Български  |  English

Закъснелият дадаист

 
 
Аз съм от онези писатели, които никога няма да имат публика, но винаги ще имат читатели – отделни читатели... Така твърди аржентинецът Сесар Айра (1949). Неговите над осемдесет книги – “Китайски роман” (1987), “Призраците” (1990), “Как станах монахиня” (1993), “Шивачката и вятърът” (1994), “Пчелата” (1996), “Един епизод от живота на пътешестващия художник” (2000), “Разговорите” (2007), “Музикалният мозък” (2016) – рядко надвишават 100 страници, не се свенят да се впускат във всякакви жанрове и посоки, преведени са на двайсетина езика и през последните години дават сериозно основание името му настойчиво да се споменава преди всяко обявяване на Нобеловата награда за литература. (През октомври 2016 г. в прочутия сайт Ladbrokes, където се приемат залози от цял свят за евентуалните бъдещи лауреати, шансът на Боб Дилън беше оценен като 50 към 1, докато този на Айра беше 20 към 1... Горе-долу по същото време в “Ел Паис” писателката Клаудия Пинейро отговори на въпроса “За кого ще говорим след 25 години?” със следното: За Сесар Айра, неизчерпаем разказвач, който изпъква над всички останали, пристрастява към писането си най-разнообразни читатели и дотогава ще е спечелил Нобел.)
Айра живее в Буенос Айрес, има навика да нахвърля историите си всеки ден по горе-долу час на хубава хартия с елегантна писалка, и то задължително в не особено тихо кафене (...за да пиша, имам нужда не да се концентрирам, а да се разконцентрирам). От романите му на български е познат само “Светецът” (Агата-А, превод Красимир Тасев, 2016 – вж. рецензията в бр.43/ 2016), а през септември предстои да излезе и “Мрамор” (Лист) в превод от испански на Нева Мичева, която проведе този разговор с автора специално за в. “Култура”.
 
- Има различни формули за това как човек да стигне дотам, където най иска, и те съдържат различни комбинации от талант, работа и късмет. Коя е вашата?
- Досега така и не успях да се наместя в света. Естественото ми състояние е неудовлетворението. Сигурно заради това почти всичките ми любими занимания приличат на бягство или на измъкване: да карам колело, да бродя из града, да пия уиски, да чета, да пиша.
- Най-мащабното ви съчинение (над 635 страници) е “Речник на латиноамериканските писатели”. Ако не бяхте прескочили себе си, какво щяхте да включите в статията “Сесар Айра”?
- Същото, което и в другите. Град и дата на раждане (за смъртта – празно място), списък с книги, сведен до малкото, от които не ми е неудобно, и един абзац за темите и стила ми, който би започвал горе-долу така: “Закъснял дадаист, който пише конвенционални романи...”
- Има ли разминаване между вас като писател и вас като част от семейството ви, града, обществото?
- Разминаванията са всевъзможни и това ми се струва естествено у човек, посегнал към книгите, за да компенсира с въображение една действителност, с която е в режим на взаимно отхвърляне. Фойерверките на моите книги избухват на фона на скучния, меланхоличен живот на впримчен в рутинност дребен буржоа.
- С какво, според вас, се характеризира днес латиноамериканската литература, сравнена с тази на Щатите или тази на Европа, и по какво се отличава Аржентина в общата картина?
- Не вярвам в националните, континенталните или поколенческите генерализации. Литературата я правят личности, които почти винаги са необщителни самотници, и я правят именно, като задълбават до дъното на онова, което ги прави личности.
- В “Следобедни интервюта”[1] вашият личен герой Марсел Дюшан заявява следните две неща, които ще се радвам да коментирате...
Изкуството е наркотик, с който се свиква, нищо повече – за колекционера, за артиста, за всеки, свързан с изкуството... Когато хората говорят за изкуство по твърде “религиозен” начин, аз се опитвам сам да си обясня, че няма нищо кой знае какво за обожаване. То е наркотик... И точно като такъв е много полезно на много хора. Изкуството е вид успокоително.
- Обикновено за всичко съм съгласен с Дюшан, но тук ми се струва, че метафората не е подходяща. Наркотикът, за да доведе до пристрастяване, трябва да бъде винаги един и същ, а изкуството е винаги различно. Силата му да успокоява или да възбужда е именно в разнообразието и новостта му. Това, което ме подбужда да напиша следваща книга, е надеждата, че тя ще е различна от онези, които съм писал преди това.
- Нищо няма вечна стойност. С клетата Мона Лиза е свършено, защото колкото и чудесна да е усмивката й, толкова много са я гледали, че усмивката се е изличила... Същото важи за моето прословуто “Голо тяло, слизащо по стълбите”: от скандално платно, то се превърна в пълна скука заради всичките претърпени погледи...
- Мисля, че това е поредната парадоксална шега на великия Марсел. Най-малко от него бих очаквал да не съзнава вечната младост на произведението на изкуството, неговото постоянно мистериозно прераждане.
- Познавали сте се лично с Мануел Пуиг, Алехандра Писарник и Освалдо Ламборгини, писали сте за тях и често ги споменавате като приятели и литературни образци...
- Имах късмета да съм млад в епоха, в която писателите все още имаха ореол; все още се случваше да бъдат мистериозни, драматични, легендарни. Днес това се е изгубило дотам, че се питам как въобще е възможно младите хора да почувстват в себе си литературно призвание, като гледат по телевизията някакви оеснафени писатели да им говорят за политика и за футбол.
- Казвали сте, че на всеки пет истории, които започвате, приключвате само една: какво е нужно да притежава сюжетът, за да го развиете?
-За да сработи дадена история, аз очаквам от идеята за нея две неща: първо, да съдържа някаква интересна игра на ума, и второ, да засяга някое чувствително място от моя живот. Ако е само интересната хрумка, написаното остава на равнище игра – като някаква кръстословица – и няма смисъл да продължавам. Ако пък е само личният елемент, изпадам в самоокайване, от което ме досрамява, и не продължавам. Само когато равновесието между двете се окаже стабилно, карам нататък.
- Ако погледнете назад към първите си текстове, какво виждате по извървения път: някоя тенденция, порок, “син период”?
- Целият ми път е в посока към по-голяма свобода. Докато е млад, човек иска да се хареса, да е сръчен не по-малко другите, да се впише в нормите. От определен момент нататък, някъде около четирийсетата си годишнина, спрях да се вълнувам от всичко това. Моите читатели са единодушни, че съм в явен упадък, което ми се струва чудесен белег за постепенното ми доближаване към пълната свобода.
- Има ли книги, които вече ви се иска да не бяхте написали? Има ли книги (ваши или чужди), които не би трябвало да съществуват?
- Човек е лош съдник на собствените си произведения. Аз поне не ставам за това. Тези от моите книги, които най-малко харесвам, се харесаха най-много. И обратно. Мисля, че истинската щедрост на писателя се състои в това да публикува всичко, което пише. Не ми допада подходът на онези, които пускат една-две прилични книги и не пишат повече, за да не си подбият спечеленото вече реноме.
Що се отнася до съществуването и несъществуването – в мига, в който човек изрази мнение, че определени книги е по-добре да ги няма, отваря възможност за друг (например президентът на някоя република) също да се произнесе по въпроса и с мнението си да предизвика клади за книги. Затова и се въздържам.
- В едно интервю казвате: „Авангард” е военно понятие – за да си истински авангардист, трябва да имаш воля за рушене. А аз се опитвам да строя. Спомних си вашите думи, когато онзи ден чух английския стенд-ъп комик Еди Изард: Комедията не е инструмент за строене, а за нападане – с него се руши помпозността... Защо ми се струва, че все пак действате в насоката на неговите думи?
- Боя се, че са предали думите ми неточно – аз никога не съм отварял дума за строене. Бих казал друго: че истинският авангардист обръща гръб на миналото и се опитва да създава от нулата, все едно сам измисля своето изкуство. В този смисъл, аз не съм автентичен авангардист – твърде много дължа на книгите, че да се кича с радикалността на авангарда. Предпочитам да усвоявам старите форми и да ги саботирам отвътре. А и саботажът ми е пълен с обич.
- Каква е връзката ви с читателите? А с издателите? С преводачите?
- Читателите ме интригуват. Нещата, които пиша, са осеяни с тайни намеци, скрити ключове, лично мои си смешки. И все се чудя какво ли от всичкото ще хванат читателите, що за степан възел от недоразумения ще се получи между мен и тях. Към издателите чувството ми е на вина, понеже от много години търпят финансови загуби заради мен. А преводачите обикновено ме вкарват в задънени улици, като почнат да ме питат за пояснения по пасажи, които разбирам по-малко и от тях.
- Превеждали сте много автори от английски и френски, сред които Р. Л. Стивънсън, Реймънд Чандлър, Стивън Кинг, Арт Спигелман, Давид Фоенкинос. Даде ли ви преводът алтернативна гледна точка към писането?
- С превод се занимавах изключително за прехрана – правех го заради заплащането, затова и предпочитах американски бестселъри с по много страници, лесни за превод. Издателите плащат едно и също за превода на добра и на лоша литература, а лошата е далеч по-проста. От друга страна обаче, тази банална комерсиална литература притежава честност, която редовно липсва на автори с по-големи литературни претенции.
- Имате ли някоя езикова, литературна, житейска непоносимост?
- Скептицизмът ме е направил толерантен. Мисля, че това е нормалното: на определена възраст човек се примирява с глупостта на ближния си, особено ако вече е в мир със своята собствена.
- Ако не греша, “Мрамор” е първата ви книга в първо лице – защо сега, защо тази? Откъде ви дойде идеята за роман, който е колкото приказка, толкова и научна фантастика, и съвсем реалистична сатира?
- И друг път съм писал в първо лице, но първият ми опит за това беше доста късен – тогава вече бях завършен, зрял писател. Младите би трябвало да се придържат към третото лице, към разказването отстрани, за да не се деформират от леснотата на първото. Аз съм вече в следващата фаза. Що се отнася до този мъничък роман, “Мрамор” – той трябваше да бъде разказан от позицията на един уморен от живота застаряващ мъж, когото самите дълбини на делника запращат в непредвидимо приключение – оттам и начинът.
- Ако, както Карлос Фуентес предвиди[2], отсъдят на вас Нобела за литература през 2020 г., как ще започнете речта си?
- Ще пратя Пати[3].
 
Разговора води Нева Мичева
 


[1]Marcel Duchamp: The Afternoon Interviews, Calvin Tomkins, Badlands Unlimited, 2013. – Б. а.
 
[2]В романа си “Тронът на орела” (2003). – Б. а.
 
[3] През 2016-а Пати Смит отиде вместо Боб Дилън да вземе наградата му. – Б. а. 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”