От пръв поглед ( кино), брой 29 (2909), 28 юли 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Баталията Дюнкерк
Български  |  English

Баталията Дюнкерк

 

„Дюнкерк“ (Dunkirk), 2017, Холандия/Великобритания/Франция/САЩ, 106 минути, режисьор Кристофър Нолан, продуценти: Ема Томас, Кристофър Нолан; сценарий Кристофър Нолан, оператор Хойде ван Хойтема, музика Ханс Цимер, в ролите: Кенет Брана, Килиън Мърфи, Марк Райланс, Том Харди, Фион Уайтхед, Том Глин-Карни, Джак Лоудън, Хари Стайлс, Анюрин Барнард, Джеймс Д'Арси, Бари Кьоеган и др.
Премиера – 21 юли 2017 г.
Разпространява „Александра филмс“
 
Силен филм. Мащабен. Безжалостен.
След интертитри, които представят накратко уникалната историческа случка с евакуацията в Дюнкерк през 1940 г., Кристофър Нолън ни въвежда в историята с „вълнолом (една седмица), море (един ден), небе (един час)“. Това са всъщност трите основни истории, които представят злокобната обреченост на британци и съюзници, обстрелвани от немците по земя, вода и въздух. Чърчил мечтае да бъдат спасени поне 30 хиляди британски войници. В крайна сметка, след мобилизирането и на малки частни съдове, са евакуирани над 300 хиляди. Който се интересува, би могъл да прочете в Уикипедия цялата епопея или т. нар. операция „Динамо“. В случая ме занимава начинът, по който Нолан я показва.
Из Дюнкерк врагът стреля безразборно. Младият британски войник Томи (Фион Уайтхед) едва се спасява. И той, като хиляди други, се оказва на плажа, където очакват спасителните кораби. Паниката е дива. Взривовете валят. Тела падат. Дори няма шанс за тоалетна на пясъка. Адмирал Болтън (Кенет Брана) командва британската евакуация. И корабите са обстрелвани. Някои потъват. Водата се оказва спасение за едни и гибел за други. Намесен е и френски войник (Дамиен Бонар). В небето британски самолети обстрелват немските. Железен е героят на Том Харди, от чието лице почти през цялото време виждаме само едното око зад пилотската маска. Собственик на малка яхта (Марк Райланс) със сина си и 17-годишния Джордж (Бари Кьоеган, когото познаваме от „И после светлина“ на Константин Божанов) помага на изпаднал от кораб войник в стрес (Килиън Мърфи). Той неволно причинява смъртта на момчето. Спасяват и пилот от паднал самолет (Джак Лоудън), и още войници с черни от масло лица... Трите паралелни истории се развиват в строен ритъм. Напрежението е нечовешко. Думите – оскъдни. Физиономиите – изопнати. Финалът, както знаем от историята, е щастлив. На брега остава само просълзеният адмирал, за да посрещне французите. Ситуацията е двойствена – от една страна, британската армия е безпомощна, от друга – кралството все пак успява да спаси своите войници. Дори на финала, когато Томи и приятели най-сетне пътуват с влак в страната си, не са сигурни как ще бъдат посрещнати – като несретници или като герои. Според Чърчил, Дюнкерк е символ на „победата и поражението“.
След хипнотичния „Мементо“ (2002), Кристофър Нолан е един от най-екстравагантните и харесвани съвременни режисьори. Всеки негов филм се радва на внимание. Досега, като изключим „Мементо“, не бях сред феновете му. Все се чувствах излъгана в надеждата за оригинално кино. Но „Дюнкерк“ е не само първият му филм по действителни събития, а е и внятен, направен с размах и класен кинематографизъм. В него няма познатата ексцентрика на Нолан – всичко е реалистично и свирепо. Няма и главни герои, въпреки че в кадър са изключителни актьори – и познати, и непознати. До един са впрегнати в ужаса на оцеляването. Всеки кадър, независимо дали е едър план на лице или панорама с войници, дали е небе или огнен воден ад, е сниман от Хойде ван Хойтема с епичност и респектиращ усет за адска атмосфера. Що се отнася до въздействието, важно е да се отбележи, че „Дюнкерк“ е заснет на 70 мм лента, както „Учителят“ (2012) на Пол Томас Андерсън и „Омразната осморка“ (2015) на Куентин Тарантино. Разбира се, непренебрежима е и музиката на Ханс Цимер, чиито теми се въртят като пумпал. Забива се като свредел и засилва внушението за кошмар. Филмът излъчва трагизъм. И е шоков без особени визуални ефекти. И е патриотичен без патетика.
Не съм много по военните мъжки драми, но изгледах „Дюнкерк“ с тръпно внимание. Не ме развълнува както „Възражение по съвест“ (2015) на Мел Гибсън, но ме закова с майсторското градиране на ситуацията. Пък е и кратък.
„Дюнкерк“ е най-жадуваният по света филм в летния репертоар, макар че едва ли сега му е времето. Оправдава нетърпението, с което бе очакван. Не знам как е в мултиплексите, но в кино „Одеон“ го гледахме едва шестима. И да не събере у нас боксофис, по всичко личи, че новият филм на Кристофър Нолан ще се бори за „Оскар“. И е задължителен за гледане.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”