Български  |  English

Каталог на дясното мислене

 

Политици националисти обявиха по цял свят война на демокрацията. Те инструментализират както лявата, така и консервативната обществена критика и по този начин полагат основата на един нов фашизъм.
Томас Асхойер е събрал „опорните им точки” в един каталог.
 
Алтернатива
Десницата не е движение за реформи – тя е революционно движение. Тя е алтернатива не вътре в системата, а на самата система: на либерализма, на космополитизма, на глобализацията. Този десен бунт е легитимиран от народа. Докато „Партиите от Давос” в своята безгранична алчност преследват единствено собствените си интереси, от устата на десния политик звучи неподправеният глас на народа. Това се отнася и до Доналд Тръмп. В неговите гърди бие истинското народно сърце – ето защо той беше легитимният президент на САЩ още преди да бъде законно избран от народа. Сърцето на народа тупти винаги отдясно. Точно по тази причина малокръвните либерали мразят народната воля и я търпят единствено като силно разредена демократична емулсия. Те разводняват народната воля чрез правова държава и разделение на властите.
 
Тайната на властта
Няма нищо по-сбъркано от либералния възглед, че политическата власт може сама да породи своята легитимност и законосъобразност в рамките на един демократичен процес. Всъщност, истинската власт се корени в митичните дълбини, в хилядолетната култура или в короната. Така унгарската конституция, променена от Виктор Орбан, днес заявява, че „страната черпи своята гордост от онази унгарска държава, която преди хиляда години свети Стефан изгради върху стабилна основа”. Защитата на короната е много по-свята от защитата на човешките права. И Владимир Путин, новият цар, помирява Сакралното с Политическото и смята, че е грях двете да се разделят. За удовлетворение на народа си, той често се явява на фона на онзи тъмно проблясващ златен цвят, който православната църква в продължение на хилядолетия използва като фон за изографисването на своите светци. Не е по-различно при Доналд Тръмп. Той също пет пари не дава за унифицирания, модерен вкус на днешните сноби космополити и горещо обича златото. Златото е земното божество, което смирява вечния кръговрат на парите. Златото трансформира преходния капитал във вечна ценност. „Ню Йорк Таймс” има право: Тръмп иска да бъде император. Свещеният блясък на златото доказва легитимността на неговата политическа власт.
 
Деконструкция
Ключовата дума на главния съветник на Тръмп Стивън Банън. Неговото настояване за „деконструкция на административната държава” следва програмата на авторитарния либерализъм от началото на 1930-те години: единствено силната, авторитарна държава, която се оттегля от всякаква регулация, включително и в социалната политика, може да гарантира здрава икономика. „Алтернатива за Германия” посреща със задоволство такива съобщения.
 
Да пресушим блатото
Това е любим лозунг на дясната революция поне от изборите в САЩ насам. Използва я както главният „мозък” на Тръмп Стивън Банън, така мислителят-първопроходник на Путин Александър Дугин. Трябва да се обезвреди глобалната секта на либерализма, „последната тоталитарна идеология в света”. Към тази секта принадлежат „привържениците на отвореното общество, ЛГБТ-маниаците и постхуманистите”. Draining the swamp[1] е новият категорически императив на гордите народи. „Очистители от всички страни, съединявайте се!” (Дугин).
 
Чест вместо достойнство
Истинската демокрация е общество на честта, а не на достойнството. А хората са различни. Равенството е изконният вопъл на роба, който иска да събори господаря си. Либералните общества пеят приспивната песен на солидарността и проповядват достойнството на отделния човек. В действителност обаче, в тези общества всеки човек е принуден с мъка да си извоюва социално признание. Либерализмът и неравенството са двете страни на един и същи медал: всяко седмо дете живее в бедност, а още от най-ранна възраст подрастващите се приучват как да побеждават в либералното надбягване между плъховете. И обратното: в лоното на народа честта е гарантирана всекиму. Дори досега да си бил никой, тук ти ставаш някой. Човек не е принуден непрекъснато да се преизмисля. Всеки има право да си остане такъв, какъвто е роден.
 
Решителност
Волята за власт описва същността на политиката. Либерализмът отрича тази воля и я изтиква в сянка. Дясната политика променя това положение. Тя помага на властта да напусне либералното си скривалище и отново да излезе под ярката светлина на публичността. Властта отново е вездесъща и върши онова, което трябва да върши: тя взима решения. Не по-късно, а веднага. Не според очакванията, а като гръм от ясно небе. Точно както постъпва Доналд Тръмп с преградния огън на своите декрети. Важно е не как се взимат решенията, а че се взимат решения, защото законите се пишат не от истината, а от властта. Тръмп разбра нещо, което нито един негов предшественик не беше разбрал: обществото се държи сплотено не от рационални аргументи, а от предполитически афекти. Неговият авторитарен ирационализъм освобождава енергиите на омразата и съпротивата – и той самият одобрява това. Чувствата вдъхват живот на народа, той отново започва да усеща своето тяло. „Силата на истинския живот пробива коричката на една механичност, застинала в своята непрекъсната повтаряемост” (Карл Шмит). Властелинът героично понася всички неволи – и всички му се възхищават заради това. Той жертва себе си, за да спаси държавата. „Всичко велико е всред бурята”, пише Мартин Хайдегер. „Всички говорят за моята политика”, радва се Доналд Тръмп.
 
Истаблишмънт
Към него спадат всички представители на Системата. В Германия това са политиците от партиите на консенсуса - ХДС, ГСДП, Зелени, високопоставени функционери, учени с неразбираема реч, либерални протестанти, либерални католици и медиократи. Истаблишмънтът, който наричат още „елит”, през 1968 г. взе властта с преврат и подложи германците на едно несвойствено за тях преформатиране, което им отне германскостта – и най-вече куража да се самодокажат и наложат в сърцето на Европа. Опозиция няма. Когато дори един министър-председател от Зелените всекидневно отправя молитви за добруването на системния стожер Ангела Меркел, тогава въстанието срещу властващата класа може да дойде само от една посока: от дясно. А след него фалшивите елити ще бъдат заменени с истински, които отново ще притежават органични корени в народната почва и ще произтичат от същия този народ по линия на естествения отбор. На върха ще стои регентът. Той е въплъщението на народната воля. И който напада него, напада народа.
 
Еволюция
Тази дума насочва към социалния дарвинизъм и идва от Позлатената ера, от възхода на капитализма в САЩ в края на XIX век. Английският социолог Хърбърт Спенсър я въведе в обращение, а магнати като Джон Д. Рокфелер и Андрю Карнеги редовно я употребяваха. Еволюцията не познава морала, тя познава единствено победители и победени. Милионерите са продукт на естествения отбор. Действителността е дясна.
 
Общество
Още Маргарет Тачър се досети, че думата „общество” е левичарска измислица. There is no such thing as society. Вярно, не вреди, когато хората радостно вършат съвместни неща, например – упоени от природата следотърсачи, грижливи пчелари или пък весели селски музиканти. За разлика от либералните мечтатели, десните политици знаят, че хората подлежат на изкушаване и че всеки миг могат да се превърнат в лоно на съпротивата. Като гръм от ясно небе, дяволът на гражданската война се смесва с тълпата и нашепва в ухото й обещания за свобода, равенство и справедливост. И понеже народът винаги е под заплаха и всеки миг може да забрави своята истинска воля, над него бди властта, която го контролира, формира и поддържа самосъзнанието му.
 
Връзкарски капитализъм
Този израз набра популярност в предизборната кампания на Тръмп, а в момента завоюва и Европа. Има се предвид, че държавата тайно е превзета от хедонистите от поколението на бейбибума и е „скочила в леглото” с големите концерни. Crony capitalism[2] спъва истинската конкуренция, той политизира икономиката и икономизира политиката. „Системата на затлъстелите котараци”, както я нарича Банън, през 2007 г. тласна света във финансова криза, за което не понесе никакви последствия, а после спаси самата себе си с парите на данъкоплатците от средната класа. Хора като Банън непрекъснато подчертават, че искат не да обуздаят капитализма, а напротив – да му свалят юздите. „Колкото по-силен, толкова по-добре”. В Германия също има икономика на връзкарството. Уволняват касиерка, присвоила няколко цента, а в същото време банките, търгуващи с фючърси, ощетяват данъкоплатците с 12 милиарда евро. Съответният министър твърди, че нищо не е знаел. It’s a disaster[3].
 
Терорът на политическата коректност
Цели полкове от ляво-морализаторстващи „добри люде” забраняват на хората с нормални чувства да си говорят така, както им иде отвътре. Политкоректниците смятат, че могат да променят обществото, ако го научат да говори с респект: светът ще стане добър, когато вече не използваме лоши думи. И докъде ни доведе това? Тъкмо левичарите, които мразят всяка идентичност, създадоха общество, състоящо се единствено от групи по идентичности. И в редките случаи, когато не водят битки помежду си, тези групи просто се разминават като кораби в океана. Левичарските езикови табута са като легалистките структури на представителната демокрация: те парализират „тимотичните[4] енергии” (Петер Слотердайк) на народа, обуздават гнева, страстта и волята за опознаване на националния вид. Още от управлението на социалдемократите и на Зелените, у народа се натрупа огромен гняв. Орязването на социалната държава и приватизирането на народната пенсия са гавра с отделния човек. Хората са хора, а не еднолични фирми. Докато елитите на веганско изхранване съумяха да се скрият на сухо, нормалният народ е принуден да слуша лекциите на разни надути специалисти, експерти по образованието - как трябвало да възпитава децата си в дух на космополитизъм, тъй че един ден да станат професори в Оксфорд.
 
Живот
Западните общества все още имат инстинкт за оцеляване, но не и за живот. Бюрокрацията на техните социални държави иззема от ръцете на гражданите собствената им съдба и непрекъснато ги лишава от интензивността на битието. Единствено завръщането на една екзистенциална политика отново ще им осигури чувството за трагизъм и дълбочина. Вместо да лежи в социалния хамак, докато му се претърка задникът, гражданинът отново ще изпита на гърба си могъществото на съдбата и ще се научи да я понася с героичен реализъм. Всичко, което се случва, е демонстрация на съдбовно предначертания живот – дори крахът на борсата. Шефът на Путиновия щаб Антон Вайно го формулира така: „Животът е винаги едно цяло. Същината на живота и същината на пазара са взаимосвързани.”
 
Либерализъм
Той е грехопадението на модерността. Той отрича митичната същност на политиката, а именно: волята за власт. Либерализмът е отрицание на Политическото. Той презира всичко, което вдъхва живот на живота: борбата и твърдостта, кръвта и жертвата. Защото „няма държава без жертви”. Либералната политика дава върховна законова легитимация на вродения човешки егоизъм. Тя властва чрез деполитизация, замита конфликтите под килима или пък ги притъпява до най-обикновен спор между две различни мнения. Вместо да спорят по национално-екзистенциалните въпроси, либералните отечественофронтовски партии спорят за сметоразделянето и за джендър-тоалетните. По този начин те феминизират обществото и му отнемат волята за борба. Постгероичните общества с оперирана мъжественост не познават своите врагове и в сблъсъка с исляма имат ограничени средства за самозащита. „Крайно време е германският народ да преоткрие своята изгубена мъжественост” („Алтернатива за Германия”). Дори леви философи като Славой Жижек или Ален Бадиу вече са убедени: либерализмът е метафизика на капитализма. Той залива класовите борби с червено-зеления сос на мултикултурализма и толерантността или пък превръща класовия сблъсък в псевдопрогресивна идентичностна политика: „Повече жени в управителните съвети на концерните”. Карл Маркс първи прозря егоистичния характер на либерализма: „Странно е, когато при градежа на своето общо дело, един народ тържествено прокламира управомощаването на отделния човек-егоист, който се е отграничил от другите и общото дело.”
 
Лъжливите медии
Политиците от Системата твърдят, че медиите изпълняват контролна функция и гледат правителството в ръцете. Вестниците, радиото и телевизията артикулират подкрепа и дават глас на онези, които си нямат. И понеже сами са участници в борбата между различните мнения, медиите се критикуват и едни други. Тази христоматийна мъдрост всъщност е лъжа. Медиите никога не са били рупор на обществото, те открай време са просто публицистична маша на капиталистическите елити или пък на левите идеалисти, които не могат да се примирят с печалната реалност на окаяното ни битие. Дори самата идея, че може да има някаква „критична публичност”, е най-обикновена измишльотина. Още Мартин Хайдегер бе казал, че човешката природа се свежда до изолация, посредственост и уравниловка, а тъкмо те конституират онова, което наричаме „публичност”. Тя самата обвива всичко в мрак и представя скритото за нещо много познато и достъпно за всекиго. Орбан, Путин, Качински, Ердоган и Доналд Тръмп са прави: мейнстрийм-медиите не бива да критикуват, те трябва да бъдат резонатор и да обясняват на народа действията на управниците му. Главоломно ускореният такт на новините създава едно перманентно задъхано очакване. Fuck the facts, enjoy the ride![5] Ако очакването се е нагнетявало достатъчно дълго, тогава дългоочакваната мярка на правителство вече изглежда като спасение. И ако медиите изобщо трябва да критикуват нещо, то нека бъде както в Китай: да съобщават за нередностите. Още преди недоволството на хората от мръсния въздух да е излязло изпод контрол, медиите бият тревога и така предотвратяват угрозата от бунт. Когато обаче – както се случва в Турция или в САЩ – медиите започнат да играят ролята на опозиционни партии и обявят война на правителството, тогава те се превръщат във врагове на народа и трябва да бъдат тайно изкупени с помощта на сламени хора или пък устата им да бъде запушена по друг начин. В Унгария тази схема сработи добре.
 
Мит
Либерализмът измества константите на световната история и сякаш забравя, че те не са напръскани с розова вода, а са напоени с човешка кръв. В противоречие с онова, което твърдят големите религии, битката и войната са митични истини, които влизат в дневния ред на Вечността. Капитализмът също е трагична битка, той е жесток, ирационален и взима много жертви. The winner takes it all[6]. Когато попитаха Доналд Тръмп дали може да си представи война срещу Китай, той остави отговора отворен.
 
Нов ред
В либерализма разделението между политика, икономика и право винаги е било на идеологически постамент и най-почтено би било начаса да го отменим, и то изцяло. Въпреки това, в така възникналия нов ред, например в Унгария, все още има много демокрация: народът участва в управлението чрез допитванията и референдумите, а правителството познава желанията му по-добре, отколкото той самият. Провеждат се и избори, които, за щастие, не носят големи изненади. Има съдии и съдилища, но те следват конкретната воля на народа, а не произвола на абстрактното право. Защото никое право не стои над народа. Медиите са свободни. Те учат народа да бъде благодарен и осигуряват на правителството легитимност в периода между два избора. Цензура няма и в интернет. Тайните служби пазят гражданите от неправилни мисли.
 
Нихилизъм
Либералните общества убиха държавата като инстанция, предписваща ценностите. Без държавните напътствия за човешкото битие, връх взимат хипериндивидуализмът и слободията. Всеки е някой друг и никой не е самият себе си. Животът в една демокрация е живот без идея. Безцелно еманципираните вече дори не знаят от какво са се еманципирали. Капитализмът и медийната индустрия работят ръка за ръка и в разбирателство, понеже знаят едно: единствено мъртвите души са готови да се ръфат за променливата си изгода в ледените води на егоистичната пресметливост. Както пише Бото Щраус: „На земята е настъпил Марс, леден и безжизнен, насечен от пропасти и без атмосфера.”
 
Поляризация
Властващият либерализъм се крие зад маска от езикови забрани, които трябва да бъдат разрушени. Тук става дума не за някакво съдържание, а просто за провокация. Не става дума за разширяване на територията на онова, което може да се изрече, както мислят доброкачествените последователи на Луман, а за разрушаването на тази територия. Целта е разлом на обществото и ефикасна поляризация. В Германия успешно го прави „Алтернатива за Германия”, в САЩ – Tea Party и Breitbart News. Maybe it’s time to make America hate again.[7] Когато Майло Янопулос, някогашният автор на уводни статии в Breitbart, пита: „От какво предпочитате да се разболее вашето дете – от феминизъм или от рак?”, той очевидно иска светът да изглежда точно толкова произволен, колкото в теориите на постмодернизма. Anything goes, всичко означава всичко. Обамакеър е равно на социализъм. Медиите са равни на диктатура на мнението. Бежанците са равни на терористи. Когато вече няма истина, близкият до народа политик използва вакуума и най-после сътворява факти. Властта е истина, а истината е власт. И става още по-хубаво, когато вярващите в дискурса празнодумци минат в нападение (както наскоро студентите в Бъркли), защото тогава действителността лъсва иззад хуманистичната им фразеология: вечната реалност на властта и насилието. Колкото повече хаос, толкова по-добре, защото тогава властта пада като презрял плод в нозете на десните. Който се страхува от гражданска война, той гласува за десните. Той избира здравата ръка.
 
Постзападно
Ред може да съществува само в националното пространство. Извън многополюсния свят на суверенните национални държави няма ред, да не говорим пък за някакъв западен ред. Онова, което има, са трагичните колизии и тактическите съюзи. Само глупаци могат да вярват в умиротвореното световно общество или пък в ООН. Постзападният свят слага край на империализма на човешките права, защото измамник е всеки, който произнася думите „човешки права”. Пък и тези човешки права са си една чисто западна измишльотина. Общоопасни интелектуалци, като Сократ, Мойсей или Исус, заразиха света с тях, за да попречат на суверенните властници да третират своите поданици така, както им повелява тяхното естествено право. Епохата на универсализма отиде в историята. Джордж Буш Старши все още прикриваше намеренията си зад фразата, че иска да разпали огъня на свободата дори в най-затънтеното кьоше на света. Сега обаче Доналд Тръмп собственоръчно изгаря знамето на западния универсализъм и прекратява експанзията на Америка в глобалното пространство. Ето защо ултранационалистът Александър Дугин нарича избора на Тръмп истинска сензация: „Вашингтон е наш.”
 
Пространство
Дясното мислене е пространствено мислене. В интерес на собственото си оцеляване, всяка култура трябва да се корени в едно ограничено пространство и по никакъв начин не бива да се смесва с чужди елементи. Независимо дали става дума за православна Евразия, за ислямски султанат или пък за християнски Запад: решаващо е затвореното единство на култура и пространство. Още от самото начало измислената от Запада глобализация беше посегателство срещу националното пространство; англосаксонските мореплавателни сили отслабиха самоопределението на сухоземните народи и им наложиха империалистическите идеи за свобода, равенство и справедливост. Премахването на трайните граници пулверизира старите империи и старите държави. След като пространството беше детериториализирано, властта вече беше навсякъде – и никъде: в ръцете на ЕС, на МВФ, на СТО, само не и на народа. Глобализацията е ничиевластие, the rule of nobody[8]. В бъдеще обаче нациите отново ще бъдат онова, което бяха: суверенни.
 
Суверенитет
Желанието за тотален контрол над националното пространство: там най-горещо бие сърцето на дясната революция. С „Брекзит” и с избирането на Тръмп за президент на САЩ тя отпразнува най-големия си триумф досега. В бъдеще държавите отново ще бъдат свободни, те ще разкъсат златните вериги на международното право и ще се освободят от вавилонското робство на споразуменията за свободна търговия. Невинните нации никога повече няма да бъдат експлоатирани от алчни чужди сили. „Германците плащат – чужденците получават”. Глобализацията още от самото начало изпиваше жизнените сокове на народите и осигуряваше ползи единствено за безродната global class. А най-опасното чудовище е Европейският съюз. Той събаря защитните зидове на отечествата и обявява класически културни нации като Гърция за свои протекторати.
 
Подмяна на населението
Бежанската политика на Меркел разрушава субстанцията на германския народ, без някой изобщо да го е питал. (…) Дали от това може да се почерпи правото на активна съпротива – това сам трябва да реши гражданинът с национално чувство.
Народна общност
От реда в пространството възниква редът в народната общност. В нея всеки е поставен на своето място и е най-добре да си остане завинаги там. Народната общност е кастово общество, което е разслоено отгоре надолу. Обществената йерархия е възникнала от естественото неравенство на хората, както и от техния произход по кръв. Всяка прослойка притежава свои собствени права и свое собствено представителство; вътре в това „другарство по нация” вече никой няма да бъде принуден да събира бутилки или да гладува. Вече няма да има анонимно преразпределение от страна на клептократичната социална държава, защото след революцията на имащите, силните и способните сами ще проявят национална солидарност и доброволно ще дават на бедните. Във Франция „Националният фронт” оповести, че ако спечели изборите, етническите французи по принцип ще придобият предимство пред хората с миграционен произход, дори когато тези последните притежават френско гражданство. (…)
 
Народна култура
От културна гледна точка, различните нови авторитети са на светлинни години един от друг. Качински мрази Путин, а за Путин Доналд Тръмп е типичен пример за вулгарен капитализъм. Обединява ги обаче нещо много важно: борбата срещу Холивудските елити, срещу изкуството на Лейди Гага и срещу безродните интелектуалци. Защото те представляват не културата на народа, а безсъдържателната култура на глобалистите. С две думи: властващата хиперкултура е културата на властващите. Точно по тази причина културата отново трябва да бъде национализирана и поставена под надзора на държавата. Житейският еликсир на народния дух извира от традициите – към които обаче не спада традицията на Просвещението – поради което държавата трябва да попречи на всевъзможните национални предатели да добавят своите отровни субстанции към този еликсир. Защото културата не е някакво забавление, тя е Държавна сигурност на духовното. Тя не се радва на чуждото, а подхранва идентичността на своето. В Полша вече проверяват дали театралните постановки са в съзвучие с националните традиции, а и „Алтернатива за Германия” непрекъснато настоява за повече национално.
 
Народно стопанство
След падането на Стената либералните елити обещаха, че в хода на глобализацията няма да допуснат големите концерни да противопоставят малките държави едни срещу други чрез инструмента на данъчния дъмпинг. Всичко това беше космополитска измама. В действителност, девизът беше дерегулация и приватизация. Така истински пари потекоха към изкуствените данъчни оазиси на американските концерни, което пък принуди задлъжнелите до гуша народи да ударят секирата на социалните си държави. Докато трудещите се до изнемога обикновени хора треперят пред несигурното си бъдеще, супербогатите се къпят в шампанско без лактоза и съдират последната риза от гърба на народа; а в данъчните им оазиси похърква ограбеното благосъстояние на нациите. Политиците, които усещат пулса на народа, ще променят всичко това. Те ще сложат край на свободната търговия и ще национализират икономиката. Световното стопанство е сила на съдбата. На бойното поле на икономиката всяка нация трябва или героично да се самодокаже, или пък трагично да загине. Защото за всички просто не стига.
 
Истинска демокрация
Преди всички останали, десните политици осъзнаха какви фантастични възможности им разкриват социалните мрежи. Най-вече Туитър, който сякаш е измислен точно в подкрепа на истинската демокрация. За разлика от практиката в представителните демокрации, това забележително откритие позволява на Вожда да влиза в пряк диалог с народа без никакъв филтър. Така в края на тази история най-после се сбъдва прастарият план на консервативната теория за държавата. За тази теория беше неприемливо, че либерализмът доброволно се е отказал от правото си да управлява вътрешния живот на гражданите. В момента Туитър променя точно това. Ако използваме думите на Томас Хобс, той свързва „устните на властника” без никакви заобикалки с „душата на гражданина”. Последвай ме в Туитър.
 
Ди Цайт, 2 март 2017 г.
Превод от немски Александър Андреев


[1]Draining the swamp (от англ.) – пресушаване на блатото
[2]Crony capitalism – кланов, шуробаджанашки капитализъм, при който определен бизнес процъфтява заради връзките му с управляващата класа, която унищожава реалната конкуренция чрез специални разрешителни режими, данъчни облекчения или друга форма на държавна намеса.
[3]It’s a disaster (от англ.) – Ужас!
[4]Тимотичен – търсещ признание – бел. ред.
[5]Fuck the facts, enjoy the ride! (от англ.) – Оставете фактите, насладете се на пътуването!
[6]The winner takes it all (от англ.) – Победителят взима (печели) всичко.
[7]Maybe it’s time to make America hate again (от англ.) – Може би е време да накараме Америка отново да мрази.
[8]The rule of nobody (от англ.) – ничият закон.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”