Български  |  English

Какво е флия на английски?

 
По традиция събития от типа научни конференции на Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН (ИЕФЕМ – БАН) рядко биват по-кратки от два пълни работни дни. Те винаги придобиват облика на широки форуми, на които биват съпоставяни най-разнообразни възгледи по проблематиката и естеството на темата, обявена от организатора - ИЕФЕМ – БАН.
 
Събитието, провело се на 15 и 16 юни, бе под надслов „Културно наследство в миграция”, определящ го като мащабно интернационално проучване със съществено значение за някои европейски и презокеански политики по въпросите за управление на миграционните процеси. В него взе участие широка плеяда не само от родни учени в полето на етнологията и фолклористиката, но също така и представители на много други школи от останалата част на Балканския полуостров, от Източна и Западна Европа, от Русия, САЩ, а дори от Руанда и от Тринидад и Тобаго. Поради тази причина конференцията се проведе изцяло на английски, като дори и българските участници представиха докладите си на чуждия език. Това вероятно е оправдано предвид ниския бюджет, с който разполага ИЕФЕМ – БАН, но когато става дума за конференция на тема „Културно наследство в миграция”, организаторите можеха да са по-настоятелни предвид факта, че именно родният език е най-ценното нещо, което могат да си предадат в наследство различните поколения мигранти. Но за да не останете с впечатление, че проявявам неразбиране към финансовите тегоби на ИЕФЕМ-БАН, ще използвам случая, отклонявайки се малко от темата, да припомня, че преди време ИЕФЕМ-БАН обяви дарителска кампания за образователен център в Националния етнографски музей, наречен „Опознай традициите, за да обикнеш народа си!“ До момента са събрани 32 247 лв., от които 20 000 лв. собствени средства на ИЕФЕМ. Остава да се намерят още 33 000 лева за оборудване и обзавеждане на образователния център, който е по проект, дарение на архитекти от сдружение „Мещра”. Вероятно тези средства лесно могат да бъдат събрани от редиците на управляващите патриотични формации, но тъй като нито един техен представител не се появи по време на конференцията, можем да очакваме пренебрежително отношение и спрямо бъдещия образователен център.
А докладите на симпозиума бяха обединени в две големи теми: 1. Фактори за консолидиране и институционализиране на диаспорите. 2. Имигрантско наследство „ в движение”: исторически и съвременни перспективи.
По първата тема изследователката Ирина Седакова от Института за славянски изследвания към Руската академия на науките представи два типа случаи. В първия руски мигранти запазват родния си език в новата страна - Румъния, Англия или Франция, но го правят за сметка на новия – тоест, те не желаят да се усъвършенстват в научаването на езика на страната домакин и не се притесняват, а дори и в някаква степен се гордеят, че го говорят със силен руски акцент. А във втория случай правят някои отстъпки по отношение на езика си, но с идеята да отделят повече време и енергия за овладяването на тънкостите на новия език. Венета Янкова от Шуменския университет представи свое изследване върху танцовите фолклорни ансамбли „Мартеница” и „Янтра” на българската общност в Унгария. От него изводът e, че който реши да емигрира, най-добре е месец преди това да се запише на народни танци, защото в противен случай трудно ще се впише в българската общност в непознатата страна, а оттам и в новата родина.
След езика и народните танци като фактори за консолидиране на диаспорите, дойде ред и на темата за предаваните общи спомени на общността. Магдалена Елчинова от НБУ е правила проучване сред православни българи, живеещи в Истанбул. Те са се оформили като общност в началото на ХХ век, като преди това са напуснали разпадащата се Османска империя. В момента тази група се представя по два начина – веднъж като мигранти, 90% от които имат предци от Егейска Македония, а 10% - от Вардарска Македония и Източна Тракия, и втори път – като „истински истанбулчани” трето поколение, родено в мегаполиса.
Пак по първата тема, но този път за институционализирането на диаспорите, се включи и изследователката от Словашката академия на науките Наталия Блахова. Тя изследва словашка НПО, която подпомага общност от словаци, живеещи от години в Румъния. Покрай работата си, организацията реализира три стратегии - легитимира се политически – става разпознаваема на терена на НПО-сектора; разполага с финансов ресурс; поема законодателни инициативи, тъй като е поела ангажимента да защитава правата на словашката общност в Румъния. От доклада на Блахова останах с впечатление, че тя току-що даде най-бързата рецепта как да си направим успешен политически проект. Но ентусиазмът ми бързо спадна след доклада на Йордан Янев, някогашен и. д. председател на Държавната агенция за българите в чужбина, освободен от длъжност от служебния премиер Георги Близнашки след сигнали за неспазване на закона. Натрупал горчив опит, Янев разгледа трите фази, в които са се развивали институциите, отговарящи за българските емигрантски общности: 1. От края на XIX век до Втората световна война; 2. От Втората световна война до демократичните промени в България през 1989 г.; 3. От 90-те години до наши дни. Тази периодизация стряскащо напомни на скица на огромна, тежко механизирана държавна машина, която се задвижва изключително трудно, особено на фона на хиляди малки мигрантски общности, разпръснати по целия свят, флуидни и трептящи като пъстри пеперуди. Последният метафоричен образ бе предизвикан от два доклада, занимаващи се с българските образователни институции в чужбина. Първият - на Ралица Савова от Западноунгарския университет – бе посветен на усилията за преподаване на български език сред емигрантските деца в Унгария. За съжаление, българското училище в Будапеща, отворило врати през 1918 г., е трябвало да бъде закрито през 2011 г. Днес неговата функция е поета от едно неделно училище (открито през 2004 г.), намиращо се също в унгарската столица, и от прилежащата към него детска градина, функционираща от 2008 г. Вторият доклад, засягащ темата „преподаване на български език”, бе на Боян Кулов и Мариянка Борисова от БАН. Те разказаха за няколко български неделни училища в Чикаго, които са насочили усилията си както в преподаване на български език и фолклорни песни и танци, така и в уроци по българска история и география.
Следващите доклади пък бяха бърз географски и исторически преглед на местата с големи български емигрантски общности – Николай Вуков и Валентин Воскресенски от ИЕФЕМ – БАН разказаха за различни български общности в Испания; Ференц Боди от Унгарската академия на науките пък ни върна в края на XIX и началото на XX век в Унгария, където най-успешният интеграционен модел е този на българите градинари – продавачи; а Таня Димитрова от университета „Фридрих Шилер” в Йена разказа за трудностите при запазването на българската идентичност сред днешните ни емигранти в Тюрингия. Някак съвсем очаквано имаше и доклад, посветен на мартеницата, на Сара Крейкрафт от университета в Охайо, която разказа за мартенски фестивал в Охайо, организиран от местната българска емигрантска общност. Друг поглед към България пък предложи Павел Земан от университета „Томаш Масарик” в Бърно, който говори за чешката миграция в България след 1878 г., състояща се най-вече от архитекти, адвокати и учители. Артистичното и духовно наследство присъстваше като тънка червена нишка и в доклада на Лиана Гълъбова, посветен на руските емигранти, оставили траен отпечатък върху иконографията в православните църкви от двете страни на Желязната завеса.
Последваха и няколко провокативни доклада: „Чия песен пея?” на Анна Данчев от Университета по изкуства в Хелзинки, която, уточнявайки, че е родена във Финландия в семейство на български музиканти, постави въпроса има ли право сама да си създаде идентичност, комбинирайки различните наследства, или е задължително да избира между българска и финландска. Според нея, други българи в сходна на нейната ситуация може изобщо да не се замислят за идентичността си, ако общността, в която живеят, ги приема безрезервно, без каквато и да била дискриминация.
Болезненото място, напипано в доклада на Данчев, бе сякаш подчертано в презентацията на Ндахимана Жилбер от Кигали. Когато дискриминацията придобие чудовищни размери, се стига до конфликти, дори до гражданска война, както в Бурунди в периода 1993 – 2005. Тогава има големи мигрантски вълни към съседните държави и именно една от тях става обект на изследването на Жилбер. Той описва как хората от Бурунди бягат с културата си в Руанда, като под „култура” той има предвид не само техните традиционни дрехи, песни и кухня, но и стадата им от крави.
Лумнийе Кадриу от Института по албанистика в Прищина привнесе малко свежест в носталгично-травматичната структура на програмата на събитието с изследването си върху културната роля на албанската традиционна кухня в средите на албанските емигранти. „Флия [1]просто храна ли е?” бе озаглавила Кадриу проучването си, с което демонстрира как традиционното албанско ястие, което може да се пече както в пещ, така и върху жарава на открито, може да бъде не просто средство за прехрана, но и икона на националната идентичност.
Храната поначало е заредена с подзначения, с културна символика. Използвайки като аналитичен инструмент схващанията на Нина Глик-Шилер за „начините на съществуване” и „начините на принадлежност”, Кадриу представи консумацията на традиционното албанско ястие като задоволяване на културна потребност и интеграционна стратегия сред албанците в чужбина. И всичко това, имайки предвид, че напоследък в ЕС програмите за интегриране на чужденци с финансова инжекция, благодарение на която да си открият кухня или малък ресторант, се радват на изключителна популярност. В допълнение - на Нина Глик-Шилер дължим понятието „трансмигрант”, с което тя заменя „емигрант” или „имигрант”, защитавайки тезата, че „трансмигрантите” принадлежат активно на повече от една общност и че дори и да са живели 30 години в чужбина, те през цялото това време мислят за родината си, събират средства и след като се пенсионират, се връщат обратно в нея, за да прекарат щастливи старини. Но без задължително да готвят всеки ден флия, разбира се. Друг доклад, обръщаш внимание на конкретен символен обект, бе този на Скаидре Урбониене от Литовския институт за културни проучвания във Вилнюс. В него тя разказа как литовските емигранти в САЩ са запазили своята идентичност благодарение на характерния си дървен кръст – важен елемент в литовската обредна традиция, символично обединяващ изгубения роден край с настоящото място на пребиваване.
Нина Власкина от Института за социални и икономически изследвания в Ростов на Дон пък представи резултати от теренно етнографско проучване върху адаптацията и опазването на културното наследство на руските липовани в Италия. Да припомня – липованите са своеобразна руска етнографска група старообрядци. В края на XVII – началото на XVIII век те са изпратени в изгнание, защото не приемат църковните реформи на Никон Московски. Разселват се в Княжество Молдова и Буковина, като днес повечето от тях живеят в Румъния, но също така в Украйна, в Молдова, както и в селата Казашко и Айдемир в България. В Италия те се преместват от Румъния през 90-те години на ХХ век, бидейки голяма група от близо 25 000 души. В новата си родина те запазват религиозните си практики и вярвания. Една от причините затова е, че енорията им помага в намирането на работа и в социализирането в ранните етапи на адаптация. Подобен опит бе споделен и в доклада на Велислав Алтънов от ИЕФЕМ – БАН, който разказа за живота на две български емигрантски общности в Лондон – на етнически българи и на български роми, които са се сформирали около евангелистката църква, която посещават. Тук е редно да спомена доклада на Катя Михайлова от ИЕФЕМ – БАН, посветен на дейностите в енориите на Българската православна църква в чужбина, но на него си струва да се отдели повече място и внимание и то не под формата на сбит преразказ от доклад на английски. Сигурен съм, че интересуващите се ще намерят време и енергия да се запознаят с него, защото трансмигрантите са неизтощими – те са неизчерпаеми източници на идеи, както показа и докладът на Владимир Пенчев и Таня Матанова от ИЕФЕМ – БАН, посветен на „етническото предприемачество” или „етническия бизнес” в българските общности в чужбина. Затова в най-скоро време очаквам в мрежата да се появи подробна карта на всички български православни енории в чужбина. Защото първият най-важен документ е... кръщелното.


[1] Специално ястие от тесто и кисело мляко, което се пече няколко часа.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”