Български  |  English

Крайно време е за сътрудничество

За езиковия спор, македонската литературна норма, Мисирков и възможностите за сътрудничество между езиковедите от Република Македония и Република България

 

Равносметката на българо-македонските отношения през изминалите години не е особено положителна. Бляновете за втора българска държава се оказаха илюзорни, сближаването на населението от двете страни на границата, делящо обща история и език - не особено забележимо, а защитата на българщината в Повардарието – не особено осезаема. Двустранното сътрудничество продължава да се спъва в историческата обремененост, заела позиции по двата склона на Огражден. Отделяме толкова време и енергия да уточним кой е по-първи, по-истински или по-виновен, вместо, в духа на Гоцевото Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите, да се посветим на културна надпревара. В последните години има проблясъци – дипломатите на двете страни обсъждат договор за добросъседство, а историците от БАН и МАНУ започнаха да се изслушват на съвместни сбирки. Но няма сътрудничество между езиковедите. А близостта на езиците, на които разговаряме, както и да ги наричаме, е това, което ни свърза най-много. Тази близост е толкова очевидна, дори след годините препускане в обратна посока, че никой със здрав разум не може да я оспори. Днес обаче „езиковият спор“ ни разделя. Проблемът дефинира съвсем разбираемо бившият министър-председател на Република Македония (РМ) Љупчо Георгиевски: От македонска страна ние имаме вештачко отдалечување от българскиот jaзик, затоа што политиката е: треба да се биде подалеко от българскиот jaзик, за да можеме да го изградиме своjот македонски jaзик. А от друга страна, ние имаме исто така игнорирање от страна на българската политика со тек на време, каде има па друга филозофиjа - тоj е jaзик, коj тие не го признаваат, за нив не постои тоj jaзик. И тие исто така одат на политика на игнорирање. И практично, благодареjки на овие две политики, независно от формата, дали некоj ќе го признае jaзикот, или нема да го признае, или не знам што друго, ние дојдовме до ситуација каде што луѓето денеска все помалко и помалко се разбираат[1].
Политическите мотиви зад създаването на „македонския“ език в максимално отдалечение от българския книжовен език (БКЕ) и усилията за неговото укрепване като част от процеса на формиране на македонска нация са анализирани многократно[2] и не са предмет на настоящия текст. Само ще отбележим, че решението на Антифашиското собранйе за ослободуенйе на Македониа „во македонската држава како служебен йазик се заведуе народниот македонски йазик"[3], подписано от Ченто на 2 август 1944 г., има своите прецеденти в световната история[4]. Тезата за нелегитимния характер на македонската азбука, въпреки значимите доводи, едва ли може да бъде приета като практична - успешните завоеватели, превратаджии и революционери носят легитимността на върха на своите копия.
Вече 70 години продължава развитието на „македонския“ език в праволинейно небългарско направление. Той има реално и самостоятелно, най-вече от България, съществуване. Македонската литературна норма (МЛН) днес е обективна реалност със своя обществена или политическа функция, пред която не можем да си затворим очите. Но е противоестествено да се иска от българските езиковеди да приветстват тези усилия – те не могат да намерят положителна оценка в българското езикознание[5]. Не че в онази епоха по чисто „партийни“ причини не сме го направили, нещо повече - съдействали. Достатъчно е да споменем създадената от Отечествения фронт комисия, която подготвя правописната ни реформа от февруари 1945 г. в ударна надпреварва с езиковите комисии в Скопие коя по-първа и най-добре да прекъсне връзките между източните и западните диалекти на българския език[6]. Да не говорим за съгласието на тогавашните български власти да допуснат книжари и учители по „македонски“ език в Пиринския край. Все познати неща, но сега времената са други - сега въпросите може свободно да бъдат обсъждани, включително и на академично ниво, между езиковедите от София и Скопие.
Българската страна не отрича, че Република Македония има своя писмена норма. Обратното би било тотално разминаване с действителността. Както добре знаем, в цитираната студия „Единството на българския език в миналото и днес“ на Института за български език от 1978 г. цяла една глава е посветена именно на писмено-регионалната норма в СР Македония, без обаче да бъде използвано официалното й название - „македонска литературна норма“, и с ключово уточнение - тя е норма на българския език. Тук е заплетен възелът на езиковия спор – дали езикът, който населението в РМ ползва като официален, е регионална норма на българския език, или е отделен, самостоятелен език.
С двустранната декларация от 22 февруари 1999 г. България признава наличието на официален език в РМ, като препраща за неговото название към Конституцията на тази държава. Този компромис вече години успешно обслужва необходимостта от подписване на двустранни споразумения. Но с декларацията само се преодолява конкретно следствие от езиковия спор, без да се създават условия за неговото решаване. Езиковедите, а не дипломатите, са тези, които трябва да разплетат езиковия възел по пътя към езиково разбирателство.
Като първа стъпка българските филолози биха могли да назоват писмено-регионалната норма на българския език в РМ с официално приетото от Скопие название – „македонска литературна норма“ (МЛН). Тук няма компромис с научната истина, нито пък преразпределяне на поразнищените и вече поограбени езикови одежди на Велика България, а и тази формулировка все по-често се използва. Понятието „норма“ съвпада с традиционната българската позиция, не е стряскащо и определението „литературна“, с което се проявява толерантност към традиция, заложена още от Кръстю Мисирков. Единственото, което би могло да предизвика възражение, е определението македонска поради опасения заради него нормата да не би да се съотнесе към целия регион, от който РМ е по-малката част. Затова е задължително да се внесе яснота, че: 1) понятието МЛН може да бъде прието само като название на официалния език, използван на територията на РМ; 2) въвеждането в употреба на понятието македонска литературна норма не означава признаване на „македонския“ език с неговите опити за присвояване на българско културно наследство и претенции към говори и територии в съседни на РМ държави. България не може да се съгласи с иредентистките помисли на Скопие, че част от „македонското югоизточно наречие” са „малешевско-пиринските говори[7]. Още повече, че тази позиция не е само академична – така с одлука на Владата на Република Македония от 2009 г. „малешевско-пиринските говори“ са обявени за културно наследство от особено значение[8]. Претенцията за малешевско-пиринските говори е проява на дестабилизиращ региона експанзионизъм. Тя показва, че Македония от обект на експанзия в миналото вече е субект на тази политика, макар че в реалния свят опитите за износ на МЛН в съседните държави не са особено успешни.
Употребата от българските езиковеди на названието МЛН може да се окаже временно, доколкото решаването на спора за името на РМ би могло да доведе и до промяна в названието на официалния език, ако гръцката страна продължи да настоява. Употреба на названието МЛН трябва да бъде съгласувано с МВнР, доколкото то може да рефлектира върху подписването на двустранните документи. Внимание в тази посока заслужава становището на проф. Иван Харалампиев: Когато става дума за подписване на междудържавни договори и други документи с Македония, аз като историк на българския език бих препоръчал формулата да бъде "на книжовните езици на Република България и на Република Македония“. Защото приемем ли по-общото "македонски език", това означава, че се съгласяваме с очевидното изопачаване на историческата истина[9].
С приемането на названието МЛН езиковият спор не се решава, но се създават реални условия, първо, за неговото изваждане от политическите отношения и прехвърлянето му изцяло на академично ниво, където е мястото за неговото решаване, и второ, за значимо нарастване на публикациите на блестящи литературни произведения на двата официални езика - идеи в тази посока не липсват: да се предложи на македонската страна съвместно да се издадат творбите на автори и революционери, родени в географската област Македония до 1945 год…. такива, каквито са, на езика, на който са ги написали авторите им…[10] – освен в автентичен вид, тези творби да се издадат и на МЛН, за да имат възможност днешните млади в РМ да се запознаят на разбираем за тях език с цялото богатство, оставено от просветители и революционери, родени в географската област Македония, което досега им е поднасяно селективно и затова го познават частично.
Приемането на названието МЛН е не само проява на конструктивен реализъм, но и израз на позакъсняла готовност за еманципиране на македонските наречия, пренебрегнати при формирането на БКЕ. Ако използваме еднопорядкови термини, може да се каже, че БКЕ и МЛН са писмено-регионални норми на оформилото се в историко-географски план българско езиково землище. Макар и с елемент на равнопоставеност, тази формулировка остава неприемлива за Скопие, независимо че точно македонец № 1 на ХХ век Кръстю Мисирков твърди, че маќедонцќите и бугарцќите наречіа образуваіет іедна іазична териториіа, іедна опшча група, одлична не само от српцќиіо, но и от свите друзи словенцќи іазици. Та група беше крстена – бугарцќи іазик[11] . Македонските езиковеди не смятат МЛН за част от българското езиково землище и издирват „македонски писмен език“ още в IX в. (Кирил и Методий). Те използват понятието старословенски јазик (или црковнословенски), за да обозначат езика, който ние и академичният свят наричаме старобългарски, като все по-често прибягват и до определението старомакедонски, макар и терминът, по техни думи, още да не е „усвоен“. Тук следва да припомним безпощадно точното и истинно академично заключение от „Единството….“, че в понятията старомакедонски и старобългарски е невъзможно да се вложи или открие различно съдържание[12]. Но това съдържание е общо и то не е zero sum game – ако е тяхно, не може да е наше, и обратно. Населението в РМ има същите права над българското езиково културно-историческо наследство, както и ние, а и другите българи по света, но не и да го обсеби. Българската страна е готова да сподели, не оспорва и правото на македонските езиковеди да правят свои интерпретации, стига с тях да не се опитват да присвоят това наследство в конструкции с небългарски и дори антибългарски характер.
Езиковеди и историци в Скопие са положили огромен труд, за да изследват творби, събития и организации, които по някакъв начин може да бъдат свързани с формирането на отделен „македонски“ литературен език - не само написаното от буревестниците Пулевски и Мисирков, но и от почти всички български просветители и революционери, родени в географската област Македония. В тези изследвания историческите личности, поставили темелите на българския книжовен език и култура, се оказват „македонци“, а изявеното от тях българско самосъзнание в повечето случаи е премълчавано заради стремежа да бъдат вкарани в македонската кошара. Проучено е и де що има литературно другарство или просветно друшство от края на XIX и първата половина на XX век[13]. Тези сдружения, често създавани от едни и същи литератори, понякога малобройни и краткотрайни, други - с по-дълъг живот и немалко влияние, работят активно за развитието на литературния език в Македония - повечето като част от БКЕ, но някои и за оформянето му в самостоятелен език. Доминиращите в Скопие изследвания създават впечатлението за един изначален, целенасочен и почти последователен процес на изграждане на македонския литературен език. В неговите рамки дейността на Мисирков и Македонското научно-литературно другарство през периода 1903-1905 е обявена за „прва кодификација на современиот македонски литературен јазик“, което поне с 40 години изпреварва реалното му кодифициране. След още няколко периода на духовна еманация се стига и до „конечна афирмација на македонскиот јазик во литературата во 30-тите години“ (В. Марковски, К. Рацин, К. Неделковски) и до литературата на Националноослободителната борба (1941-1944)[14]. Като контрапункт тук е добре да припомним позабравеното становище от 1946 г. на Блаже Конески, тогава началник на Отделението за култура и искуства при Министерството на народната просвета, който нарежда македонския език сред оние современи јазици што допрва денеска успеваат да се кренат на степен од еден литературен јазик[15].
Става дума за нещо повече от пристрастен опит за езикова периодизация - „континуитетът“ на „македонския“ език е издигнат до ранг на основно средство за доказване и поддържане на македонската идентичност. Докато някои историчари, направили научна кариера на служба на отечеството, повеждат пасторални набези към времената на Александър Македонски, други за сетен път се изправят пред обективните факти от по-близката история и най-вече пред „бугарина Делчев“ и българското самосъзнание на другите големи революционери, родени в тогавашната географска област Македония. В научната си работа те се сблъскват с разминаването между обективната историческа реалност и изходната политическа заръка, че славяните в Македония винаги са били само „македонци“. Академик Иван Катарџиев, говорейки за македонските политически дейци през 30-те години, е категоричен, че ни левицата, ни десницата не ја доведуваа во прашање својата бугарска провениенција[16]. А по повод сепаратизма на ТМОРО в самото начало на ХХ век, той ясно декларира: Тука се работи за делење на Бугари од Бугари. Најфреквентниот етноним во Македонија во она време е “българин“. Тука е континуитетот на културниот развој на нашиот народ. Съвсем категорична е и позицията му, че Македонска нација се создаде по Втората светска војна од политички причини[17]. Тази истина обаче все още не се приема от ръководни кръгове в РМ, поради което те все повече залагат на отделните прояви на лингвистичен македонизъм, на Кръстю Мисирков и на неговия най-усърден изследовател – Блаже Ристовски. И тук започва „голямата лудория“. Мисирков е обявен за „личност на македонскиот ХХ век"[18] и равнопоставен с Илинденското въстание. А Блаже Ристовски стига до фундаменталния извод, че борците за македонски jaзик беа в основата на движењието за национална слобода[19].
Превръщането на македонския правопис в македонски национален столб завлича езиковия спор в дълбока пропаст, от която двустранното академично сътрудничество трудно ще го извади. И двете страни обаче са заинтересувани да поставят езиковия спор и неговите метастази в приемлива академична рамка. Без да се отказват от своите позиции и без да поставят предварителни условия, българските и македонските езиковеди биха могли да се ангажират в пряка академична дискусия на периодични сбирки както по историята на общия в миналото език, така и по съвременното развитие на БКЕ и МЛН.
Академичната дискусия по историята на езика не е с изцяло предизвестен неуспешен край. В нея може да бъдат намерени теми от общ интерес, може да бъдат представени материали за един по-нов и „не толкова разединяващ“ прочит на предисторията на МЛН. От българска страна тя най-често се свързва с Резолюцията по македонския въпрос и по ВМРО (обединена) на Балканския секретариат на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал от 11 януари 1934 г. Тя е неизбежен ориентир за обяснение на много от последващите събития и явления в лявата част на политическия спектър. Окуражаващото влияние на Коминтерна може да се търси в публикации на велешките говори през 30-те години К. Неделковски, К. Рацин и В. Марковски, в идейните платформи на дружествата, в които участват, в дейността на коминтерновските емисари сред македонски емигрантски организации в САЩ, Канада, Аржентина и в самото кодифициране на МЛН непосредствено след войната. Но подобен подход е доста догматичен и излишно патриотичен. Реалността в предисторията на МЛН е по-широка, по-продължителна и комплицирана.
Неизбежно е особено важно място в академичната дискусия да заеме делото на Кръстю Мисирков и свързаният с него ключов период (1903-1905 г.) в предисторията на МЛН, когато ясно се проявява езиковият сепаратизъм като част от маќедонцкиіот нациіонален сепаратизм. В устава на Македонското научно-литературно другарството в Санкт Петербург е заложено разговорите и протоколите да се водят на македонски јазик - така по думите на проф. Ксенте Богоев за първи път македонскиот се воведува во служебна употреба[20]. През 1903 г. в София Мисирков издава брошурата «За македонцките работи“, а две години по-късно в Одеса излиза за първи път на македонско наречие научното и литературно сп. „Вардар“, макар и в един единствен брой. В Скопие делото на Мисирков е издигнато на пиедестал, докато в София, разбираемо, той е приет по-маргинално. Но немалкият брой публикации у нас, свързани с неговото дело, подсказват, че българската страна разбира неговата важност, най-малкото защото то е важно за македонската страна. В дискусията между езиковедите може да се потърсят реалните измерения на Мисирковото влияние върху кодифицирането на МЛН през 1945 г. Брошурата му е иззета от ВМРО, но 50-ина бройки са закупени от сръбското дипломатическо агентство. Още през декември 1903 г. Мисирков държи сказка за "македонска нация" и "литературен македонски език" в един от салоните на белградския университет след среща със създателя на македонизма Стоян Новакович[21]. Впоследствие участниците в Македонския литературен кръжок в София обсъждат книгата, но от тях в езиковите комисии през 1945 г. участва само Венко Марковски. Едва ли обаче е единственият, познаващ този труд. За брошурата е информиран и секретарят на Македонската комунистическа партия Лазар Колишевски, на когото председателят на сръбската Академия на науките и изкуствата Александр Белич чертае буквите на Мисирков[22], [23].
В една академична дискусия за Мисирков може да бъдат представени материали, които не са еднакво известни в двете страни. Така на конференцията в Скопие през 2003 г. по случай 100-годишнината от издаването на „За македонцките работи“ Растислав Терзиоски от Институтот за национална историjа информира за новооткрити в Русия материали, в които Мисирков застъпва ясни и категорични пробългарски позиции по македонския въпрос - што формално, ако не и длабоко суштински, се чини отстапуваат од тоа за што, според нашата наука, тој континуирано се залагал[24]. Подобни нови данни и нови анализи биха предоставили и възможност да се прецизират обясненията за непоследователността на Мисирков. Само две години след сп. „Вардар“ той признава пред своите читатели за огромното противоречие между онова, което тук ще намерят, и онова, което са прочели или ще прочетат в моята брошура "За македонските работи". За да разберат това противоречие, достатъчно е да припомня, че аз там се представям като един импровизиран политик...[25]. Обясненията на някои от Скопие за тази непоследователност са малко наивни. Обясненията от българска страна пък са малко много – от обективните условия и външните влияния, през личностни амбиции, та чак до подозрения, че е български или руски агент. С последната теза много моменти в живота на Мисирков получават своето логично обяснение, но тя не е доказана. Очевидно е само, че Мисирков е активен привърженик на руските интереси и политика. И то в годините, когато тя е не само просръбска, но и туркофилска, насочена към запазване на статуквото в Османската империя. Русия предприема и конкретни действия против ВМРО, за да намали напрежението под стъкления похлупак, където княз Лобанов-Ростковски и последващите руски външни министри се опитват да поставят Балканите, за да се занимават с предизвикателствата в Далечния изток. Оттук донякъде може да се обясни и негативното отношение на Мисирков към Илинденското въстание – видам во сегашното движеiн'е полно фиiаско[26], въпреки че по-рано същата година приват доцентът от Петербургския университет отбелязва в дневника си в Битоля: Сериозността за въстанието от ден на ден ми става все по-очевидна, както и от ден на ден ми е все по-ясно, че аз, ако искам в своите собствени очи да остана честен човек, то съм длъжен непременно да взема участие в движението[27]. Поле за размисъл дава и приписаното от него на противниците на македонския национален сепаратизъм убеждение оти со пари во Маќедониіа човек можит да создадит од нашите маќедонци не само бугарцка, србцка, грцка или маќедонцка, ами и циганцка народност и циганцки интереси, а без пари не се правит нишчо.[28].
Интерес представлява виждането на хърватите Йосип Хамм и Иво Банац, което излиза извън познатите стереотипи по македонските работи и така преодолява тезата за непоследователността на Мисирков. Според професор Хамм, От една страна е великобългарският патриотизъм (на Мисирков), който се базира главно на родството на езика, и неговите великобългарски позиции, които използва фронтално срещу сърбите (а преди това гърците). От друга страна, когато става дума за национална и културна диференциация в рамките на българската езикова група, разбирана повече във филологически, отколкото в национален смисъл, са налице неговият македонски патриотизъм и македонски позиции[29]. Тази теза споделя и професорът в Йелския университет Иво Банац: Моделът на национално поведение на Мисирков ще се среща твърде често сред македонските интелектуалци през 30-те. Те бяха българи в борбата със сръбския и гръцки хегемонизъм, но в света на българите те ставаха в нарастваща степен изключително македонци (exclusive Macedonians)[30]. Подобни два пласта на самоидентификация наблюдава още през 1903 г. и Павел Шатев сред затворниците в солунския затвор „Йеди куле“: Имаше и такива, които се чувствуваха само като българи, а имаше и такива, които смѣло заявяваха, че сѫ българи по народность, обаче преди всичко се чуствуваха като македонци. Мнозина от последнитѣ  заявяваха:“Македония е едно, а България друго[31], [32].
Двата пласта на самоидентификация, до които Мисирков достига след разгрома на Илинденското въстание, за който обвинява България, нейната политика и българските слабости, са лесно разпознаваеми в неговото творчество. Те са очевидни и в неговата декларация: Македонският ми патриотизъм и тук побеждава българския ми патриотизъм[33], но не може да бъдат намерени в превода на Ристовски: Мојот македонски патриотизам и тука го победува бугарскиот патриотизам[34]. Двата пласта на самоидентификацията са видни дори в самата идея за маќедонцкиіот нациіонален сепаратизм - не самоопределение, а сепарация, отделяне на македонска нация от българската, а не от сръбската.
Македонската, вече национална, самоидентификация на Мисирков не може да бъде отречена, тя доминира през 1903 г., но не е реализирана, защото един човек, а и дузина, още не правят нация. Мисирков иска нация за всички в своята таткоина, но там господства реалността на българската самоидентификация на неговите съвременници - зошто отцепуаiн'е от бугарите, кога ниiе до сега сме се велеле бугари и соединеiн'ето, а не расцепуаiн'ето праит силата?[35]; и още повече - Ами каква ноа т. е. македонцка народност, кога ниiе, нашите татковци, дедои и предедои се велеле бугари?[36]. Противоборството между македонската и българската самоидентификация на Мисирков, разгърнато във времето и реагиращо на обстоятелствата, е в основата на неговата непоследователност. Докато през 1903-1905 неговата македонска национална самоидентификация доминира над българската, тя позаглъхва през следващите години, без да изчезва. Тя продължава да се бунтува от време на време, но, като цяло, Мисирков се помирява с орисията да си българин и дори насочва усилията си към извисяване на българското племе, за което говорят българските и дори великобългарски позиции в последващи негови писания. Двайсет години по-късно Мисирков ще декларира в статията си „Народността на македонците”: Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но македонци със свое отлично от вашето сръбско самосъзнание, със свое историческо минало, със своя литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква... Наричаме ли се ний българи, или македонци, ний винаги се съзнаваме като отделна, единна, съвършено отлична от сърбите и с българско съзнание народност, която ще знае да наложи волята си в борбата за човешки права на македонеца.[37]
Академичната дискусия едва ли ще стигне до общо становище по делото на Мисирков и неговата непоследователност, но езиковедите могат да вземат решение за съвместно издаване на следващия том на Собрани дела на Мисирков. Благодарение на Боряна Бужашка, Цочо Билярски и Зоран Тодоровски, имаме и прецедент - Държавна агенция „Архиви“ и Државен Архив на Македонија вече издадоха съвместно, в оригинал и на МЛН, Дневника на К.П.Мисирков от 7 юли до 30 август 1913 г.[38], който с „невидено присвојување[39] бе включен в 4-ия том на Собрани дела на Мисирков.
Една академична дискусия, тръгнала от Мисирков, може да се опита да изясни и въпроса за реалното влияние на споменатите литературни дружества върху формирането на МЛН. За София темата също представлява интерес, доколкото нейната огледална страна, а и основа, е разпространението на БКЕ и влиянието му върху развитието на образованието и книжнината в македонските вилаети на Османската империя. По думите на лозарите, Български литературен език в последните неколку десетолетиа са е извоіувал такъво влиіание в езикот на македонците, щото нищо не ще бъде в сила да го отпъди, тоі е фанал вече іаки кореніе, които нищо не може да искорени.“[40] А за езика на самите лозари акад. Блаже Ристовски потвърждава: Jазикот на првите четири броja на „Лоза“ и не може да се нарече македонски, но тоj содржи многу македонизми во лексиката, фонетиката, но и во морфологиата[41]. Влиянието на БКЕ е значително и сред дружествата, обявяващи се за самостоятелен македонския литературен език. В отсъствието на собствена писмена нормативна система техните членове ползват БКЕ с примеси от автентичните западни говори и степента на отдалечаването им от него може да бъде лингвистично анализирана. В Македонския литературен кръжок в София, според Лазар Колишевски, освен Венко и Коле Неделковски, никој друг не пишувал на македонски, бидејќи не го знаеле македонскиот јазик[42].
Интерес и за двете страни вероятно би представлявал и процесът на формиране на БКЕ, доколкото недостатъчното включване на богатството на западните диалекти е една от обективните основи (без да е причината) за появата по-късно на МЛН. Още през 1858 г. епископ Партений Зографски настоява: Македонско-то наречие не толко не требетъ и не можетъ да бидетъ исключенно отъ общий-от писменний язикъ, но добро тьа беше ако оно ся приймаше за главна негова основа; по тая причина что оно е по пълнозвучно, по плавно и по стройно, и въ много отношения по пълно и по богато.[43]. Десет години по-късно Кузман Шапкарев в Предговора на „Голяма българска читанка”, написана на нарѣчiе по-вразумително за македонскытѣ българы, отправя молба към просветените братя да сторят добрината и да турят в наречието си малце солца македонска .... за сближение и съединение на двете главни български наречия - горно-българско и македонско, в един общ български писмен язик.[44]. Уви, тридесет години по-късно въпросът продължава да е актуален - лозарите от Младата македонска книжовна дружина в София са убедени, че трябва литературниот език да бъде колкуто се може и по народен в наі широкото значение на думата, сир. колкото литературниот език е поніатен по бреговете на Марица, толку да е поніатен и на тие на Вардар. …Според нас това може се постигна само кату се даде место, в пò голем или пò малък размер, в книжовниот ни език — на сички български наречиа, безъ да се отнима правото на първенство на владеіущето наречие.[45]. В защита на своите виждания, лозарите пишат списанието си с правопис, отразяващ особеностите на македонските говори. Дори в наши дни български езиковеди не са се отказали от идеята за включване на богатството на македонските говори - красноречиво е заглавието на Благой-Шклифовата студия „За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление“. Тук следва да се отбележат и предложенията на Марко Марков, професор по международно право и история на международните отношения в университета Фрибург (Швейцария), и на близкия съратник на Ванче Михайлов - Антон Попов, дългогодишен главен редактор на в. "Македонска трибуна" и секретар на ЦК на МПО, които в писмо от 11 март 1990 предлагат на директора на Института за български език да се въведе буквата ѣ в думите, в които въпросната гласна и днес се произнася по двоен начин в различните български говори, възстановяване на буквата ѫ, заместване на със и във със со и во, както и да се образува нарочна комисия от езиковеди, писатели, журналисти и общественици, която да изработи листа на думи и изрази от македонските говори с цел тези думи и изрази да бъдат вмъкнати за употреба в съвременния книжовен български език[46].
Македонските езиковеди не отричат усилията за включване на особености на македонските говори в БКЕ, но разбираемо говорят за заеднички литературен јазик на Македонците и Бугарите и неглижират процеса като една от обсъжданите алтернативи. За тях опитите за формиране на общ литературен език в борбата против гръцкия в църквите и училищата през 60-те години на XIX в. е първото поставяне на въпроса за литературен език в Македония. Според Блаже Конески, Отаде и прашањето на литературниот јазик се поставува во тоа време во два аспекта: од една страна постои гледиште дека треба да се создаде заеднички литературен јазик за Бугарите и Македонците, на тој начин што во него ќе бидат застапени подеднакво бугарски и македонски јазични црти; од друга страна се јавува гледиштето на т. н. македонисти, кои истакнуваат дека Македонците, како посебен народ, треба да изградат и свој посебен литературен јазик. Заедничко им e на овие гледишта опозиционото становиште спрема воведувањето во Македонија на бугарскиот литературен јазик, заснован врз источното наречје[47]. При негови ученици като проф. Људмил Спасов от Филолошкиот факултет „Блаже Конески“ на УКИМ, връзката с българския език е още по-трудно уловима. Той пише за создавање на еден заеднички литературен јазик за сите Словени во Отоманското царство (денешните Македонци, Бугари и Срби) со помало или поголемо учество на македонски јазик (Партениј Зографски) и т.н...[48]. Това, че статията на епископ Партений, в която настоява за водеща роля на македонското наречие във формирането на литературния език, е озаглавена „Мисли за болгарскийотъ язикъ“, явно за професора е несъществена подробност.
Вероятно и редица други теми от общ интерес ще се появяват в хода на една академична дискусия – например, за първичния македонизъм на участника в Белградската легия и в боевете на Шипка Георги Пулевски и най-вече неговата Славяно-македонска општа история, или пък за моравското наречие, което за първи път се проучва по-обстойно от Мисирков[49]. Силен интерес би имало и към процеса на самото кодифициране на МЛН от гледна точка на намесата на Лазар Колишевски и Милован Джилас, на влиянието на Самуел Бернщайн и другите „съветски другари“ и не на последно място - съпричастността на официална София и Българската работническа партия (к).
Блаже Ристовски коментира усилията на Партений за еден заеднички литературен jaзик с думите: Тоj имаше и приврзаници, но развитокот ja коригира таа концепциja[50]. Развитието наистина я коригира - сега си имаме и БКЕ, и МЛН[51]. Те не са непознати и е добре да си проговорят. Не че има надежда на академично равнище спорът скоро да бъде преодолян – за това вероятно ще са нужни други времена и други хора. Но тук е в пълна сила крилатата фраза на другия Бернщайн[52] за движението като самоцел. Таим и надежда, че сътрудничеството между езиковедите ще ограничи фалшификациите, които не може да бъдат оправдани дори и с най-ревностното желание за защита на свободата на словото.
Наред с изваждането на езиковия спор от политическите отношения, най-голямото предимство на преминаването му изцяло на академично ниво е откриването на възможности за сътрудничество и по проблеми на съвременното развитие на БКЕ и МЛН, възползвайки се (Жинзифов!) от тяхната близост. А потенциалните ползи от такава соработка са значителни. Например, съвместните усилия биха могли да се насочат към съпоставяне на актуални въпроси, свързани с кодификацията и кодификаторите в БКЕ и в МЛН; изследване и съпоставяне на словообразувателните начини и средства при именното и при глаголното словообразуване в БКЕ и в МЛН от средата на миналия век насам; традиционни и нови словообразувателни форманти в БКЕ и в МЛН след 1945 г.; специфика на неологизмите и оказионализмите в БКЕ и в МЛН от 1945 г. насам и анализ на словообразувателните им модели; етапът на развитие на съвременната компютърна лингвистика и нейните постижения в работата по създаване на национални електронни корпуси; постижения в областта на социолингвистиката и много други.
---
Изключително важна първа научноприложна част на това сътрудничество би била съвместната подготовка и издаване на „Речник на несъвпадащите употреби в БКЕ и МЛН”, в който 70 години след кодифицирането на МЛН понякога ще се налага да надникнем.
Имаме наивитета да се надяваме, че сътрудничество между езиковедите от двете страни може постепенно да промени нагласите. Нека Институтът за български език „Проф. Л. Андрейчин“ към БАН изпрати писмо до Институтот за македонски јазик „Крсте Мисирков“ към Универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ во Скопје с конкретни предложения за сътрудничество. Е, за всеки случай да поиска и обратна разписка – за архива, за да знаят бъдните поколения, че поне сме пробвали, защото някои македонски езиковеди току-виж видели в нашите предложения стремеж за “бугаризирање на правописот”. С тоя етикет се закичва всеки опит да се извадят македонските диалекти от еквидистанцията между сръбските и българските, където са насочени от Стоян Новакович и застопорени от Блаже Конески. Показателна е нашумялата преди време реакция на вече споменатия професор Људмил Спасов към предложени промени в македонския правопис. Той не e включен в редакционната колегия на новото издание на Правописот на македонскиот јазик и веднага реагира в медиите, размахвайки дежурната заплаха за българизиране и дори за опасност от измена на македонскиот национален идентитет. Тук е редно да му припомним, пък и не само на него, репликата на Крум Тошев, първи директор на Институтот за македонски јазик, че со цртане на букви народ не се става[53]. Вероятно за професор Спасов соработката между двата института и, не дай Боже, взаимното влияние между БКЕ и МЛН ще бъдат приемливи само ако са придружавани от спонтанни скандирания „Сталин, Тито, Димитров“.
Рано или късно, учените в Скопие ще съгледат в огледалото един образ, нездравословно напълнял от амбиции и претенции, и ще разберат, че и в езика, и в историята не може вечно да се Блаже. Всеки решава сам за себе си. Нашата задача е да подпираме огледалото, да забърсваме от време на време праха на годините и да подканваме любознателните да се огледат.

[1]Подмененият език. Документален филм на Весела Смилец. БНТ, 2012. www.youtube.com/watch?v=h8_lTAof3QY
 
[2]Вж. Иван Кочев, Иван Александров. Документи за съчиняването на „македонския книжовен език“. -В: Ив. Кочев, Ото Кронщайнер, Ив. Александров. Съчиняването на на т.нар. македонски книжовен език. С., 1993.
 
[3]Към популярния израз на проф. Божидар Димитров, че «македонският» език е български, писан на сръбска пишеща машина, може да се добави, че решението за неговото въвеждане е печатано на българска пишеща машина.
 
[4]Така в Индонезия 250 милиона говорят Bahasa Indonesia, създаден на основата на разговорния малайски (Melayu pasar) с решение на Младежкия конгрес през 1928 г. като част от борбата за независимост.
 
[5]Единството на българския език в миналото и днес. С., 1978 г., с. 43.
 
[6]Отмяната на ѣ и ѫ като символ на великобългарски шовинизъм….
 
[7]Чиито особености включват: „употреба на архаичната х наместо в на крајот на зборот – страх (страв) и употреба на суфиксот -ове за множина - волове, носове”.
 
[8]Служебен весник на Република Македониja. Броj 117, год. LXV, Петок 25 септември 2009.
[9]Копирано от https://www.24chasa.bg/Article/1674920.
 
[10] Антони Стоилов. За македонизма и бездействието на българската страна (фиологически аспект). –В: сп. Македонски преглед, год. 2016, бр. 2 , с. 112.
 
[11]Кр. Мисирков. Изникнуваін'ето и разбор на бугарцката и српцка теориіи за народноста на маќедонците. сп. „Вардар“, №1, 1-и септемвриia 1905 г., с. 15.
 
[12]„Единството… с. 18.
 
[13]Словеномакедонска книжевна дружина (1888); Млада македонска книжовна дружина (1891-1894);Ученическа дружина „Вардар в Белград“ (1893-1894); Македонскиот клуб на читателите в Белград (1902)? Македонско научно-литературно другарство в Петербург (1902-1917); Словеномакедонско национално-просветно друштво Свети Кирил и Методиј (1912-1913); Културно-просветното друштво „Вардар на МАНАПО (1935-1938) в Загреб, Белград и Скопие; Македонски литературен кръжок около редакцията на „Македонски вести в София (1936); наследилият го Македонски публицистичен кръжок „Нация и култура (1937); Македонски литературен кружок (1938-1942), и др.
 
[14]Вж. Блаже Ристовски. Периодизациjaта на македонскиот литературно-културен развиток, сп. Филолошки студии. 2008 г. Број 1.
 
[15]Блаже Конески. Одживените речнички елементи од нашиот jaзик. –В: сп. Македонска мисъл, кн. 5-6, год.1, 1946, с. 283.
 
[16]Акад. Иван Катарџиев. Интервjу Верувам во националниот имунитет на македонецот. –Във: Форум. Броj 37, 2003 г.
 
[17]Вж. свидетелствата на Чавдар Маринов за Международната научна среща в Скопие през 2003 г. по случай 100 годишнината ог излизането на книгата За македонцките работи в http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=maked&Number=1940699849&page=&view=&sb=&part=all&vc=1. и в. Култура, бр. 19 (2321), 30 април 2004. За съжаление в официалното издание на материалите от срещата под редакцията на академик Блаже Ристевски - Делото на Крсте Мисирков. Зборник од Меѓународниот научен собир по повод стогодишнината од излегувањето на книгата За македонцките работи, том І, Скопје, 2005, тези думи на Иван Катарџиев не бяха открити.
 
[18]А и за македонскиот лингвистички Прометеј или най-малкото за балканскиот лингвистички Моцарт.
 
[19]Акад. Блаже Ристовски. Интервjy Илинден стана епоха уште во деновите на востанието – Във: в. Дневник, Броj 2216, 18 март 2006.
 
[20]Ксенте Богоев. Мисирков и Конески. –В: Свечен собир по повод 95-годишнината од излегувањето на делото „За македонцките работи и 5 годишнината од смртта на академик Блаже Конески. Скопје, 1999.
 
[21]Вж. Н. Велев. Из политико-обществената дейност на Кр. П. Мисирков. –В: сп. Исторически преглед, кн. 5, 1968, с. 73–74.
 
[22]Виктор Цветановски. Вистините и контроверзиите за Венко Марковски. –В: Утрински вестник, 6.03.2009.
 
[23]23 По същото време и по същия въпрос Лазар Колишевски „пуснал“ в София съпругата си, Лиляна Чаловска, за да се консултира с професор Кирил Мирчев, „кој и' беше вујко, брат на мајка и'“.
 
[24]Растислав Терзиоски. За некои ставови на К. П. Мисирков за македонското прашање. -В: Делото на Крсте Мисирков. Зборник од ......
 
[25] Кръстю Мисирков. Бележки върху южно-славянската филология и история. –В: сп. Македоно-Одрински Преглед, 18 април 1907.
 
[26]К. Мисирков. За македонцките работи. Шчо напраифме и шчо требит да праиме за однапред? С., 1903 г., с. 2.
 
[27]Дневник на Кръсте Мисирков. Битоля, 30 Януари 1903. Публикуван от А. Пелтеков в Известия на държавните архиви № 64, 1992, с. 183–201.
 
[28]Сп. Вардар, год. 1, 1 Септемвриja, 1905. Од наредилницана, c. 1, 2.
 
[29]JosipHamm. MojosvrtnaK. P. Misirkova. –В: Крсте П. Мисирков и национално-културниот развоj на македонскиот народ до ослободувањето. Скопје, 1976, с. 202.
 
[30]Ivo Banac. The National Question in Yugoslavia. Origins, History, Politics, Cornell University Press, 1984, p. 327.
 
[31]Павелъ П. Шатевъ. Въ Македония под робство. Солунското съзаклятие (1903 г.). С., 1934 г., с. 319.
 
[32]Солунският атентатор, българският и македонски революционер и затворник, българският адвокат и първи македонски министър на правосъдието явно не успява да усвои и следващата „само“индентификация и през януари 1951 г. е намерен на битолското бунище.
 
[33]K. Мисирков. Македонски национализъм. –Във: в. Мир, XXXI, бр. 7217, 12 март 1925.
 
[34]Мисирков. Собрани дела, т.III, Скопје, 2008, с. 339.
 
[35]К. П. Мисирков; За македонцките работи. Предговор. С., 1903 г., V.
 
[36]К. П. Мисирков; За македонцките работи. с. 84.
 
[37]Кръсте Мисирков. Народността на македонците. –Във: в. 20 Юлии, Македоно-Одрински лист, I, бр. 5, 11 Май 1924 г.
 
[38]К. П. Мисирков. Дневник 5.VII. – 30.VIII.1913. София-Скопие, 2008.
 
[39]Определението е на покойния вече д-р Зоран Тодоровски, директор на Државниот архив.
 
[40]Едно кратко обiaснение. Сп. Лоза. Година I. 1892 г. Книга II, с. 93.
 
[41]Блаже Ристовски. Македонската национална вест од лозарството до другарството. –В: Сборник с доклади от международната конференцията, посветена на 112-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание „Освободителните борби на Македония от Източната криза до Балканските войни/Ослободителните борби на Македониja от Источната криза до балканските воjни“. С., 2016, с. 31.
 
[42]Виктор Цветановски. Вистините и контроверзиите за Венко Марковски. –В: Утрински вестник. 6 март 2009.
 
[43]Партений Зографски. Мисли за болгарскi-отъ ѫзикъ. –В: Блъгарскы книжици.Чѫсть прьва. Цариградъ-Галата. 1858 г., с. 36.
 
[44]44 Кузман Шапкарев. Голѣма българска читанка. Цариградъ. 1868, с. 5.
 
[45]Едно кратко обiaснение. Сп. Лоза. Година I. 1892 г. Книга II, с. 93-94.
 
[46]Непубликувано писмо от личния архив на Антон Попов и Вида Боева-Попова. Дом на Иван Михайлов в Рим.
 
[47]Блаже Конески. Историја на македонскиот јазик. Скопје, 1981, с. 16.
 
[48]Људмил Спасов. Периодизациja на историjaта на македонскиот писмен jaзик и неговата стандартизациja во дваесеттиот век. Сп. Филолошки студии, Скопје 2007, т. 1, с. 230.
 
 
[49]К. П. Мисирков. Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров. –В: Български преглед. 1898, год. V, кн. I, с. 121-127,
 
[50]Блаже Ристовски. Македонската национална вест од лозарството до другарството. –В: Сборник с доклади ...с. 25.
 
[51]Явно не е достигала или армия, или флота - MaxWeinreich: Ashprakhizadialektmitanarmeyunflot.
 
[52]Das Endziel, was es immer sei, ist mir Nichts, die Bewegung alles.
 
[53] Стенографски белешки од конференциите на филолошката комисиjа за установување на македонската азбука и македонскиот литературен jазик. Скопjе, 27.XI.-3.XII. 1944, с. 34.
още от автора
Проф. д-р Антони Стоилов е езиковед, заместник-ректор на Югозападния университет „Неофит Рилски“


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”