Български  |  English

Яни Милчаков (1955 – 2017)

 
На 2 август от този свят си замина един от примерите за активен живот – Яни Милчаков. Само дни преди това академичната общност реагира мигновено на призива на семейството за даряване на кръв. Малцина обаче знаеха, че Яни Милчаков се бори четири години с мултиплен миелом – и нямаше как да знаят, защото той беше толкова жизнен човек, за когото е трудно да си представиш, че изобщо е възможно някога да умре.
Яни Милчаков имаше няколко публични ипостаса – всеки от тях достатъчно едър и забележим. Първият бе на един от най-добрите ни стиховеди. Банално е да се каже – наред с Мирослав Янакиев, Атанас Славов и Рая Кунчева. Всъщност, със свой удивителен принос и следвайки наученото за семантичните ореоли на стиховите модели от Михаил Гаспаров. Дисертацията му, „Стих и поезия“, издадена на удивително лоша хартия в година, когато друга, освен лоша хартия за книги, нямаше – 1990-а, е вдъхновяващо изследване на българската поетическа традиция от възрожденските вирши до свободния стих на авангардизма. А голямата студия „Стих и сталинизъм“ от 2004 г. показваше как заниманията със стъпки и метри не са кабинетно броене на топчетата в кехлибарена броеница, а имат пряко отношение към централните обществени теми. Например, отекващият коментар: „Неримуваната поезия не само не е задоволявала простоватия слух на кремълските обитатели. Безримието тактически вярно е било разпознато от тях вече и като функционална пречка пред масовостта, което значи – пред главната „социална поръчка“ към „новата“ лирика.“
Вторият ипостас на Яни Милчаков бе на социолог на литературата. Цитираното току-що изречение е доказателство за това как стиховедът се е прелял в социолог плавно и естествено. Значимите му книги в тази област са две: „Социология на литературата, език и политика“ (2001) и „Социални полета на литературата“ (2009). И много текстове из периодиката – научна и всекидневна, хартиена и дигитална. Например, блестящите есета за Мирча Елиаде, Гюнтер Грас и Арцибашев.
Третият ипостас на Яни Милчаков бе този на дипломата. Не толкова на политика, защото той бе депутат за кратко, през 1991-1992 г., колкото на посланика с три мандата в три различни славянски държави – Полша, Словакия и Сърбия. Като дипломат той беше типичен представител на съсловието на интелектуалците дипломати, каквито България получи шанс да има след промените през 1989 г. Вършиш си работа съвестно и се справяш с анализа на политическите кризи в страната, с която твоята страна трябва да поддържа отношения, но заедно с това намираш и начин да усилиш контактите чрез културния обмен на истински високо ниво. Докато беше посланик в Белград, Яни Милчаков организира в Босилеград невиждана по размера си конференция за родения в Западните покрайнини поет и общественик Емануил Попдимитров, но и издаването на историческия роман на сръбския министър на външните работи на Сърбия по това време (2004 г.) Вук Драшкович с гостуване на автора в България. Това, което Яни Милчаков не успя, бе мечтата му за научна среща пред публика между неговия учител проф. Никола Георгиев и сръбския културолог Радомир Константинович, автор на книгата „Философия на паланката“. Но това е един от примерите как едно неслучило се в реалността събитие все пак се е случило като отглас у тези, които са видели блясъка в очите на Яни, разказващ за възможната среща.
Четвъртият му ипостас бе на преподавател в няколко университета, между които най-важни за него се оказаха Шуменският, негова алма матер, и УниБИТ, софийският му академичен пристан. Именно в УниБИТ той водеше курсове като „Медии, власт и цензура“.
Петият му ипостас бе на остър публицист, преживяващ се като десен интелектуалец. Дори споровете му с Искра Баева и Златко Енев във форума на електронното списание „Либерален преглед“ са от висока проба. Яни Милчаков не само беше остроумен пиперлив коментатор и на политика, и на литературни творби, но и истински се вълнуваше от съдбата на консервативното мислене. За България много рядко нещо. И между имената, които го бяха привлекли като съвременни продължители на мисловната линия от Бърк насам, бяха Ерик Ритер фон Кюнелт Ледин, автор на книгата „Свобода или равенство“ (в никакъв случай „и“), и Динеш Десюза, чийто полемичен труд „Illiberal Education“ той е давал назаем на вълнуващи се от дясното приятели. Онзи Десюза, който в наши дни води някаква нечовешка битка с Хилари Клинтън и дори с Джордж Сорос. И в тази битка докарва вода от всякакви дерета, за да критикува либералите.
По едно време през 2004 г. разказваше следната бравурна история за своя ангажимент с дясното. Твърдеше, че е внесъл символична сума в предизборния фонд на Буш Младши при битката му за президентския пост срещу Джордж Кери. Пратили му платнена шапка от кампанията, която показваше като доказателство. Дали има поне още един открит привърженик на Буш в българските интелектуални среди?
Виртуоз в разказването на анекдоти, каквито знаеше твърде, човек с услужлива памет, Яни Милчаков сам беше създател на прякори, крилати фрази и образци в различни жанрове. Неотдавна исках да дам пример на студентите си за дневник, а както всички знаем, днес този жанр не е фешенебелен и не се практикува виртуозно, въпреки блоговете. И първо се сетих за водения публично от него дневник през февруари 2014 г. по покана на електронното списание „Public Republic“. Записът от първия ден е най-сбитата дискусия за жанра на дневника всъщност.
Беше отличен автор на рецензии и дори на некролози (макар да е автор само на няколко). Когато почина, препрочетох некролога, написан от него за Бурдийо. Започва така: „Некрологът за преминалия в Отвъдното голям учен не съизмерва с него обикновения смъртник, който е решил да го напише, нито неговите читатели. Ако изключим стария изискан жанр на патетичната, одиозната или иронична автоепитафия, собствена стойност епитафията има само когато е чисто литературна, а нейният завинаги замлъкнал главен герой – напълно фикционален. Това трябва да кажа преди признанието, че втори път в живота си дръзвам в тежкия жанр на некролога за учен и морален авторитет със световно значение. И то само по силата на случайности, които човешкото суеверие и почит към мъртвите тълкуват повече или по-малко символично.“
Все пак, некрологът е вид фикция, както небезизкусно започваше некрологът, написан от Яни Милчаков по повод смъртта на уважавания от него френски социолог, към чието левичарство не може да скрие и своя скептицизъм. Героят на тази фикция винаги е поне два пъти по-висок от нас, които пишем или четем за него. Като фараоните в сравнение с обикновените смъртни върху египетските стели.
Но Яни Милчаков наистина бе едър и усмихнат, ироничен и дори саркастичен, но парадоксално с това ведър коментатор на политически и литературни процеси, който обичаше света, въпреки че го познаваше добре.
Йордан Ефтимов


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”