубчета, от които до преди миг е хрускал, но тя пък оголва уж беззащитната си плът и провокира отново в него желанието за обладание, насилие и стръв.
Най-пестелив е пърформансът на Флориан Бюкинг и Райза Крьогер (Германия) „Нарагония” по „Корабът на глупците” на Себастиан Брант (1494). Работата обаче е доста монотонна, а преднамерената кинетична строгост води само до скука и познат език.
Минималистичен е и причудливият „Романтичен следобед” на Верена Билингер и Себастиан Шулц. Концептуална работа, дръзка и провокативна, посветена на тялото в мига на откровението на целувката. Трима мъже и три жени идват на среща, чакат, накрая се навеждат един към друг и след малко започват да се целуват, целуват се дълго, двойките се разменят всякак, всеки е целувал всекиго: жени-жени, мъже-мъже, жени-мъже... Целувките започват плахо, после са настойчиви, страстни, упойващи, самозабравени, телата от прави, рухват на земята, отрезвяват, изпадат в захлас. Романтичният следобед е самата целувка, възможността за близост, но и болката от съвременния промискуитет, от другия не като цел, а като средство за удовлетворение. От друга страна се повдига въпросът за дълбоката, не само либидна, но и духовна жажда по близост и споделеност на битието, което целувката изразява в най-трогателен и човешки вид. „Скандалността” идва не толкова от нагледно показаните гей и лезбо целувки, а от това, че като че ли днес е невъзможна самата интимна съкровеност, всичко е публично и няма скритост, всичко е мимолетно и незначително; дори целувката вече не скрепява двама души, а те спокойно и лакомо минават към следващия без неудобство или срам. Целуването е агресия, завладяване, подчиняване, себелюбуване, нахален нарцисизъм, който поглъща и унищожава другия. Соловьовото „срамувам се” днес е преобърнато, защото не се срамувам, защото мога да се покажа, да понеса погледа и само докато съм във фокуса на общото внимание, ме има. Лишени от съкровеността на своята скритост, ние нямаме „романтичност”, нямаме собствена история-роман, а само публични заявления. Обществото ни е воайорско, в паноптикума на всеобщото дебнене няма нито истински чувства, нито истински целувки.
Десетото издание на „Антистатик” събира в себе си знакови творби, посветени на актуалната ситуация на човека в епохата на посткапиталистическия технократичен рай, където ценностите са заместени от употреби, а изкуството по необходимост използва хибридността като оригинална стратегия за изразяване на парадоксите на жизнената ситуация.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”