Български  |  English

Уроци по бавно четене

 

Радослав Парушев, „Само за напушени”, Издателство „Гигамоно”, 2017
 
„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаване на Българската национална телевизия за литература и книжовна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
 
Водещ Георги Ангелов: Да ви призная, когато видях коя книга сте избрали, бях леко изненадан. Знам, че проф. Николчина е изключително пристрастна към младите български автори, по-скоро бях изненадан от проф. Кьосев.
Александър Кьосев: Ама това е мой избор! Избрах тази книга може би тъкмо защото тя не е за нас, т.е. не е предназначена за нас. Може би трябва да поканим читателите и зрителите в момента да си свият една цигара, защото книгата се казва скромно „Само за напушени“.
Водещ Георги Ангелов: Напушен в българския език има две значения – означава и ядосан човек.
Александър Кьосев: Точно така. Така че книгата включва две категории читатели – тези, които пушат трева, и тези, които се ядосват. Всички останали ги изключва. Странно заглавие. Да вземем заглавие като това на Левчев, да кажем, „Убий българина!“. То има всеобхватни претенции. Всички българи трябва да прочетат тази книга и или да застанат на страната на убийството, или да бъдат жертви. А тази се насочва към конкретни читатели, две изолирани групи. И ние с Миглена би трябвало да не сме нейните читатели, тя не е предназначена за нас. Защото, вижте, ние четем бавно, а Радослав идва от Бързата литература и пише бързо. Той пише за напушени, а ние не сме дори ядосани… Ако пишеше за нас, книгата трябваше да се казва, примерно, „Само за нафиркани“. Нашето поколение имаше други страсти, т.е. ние сме напълно неадекватни читатели на тази книга. И това за мен беше експеримент – да чета от позицията на изключен, книгата да ми казва непрекъснато „не съм за тебе“ , това беше интересното.
Миглена Николчина: Аз ти завиждам, че до такава степен категорично се изваждаш от групата на напушените в този по-старинен смисъл на думата. За себе си не мога да кажа същото, случва се да съм вкисната и намусена и за мой късмет точно в такъв момент отворих тази книга. Тя си стоеше, трябваше да я прочета, смятах да я прочета…
Александър Кьосев: И сви ли си цигара?
Миглена Николчина: Спокойно... Аз следя книгите на Радослав Парушев. Той пише интересно и след малко ще кажа повече по този въпрос. А тази книга отворих в един автобус. И започнах да се смея още в автобуса, след това продължих да се смея в следващия автобус. След това си купих билет от Варна за София, продължих да се смея в едно кафене до автогарата. След това се качих на автобуса за София и, цвилейки, дочетох последния разказ, в който действието се развива в един автобус от Бургас до София. Вярно, моят автобус беше малко по-хубавичък от този, който е описан от Парушев. Но другите случки така можех да си ги…
Александър Кьосев: Миглена, това, което казваш, прекрасно илюстрира това, което и аз казвам. Защото ти си била от един автобус в друг автобус, прекачвала си се, слизала си и въобще вниманието ти е било другаде, и може би затова тази книга толкова те е въодушевила. Навремето имаше един унгарски автор, казваше се Ищван Йоркен. Той написа една прекрасна книга, „Едноминутни новели“. И тя беше предназначена за четене в асансьора, в трамвая и навсякъде… В предговора на тази книга той беше обявил програмно, че няма лоши едноминутни новели, има лоши читатели. Сега, нека да си представим, че тази книга не се чете в автобуса, а се чете бавно, в друг контекст, който не е така нервен – в кресло с библиотека, в старинна обстановка – дали ще създаде същия смях? Лично на мен… Аз също от време на време цвилих, признавам си, защото Радослав Парушев е един много талантлив човек, без каквото и да е съмнение. И от време на време беше страшно смешно. От друга страна, в някои от разказите не разпознах смешното, а претенцията за смешно. И те по-малко ми харесаха.
Миглена Николчина: Забравих да кажа, че не просто бях в автобуса, а бях много напушена, бях много мрачна, бях много вкисната, бях много сърдита, преди да започна да чета… Радослав, освен, че е майстор – и ти вече го каза – все пак, нека да кажа и това – тук е намерил мярата си… Не винаги я намира тази мяра. В романа „Отвътре“ беше попрекалил. Но и в прекаляването му има логика. Той е всъщност моралист, той е идеалист, той е максималист. И той знае за себе си, че има проблем да обича ближния си. Не го обича той този наш съвременник, този наш ближен и себеподобен. Но в тази книга това той го е преодолял чрез смеха… Преминал е в хумора, който ни помага да живеем с онова, което ни отвращава, което не можем да понасяме, което намираме за нетърпимо.
Александър Кьосев: Бих го казал по друг начин. По-скоро, ако има религия у Радослав Парушев, тя е религията на Ницше към танца на перото. И танца на перото той го владее наистина, владее всякакви танци, от менует до брейк, и прави всякакви неща, които правят младежите по улицата, въртят се на лакти, с единия крак нагоре. Т.е. ако има нещо характерно за този танц, то е в това, че в него няма никакво единство. Единият разказ е в една посока, другият в друга. Впрочем, Парушев беше казал, че вече не може да пише разкази. Вижте обаче какво стана. Изведнъж, след проекта „Достоевски“, след книги с амбициозни заглавия като „Животът не е за всеки“ или „Смъртта не е за всеки“, идва отново това нещо, което е сборник с изключително забавни, интелектуални хуморески - това е жанрът. И тези интелектуални хуморески наистина демонстрират собствена художествена религия, и тя повтаря: „Аз мога да пиша“. Е, в това има нещо нарцистично. Понякога се появяват страхотни танци, а друг път човек разпознава нарцисизма.
Миглена Николчина Аз мисля, че твоята реакция се дължи именно на неговата изключителна изобретателност. Той винаги успява да изненада. Т.е., накъдето и да е тръгнал…
Александър Кьосев: А бе, не винаги, понякога.
Миглена Николчина: Почти винаги. В 99%… Може би веднъж само не ме изненада... Освен това, винаги успява да се измъкне - това, което всъщност има като сериозно послание в разказите, той да се дръпне от него в последния момент, за да не го хванем в сериозност. Може би с изключение на разказа за биволите, където…
Александър Кьосев: Нека да си направим един експеримент с нашия водещ. За да се разбере и нашите зрители да разберат какво означава танц на перото. Жоро, ще ти прочета едно начално изречение, а ти ще ми кажеш напомня ли ти за нещо. Слушай сега: „Още докато го купуваха в зоомагазина“. Напомня ли ти нещо?
Водещ Георги Ангелов: Ами да, напомня ми, ама сега не мога да вържа…
Александър Кьосев: Това е пародиен цитат, риторически цитат - и така, леко напомня с някои думи „По жицата“[1] на Йордан Йовков.
Водещ Георги Ангелов: Това си мислех, но се чудех дали не е много смело сравнението.
Александър Кьосев: Ами смело е, точно това е, да. Защото да не мислиш, че ще става дума за бели лястовици по-нататък? За хамелеони ще става дума, при това такива, които ще умрат не от невярна болест, а от призрака на собствената си грозота. Става дума за пародия на цял един life style на едно поколение, което си отглежда безумни домашни любимци – като хамелеони, тритони, опосуми и други такива. Т.е. става дума за нещо съвсем друго. И Йовков е плеснат в началото – само като намигване към познавачите, които се сетят, но ей така, просто от удоволствието за това, че има Йовков малко там, че перото може да потанцува с него.
Миглена Николчина: Аз бих казала, че Радослав Парушев обича животните повече от хората и че той е напълно сериозен – въпреки че измъква, както казах, килимчето на сериозността в последния момент – във всеки момент, в който е проявил симпатия към животни. От абсурдния хамелеон до абсурдното стадо…
Александър Кьосев: До тритона, който се удавя в един аквариум…
Миглена Николчина: До биволите, които препускат през границата и не искат да се съобразят с нашите геополитически и икономически подредби.
Александър Кьосев: Аз съм съгласен, че той обича животните. Но повече всъщност не обича хората, които обичат животните. В това писане има игра и основната подигравка е с тези хора. Едно цяло поколение, което отглежда всевъзможни домашни чудовища, ако може и извънземни на верижка ще отглежда. Но дори и това е само повод да бъде завъртяна една много сложна феерия на думите, отново ще кажа, която трябва да демонстрира собствената си виртуозност. И в много от тези малки разказчета - те имат вицова структура - огромното очакване завършва взривно с … нищо, в смисъл, който разпада се в безсмислие, както Фройд казва за вица… и е ужасно смешно наистина. Но едновременно трябва да демонстрира и майсторството на Парушев.
Миглена Николчина: Аз отново бих се върнала към това, че действително той има този проблем, разпознава този проблем в себе си, насочва се към този проблем, пише за този проблем, че му е трудно да обича съвременния човек. Той не е много за обичане. Поне така, както…
Александър Кьосев: Поне, както казва в последните разкази.
Миглена Николчина: Да. Последният разказ в това отношение е изумителен. Той събира нишките от предишните разкази в един портрет и в един опит да се заобича едно доста противно човешко същество. Нещо като психотерапевтична задача - ей сега ще намеря нещо, заради което този абсурден идиот би могъл да бъде заобичан. И аха да се намери това нещо… но ето че пак идва радикален обрат. Това е Достоевски-тема. Да заобичаш човека, който не е за обичане.
Александър Кьосев: Там е проблемът, че когато най-накрая в някой от разказите се цапне нещо моралистично - например това, че любовта е най-важна, както е в епилога на книгата - то изглежда като кръпка. И проблемът на Радослав Парушев е, че той не може да избере дали да бъде пич или да бъде Достоевски. Раздвоен е между тия две роли. Иска да бъде пичът Достоевски, но няма как да стане тая работа.
Миглена Николчина: А, тук има нещо вярно. Съгласна съм. Той трябва да реши това си раздвоение, за да направи големия си роман.
Александър Кьосев: Нека да кажа и нещо наистина много позитивно. Защото аз харесвам тази книга и се смях много. Просто трябва да опонирам малко на Миглена, не може тя само да говори позитивни работи... Томас Ман е казал, че духът на прозата е дух на търпението. Радослав Парушев е един от най-нетърпеливите хора, които познавам. Той пише супер бързо, независимо от това, че Бързата литература вече не съществува, скорострелно отиде в небитието. Даже пише не бързо, ами бързайки, нетърпеливо. И понеже е умен човек, понеже е талантлив човек, решил е да превърне дефекта в ефект. Затова и самото нетърпение в това писане е хиперболизирано на n-та степен и се е превърнало в особен стил на писане. Т.е. Парушев търси пробив на своя талант там, където е най-трудно – да станеш нетърпелив велик писател е много проблематична амбиция.
Миглена Николчина: Да, съгласна съм. Но все пак, нека да припомним, че има и такива писатели, нетърпеливи, особено в късите форми. Ние изобщо с теб малко говорим за разказа, а разказът е хубав жанр и добре представен в съвременната ни литература.
Александър Кьосев: Ето - това е прекрасна книга със смешни разкази.
Миглена Николчина: И оправя настроението със сигурност. Парушев успява винаги да събере съвършено несъбираеми неща. Като например мобилните телефони на Александър Велики… Винаги успява да разгърне една история и да я обърне по начин, който да има ефект.
Александър Кьосев: Така е, да. На всичкото отгоре, от време на време, когато му хрумне, жанрът на вица се сменя скрито със сатиричния жанр на политическия фейлетон. Има един прекрасен такъв фейлетон, който аз най-много харесвам в цялата книга, казва се „Водник“. Водникът е такъв един, славянски дух, който прави пакости, дребни мизерии вкъщи, разваля млякото, стъпва в маслото, отглежда паяци и други такива неща. И Парушев разказва историята на един водник, който в съвременния технологичен дом много трудно може да се справи, защото вратата на хладилника е затворена и той, горкият, не може да направи нищо. Обаче от време навреме на водника му се обаждат по телефона и той казва някакви такива, неразбираеми неща. Докато най-накрая, във финала на разказа, му се обаждат пак по телефона и той казва, без да слуша какво му казват отсреща: „Добре, предупреждавам ви. Румен ще вземе енергетиката. И ви давам още две депутатски места. Обаче нищо повече“. И читателят изведнъж се сеща за какво става дума: за българския политически елит иде реч, той от водници се състои, духчета, които преговарят как да правят дребни мизерии. Ама и едри. Е, това е наистина много добро.
Миглена Николчина: Политическото си тече през цялото време. От бежанците до екологията, до връщането на земята. А не виждаш ли и малко Радичков тук? Тенецът?
Александър Кьосев: Виждам точно толкова Радичков, колкото виждам и Йовков. Този Парушев всичко може да изтанцува.
Миглена Николчина: Е да, знае и съзнателно прави тези игри.
Александър Кьосев: Да,той съзнателно заиграва с традицията, както той самият казва. Само дето не ни обяснява защо му е нужно това.
Миглена Николчина: Аз отново ще повторя, че тези заигравки са именно, за да се предпази Парушев от това да стане прекалено сериозен. Пази се от сериозността, защото у него всъщност има една нечовешка сериозност. Жестока. Момчешка. Всъщност, той би трябвало да стане малко по-малко сериозен, малко по-малко моралист, малко по-малко максималист, малко по-малко идеалист, малко повече на основата на това да се примири, че хората са, каквито са.
Александър Кьосев: Ще кажа, че нищо вярно няма в това. Стихията на играта е най-важното нещо за него и той, ето това е истината, е добър играч. И е смешен играч понякога, не винаги. Има талант, има и самоцелност, така аз виждам нещата. Дали да не го помоля да напише и още един сборник, „Само за натряскани“, за да има и за нашето поколение?
Водещ Георги Ангелов: Благодаря много, искрено се надявам, че наесен отново ще бъдем заедно.
24 юни 2017


[1] Началото на "По жицата": Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин... (бел. ред.)
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”