Български  |  English

Парсифал – дело на съмишленици

За новата премиера на Софийската опера

 
Чрез страдание към знание,
от знание към състрадание,
чрез състрадание към любов.
Всъщност, това са трите кръга, през които преминава Парсифал, отреденият, der reine Tor, глупакът с чисто сърце, бъдещият пазител на Граала и господар на Храма. Момчето от гората, отгледано с любов от майка страдалница, грижливо пазено от рицарството. Пораснало дете на природата, подобно на Зигфрид, което трябва да излезе от простотата си. Към действителността той тръгва неосъзнато, подведен/подмамен от блясъка на случайно срещнатите в гората рицари в лъскави доспехи. И вече е странстващият и много силен Парсифал, който убива неволно, като в игра, изпълнен с удоволствието от точността на стрелата си. Негова жертва става свещеният за рицарите на Граала бял лебед – символ на собствената му невинност и първичност. Акт, последван от първия урок на мъдрия Гурнеманц. И започва трансформацията на Парсифал, който, преминавайки през изпитанията на неофита, ще открие Истината, Граала, Любовта и Бог.
Вагнер, още докато пише либретото на операта си „Лоенгрин“, прочита и историята на Парсифал. Несекващият интерес на гения към митовете, към древните предания и средновековното изкуство го отвежда до прочутия поетичен епос на баварския рицар Волфрам фон Ешенбах, един от най-талантливите и останали трайно в историята минезингери (впрочем, той е действащо лице и в „Танхойзер“). В него открива архетипа на героите от бъдещата опера. Така, десетилетия наред, у Вагнер кълни идеята за музикална драма на тема Парсифал. През годините ще се появят няколко опуса, подготвящи мистерията. Още в 1848 година нахвърля ескизи за пиеса, посветена на Исус от Назарет, в която е включена и грешницата - покаяницата Мария Магдалина. Ето прото-образите на Парсифал и Кундри. В написаното от поета Вагнер вече са заложени основните моменти на бъдещото трето действие на мистерията. По-късно, по време на композирането на „Тристан“, отново скицира драма - „Победители“ (около 1855 година), върху будистката идея за изкупление чрез пречистване. Тук аналогията с оперните герои е очевидна; трябва само да се сменят индийските имена, будистката нирвана с християнското отречение, а будистката общност - с Братята пазители на Граала. Преображение, което авторът ще реализира малко по-късно. Сам Вагнер разказва как на Разпети Петък в 1857 година, съзерцавайки прекрасната алпийска природа от терасата на дома си в Швейцария, е получил прозрение за Кръста и чул ангелски хор да пее: „Свали оръжията в този ден, в който Спасителят умря на Кръста, за да спаси хората.“ Вдъхновен, екзалтиран, Вагнер написва великолепни мистични стихове, които Гурнеманц ще пее в трето действие, обяснявайки на Парсифал тайнството на Разпети Петък. Либретото е публикувано в 1877 година, а след петгодишен труд, на 13 януари 1882 година, „Парсифал“ е завършена. В нея присъстват и будистки елементи – за умиротворяването и преселението на душата, която не умира, само се реинкарнира. Но категорично доминират християнската символика и обредност.
Премиерата е на 26 юли 1882 година в Байройт. Композиторът забранява творбата да се представя извън неговия театър, убеден, че тази тържествена сценична мистерия не може да звучи и да се изживее другаде. В писмо до Лудвиг II, крал на Бавария, Вагнер пише: „Не е възможно спектакъл, в който на сцената се разкриват най-възвишени тайнства на християнската религия, да се поставя в театри, където в другите дни удобно се е разположила фриволността... Само там (Фестшпилхус, Байройт – б.а.) и никъде другаде не трябва да се поставя „Парсифал“ – за всички времена напред.” Нареждане, което в 1913 година е отменено от вдовицата му Козима Лист - Вагнер.
Граалът – това е Чашата, в която е събрана кръвта Христова, а Копието е това, с което е пронизан на Кръста Спасителят; пазители на храма са рицари, напомнящи тамплиерите. Посветени божи служители и воини, те спазват строг духовен устав, проповядващ търпимост, целомъдрие, отречение от земните удоволствия и плътски наслади. В Храма е съхранен Граалът, медиаторът, който ги свързва с висшата Воля и ги дарява с Мъдрост и Божествена Светлина. Който ги учи на любов, състрадание и съпричастие. И при Ешенбах, и при Кретиен де Труа идеята е, че Граалът всъщност е у всеки от нас, трябва само да открием пътечката, по която да вървим към благородство и познание.
Преминал през ред най-разнообразни перипетии на човешкото съществуване и мислене - от идеите за освобождение чрез страдание („Летящият холандец”), за царство на доброто и любовта („Лоенгрин”), за сблъсъка между плътската и целомъдрената, непорочната любов, за преодоляване на ниските страсти чрез страдание, скиталчество и смърт („Танхойзер”), в последния си опус Вагнер обединява тези концепции. Единствено на наивния глупец Парсифал е отредено, след много перипетии и дълго лутане, да постигне знанието, състраданието, чистата любов и съвършената хармония. Образ - еманация на Холандеца и Сента, Елза и Лоенгрин, Танхойзер и Елизабет, Зигфрид и Брунхилда. Отново се интерпретират взаимоотношенията мъж - жена, конфликтът между половете, темите за посветеност, предопределеност и жертвеност. Естествено, влиянието на големите немски философи от епохата не може да се пренебрегне, както и фактът, че Вагнер не е само музикант, не е само композитор, той е и наблюдател с много остър и дълбоко пронизващ взор, с който анализира действителността, характера и душевността на съвременниците и социалния им живот. Надарен не само с музикален и поетичен дар, но и с огромна интуиция, той може да провиди далеч напред във времето, да тълкува и представя перманентните проблеми на цивилизования европеец. Интуицията и интелектът го водят към висши прозрения, споделени в драмите му. Вагнер не е само музика, Вагнер е онзи ясновидец, който с изкуството си, обвито в символика, „записва” послания, предупреждения, напътствия за усъвършенстване, облагородяване и единение с божественото.
С „Парсифал“ завърши блестящо сезонът на Националната опера –София. Това е шеста поред постановка на най-концептуалните и съвършени в музикално-драматургическата си реализация негови драми. След „Пръстенът на нибелунга“ и „Тристан и Изолда“, певци, хор и оркестър, ведно с ателиета и техническите служби, са осъществили една силна и оригинална интерпретация, плод на въображението и майсторството на Пламен Карталов, режисьор на спектакъла, на художниците Свен Йонке (сценография) и Станка Вауда (костююми), и на Андрей Хайдиняк - художествено осветление. Постановчикът Пламен Карталов избира немногословието и практичната семплост в оформлението на сцената, без подходът му да отнема от ефектността й. Ярко е внушението на декора в първо и трето действие, отначало a лa импресионистичен пейзаж в сиво-синьо-зелено (поляна край езеро, гора), от който след това се оформя Храмът на Граала в цялото си величие. Красиво и адекватно на партитурата са решени и двата финала (на тези две действия): въртящият се кръг с белите братя-рицари, светлината, струяща от лъчите на Граала, а на края геометричната фигура - образ на Чашата, плюс блясъкът на Копието. Има и алюзия за кръглата маса и рицарите на крал Артур в подреждането, в кръга, в средата на който винаги са най- важните: Амфортас, Гурнеманц и Парсифал. Любопитно е хрумването с огромната надуваема площ във второ действие, като движеща се вода, всред която Парсифал и Кундри ту се приближават, ту се отдалечават, понесени от течението на мислите и чувствата си. ( Навярно никак не им е леко и да пеят на този менлив терен.) Пламен Карталов е анализирал и проникнал в дълбоките пластове на мистерията, благодарение на което разработва и внушава на изпълнителите не само външния, пластичния изказ, но и вътрешното емоционално движение, символиката на образите. Той умело динамизира действието, насочвайки го към сюблимните кулминации в големите масови сцени. Музикалната подготовка е отлична; впрочем, певците от години имат връзка и опит с Рихард Тримборн, наставника, знаещия (стила и традициите), вдъхновителя на всички досегашни изпълнители на Вагнеровите опери тук. Изключителна личност, късметът на театъра! И, разбира се, неизменният му сътрудник, диригентът Велизар Генчев.
Диригент на „Парсифал“ е Константин Тринкс – ерудиран музикант, умеещ да увлича оркестъра, да реализира характерния стил на мистерията. Оркестровата партитура е драматургичната база, която, за разлика от Ринга, няма много подсказващи мотиви, (така Вагнер нарича лайтмотивите): тук са Граалът, Причастието, Копието, Вярата, Любовта; построена е нестандартно, като самостоятелна величина, свободна от натрупаните в операта шаблони и правила - на принципа на редуване на мащабни линеарни и хармонични пластове/фрагменти и на много ярко темброво детайлизиране. Оркестърът разгръща действието, акцентира емоциите, „коментира“ случващото се, както хорът в античната трагедия. Вагнер неведнъж споменава как от дете е привличан и слуша - с обожание и възторг, оркестровото многозвучие. Естествено, и в последната си творба е въплътил своя екстаз и мистичен унес. Които са предадени силно, въздействено от оркестъра на Операта. И нека тези, които нерядко се отнасят с доза снизходителност към оперния оркестър, да го чуят как свири “Парсифал“ – и то в продължение на 4 часа, реципрочно на две монументални симфонии от Брукнер, например. Диригентът прекрасно моделира контрастите между суровите едногласни фрази и многобагрените величествени хармонични колони на встъплението, мистиката, пречистващата звукова прелест и изпълнения с възвишеност епизод на тайнството на Велики Петък, както и финалния апотеоз.
Певците, които направиха премиерата на 4 юли т.г., знаем като много успешни и в предишните постановки на Вагнер. И сега имаше стилно подбран състав от подхождащи си – по тембър, пластичност и емисия, гласове. Костадин Андреев изпя пълноценно партията на протагониста, която очевидно лежи на гласа и на артистичния му натюрел. С него съпреживяхме - непосредствено и емоционално, превръщането на дивото, лековерно и глуповато момче в смелия рицар и властелин на Граала; първото изживяване на болка и от убийството на лебеда, и от вестта за смъртта на майка му, първия изблик на състрадание и съчувствие. Сложни състояния, откроени с различни оттенъци на гласа, с разнообразни нюанси и динамики - Костадин Андреев вече е много опитен майстор в интерпретиране на големите Вагнерови тенорови роли. Особен, специфичен е образът на Кундри, която има три трансформации - дивачката, предано служеща на рицарите, но без да е допускана до Храма; вещицата, донесла отдалеч лек за раната на Амфортас, подвластната на Клингзор изкусителка, и накрая - покаяницата, която като Мария Магдалина измива и избърсва с косите си краката на Парсифал. Радостина Николаева с темперамент и професионализъм се преобразяваше, преодолявайки и вокални, и най-вече актьорски трудности. Навярно премиерното вълнение надделя във второ действие, където можеше да насити с още гласова мощ някои моменти, предимно в по-ниския регистър, и да открои повече мелодичната и чувствена красота на фразите на съблазнителката. Амфортас, синът на крал Тутурел, комуто е поверено царството на Граала, също е роля, изискваща много музикалност, артистичност и убеденост в смисъла и символиката на образа, за да се изрази цялото му разтърсващо страдание - физическо и душевно. Мъките от греха и неизлечимата рана, съзнанието за проваления обет да пази свято Копието, дарявало сила на рицарите, желанието за смърт, мечтаното освобождение от греха - това са деликатни душевни състояния, които Атанас Младенов изказа експресивно - музикално и емоционално. Амфортас е огромно постижение за младия певец, който се открои не само с красивия си баритон, но с щедро отдаване на енергия, с интелигентно осмисляне на посланията и морала на образа. И за АнгелХристов Гурнеманц е ярко, високо художествено постижение. В двете, огромни в дължините си, действия той е разказвачът, водещият, нему авторът е отредил не само експозицията на операта, но и всички - на места твърде многословни епизоди, в които подробно обяснява случки, ситуации, личности и прочее. Басът Ангел Христов демонстрира чудесна гласова форма, произношение и дикция, майсторско водене на диалога, следване/предаване ритмиката на големите и поетични монолози; и без съмнение, познава, осмисля и отправя към публиката най-важните думи, мисли и послания.
Макар по-малка, ролята на вълшебника Клингзор, метасхематизмът на Армида (вълшебни градини, изкушенията на които подлага рицаря Рене, в който и се влюбва – „Освободеният Йерусалим“ на Тасо), бе ефектно изпълнена от Бисер Георгиев. Свежест внесоха изпълнителките на девойките-цветя, обвивали и обезсилвали с мимолетните си съблазни много от рицарите на Граала. Едни от най-игривите, чувствени, женствени страници на композитора. Всички, в по-малките си, но важни в тази празнична мистерия роли – Тутурел, рицари и оръженосци, бяха на ниво и допринесоха за успеха на премиерата, подготвяна една година. Включително Хорът на операта (диригент Виолета Димитрова) и Детският радиохор (диригент Венеция Караманова), които оставиха спомена за ансамблово звуково великолепие в разтърсващите хорали, съчинени с контрапунктично и хармонично майсторство; величествени Вагнерови фрески, избликнали от ренесансовите извори и Монтеверди.
„Парсифал‘ на Националната опера отново ни убеди, че високото и въздействено изкуство се постига с упорита, целенасочена, детайлно изпипана работа над текст, партитура, сценична картина... Това е дело на колектив от съмишленици, а не на събрани за случая, за няколко седмици, артисти и постановчици. В националния ансамблов театър всичко е репетирано, разбрано, усвоено и се изпълнява без нервност, изненади или сривове. В него певци, хор и оркестър музицират (и играят), уверени в себе си, разкриват пълноценно възможностите си, предават с вдъхновение Вагнеровия Тестамент. Това публиката усети - музиката, интерпретацията овладяха залата, която, след 5 часа и половина, остана пълна и аплодира възторжено. Защото, както е написал Вагнер, „В братската любов е блаженството! Вярвай и се надявай!“.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”