Български  |  English

Смъртоносната история на Корея

 
Преди повече от четиридесет години обядвах с историк - специалист по дипломатически отношения - който, също като мен, се ровеше в Националния архив във Вашингтон за документи, свързани с Корея,. Той на няколко пъти отбеляза, че понякога си задава въпроса дали Корейската демилитаризирана зона[1] може да бъде кота нула за края на света. Този април Ким Ин-рьон, представител на Северна Корея в ООН, предупреди за риска от „опасна ситуация, при която във всеки един момент може да започне термоядрена война”.
Няколко дни по-късно президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви пред „Ройтерс”, че „цялата работа може да приключи с това да влезем в огромен конфликт със Северна Корея”. Американски учени, изследващи атмосферата, представиха данни, че дори средно мащабна ядрена война ще доведе до изхвърлянето на толкова много сажди и отпадъци, че те ще са достатъчни да изложат на риск цялото население на планетата. „Една регионална ядрена война между Индия и Пакистан е в състояние да разруши Европа, САЩ и други региони, като това ще стане както заради изчезването на озона в глобален мащаб, така и заради климатичните промени”.
Как изобщо се стигна дотук? Как един надут, тщеславен нарцис, който на всяка втора дума лъже (и това се отнася и за двамата – и за Тръмп, и за Ким Чен-ун), държи не само световния мир в ръцете си, но, по всяка вероятност, и бъдещето на планетата? Ние стигнахме дотук заради категоричното нежелание на американците да погледнат „историята в очите”, както и заради лидерите на Северна Корея, които като с лазер се фокусират върху същата тази история.
На 25 април Северна Корея отпразнува 85-ата годишнина от основаването на Корейската народна армия. По телевизията денонощно бяха предавани паради от Пхенян и се отразяваше и огромният натиск от цял свят. Нито един журналист обаче като че ли нямаше интерес да попита защо се отбелязва тъкмо 85-ата годишнина, след като Корейската народнодемократична република (КНДР) е основана едва през 1948 година. Онова, което реално се чества, е началото на Корейската партизанска война срещу японците в североизточен Китай с официална дата - 25 април 1932 година. След като през 1910 г. Япония анексира Корея, много корейци бягат зад граница. Сред тях са и родителите на севернокорейския политик, управлявал Северна Корея от 1948 г. до смъртта си, Ким Ир Сен. Но едва през март 1932 г., когато Япония създава зависимата от нея марионетна държава – Манджурия, движението за независимост прераства във въоръжена съпротива.
Ким и неговите другари започват военна кампания, която продължава цели 13 години, изпълнени с много трудности, докато най-накрая Япония се отказва от контрола над Корея като част от условията при капитулацията й през 1945 г. Именно на това се дължи легитимността на севернокорейското ръководство в очите на народа: неговите членове са революционно настроени националисти, които се противопоставят на колонизатора на страната им. Те отново се съпротивляват, когато по време на Корейската война[2] масирана атака на американските военновъздушни сили изравнява със земята всичките им градове, принуждавайки населението да живее, работи и учи в подземни убежища. И оттогава те не престават да се противопоставят на САЩ, като дори дават отпор на рухването на комунизма, имайки предвид, че този септември Корейската народнодемократична република (КНДР) отбелязва също толкова дълго съществуване[3], колкото и Съветският съюз.
Но КНДР не е толкова комунистическа страна, колкото „държава – гарнизон”, каквато никой по света не е виждал. Севернокорейската армия е четвъртата по големина в света, като нейните 1.3 милиона войници са набрани от 25-милионното й население. По численост армията й е веднага след третата по големина в света – американската, която наброява 1.4 милиона войници. Повечето възрастни корейци - мъже и жени - са прекарали години в армията. И нейните резерви са ограничени единствено от размера на населението й.
На север историята за съпротивата на Ким Ир Сен срещу японците е обвита в легенди и силни преувеличения, а на юг повсеместно я отричат. Все пак, Ким Ир Сен е признат за герой – цели десет години се бори при невероятно сурови зимни условия -температурите понякога падат под минус 50 градуса. Най-нови проучвания показват, че корейците са били огромно мнозинство сред партизаните в Манджурия, макар че много от тях са били на подчинение на китайски офицери (Ким Ир Сен е член на Китайската комунистическа партия).
Други корейски партизани са начело на отряди - сред тях са Чой Йонг-гон[4], Ким Чек[5] и Чой Хьон[6], които, когато се връщат в Пхенян през 1945 г., поставят основите на новия режим. Днес техните потомци са част отелита – вторият човек в правителството в момента - Чой Рьонг-хе, например, е син на Чой Хьон.
Някак по невнимание японците работят за репутацията на Ким Ир Сен, след като техните вестници се разшумяват около сблъсъка между него и корейските предатели, които японците използват, за да го проследят и убият – всички те се оказва, че действат под командването на японския генерал Шотоку Нодзое, ръководещ така наречената „Специална дивизия „Ким”.
През април 1940 г. бойците на генерал Нодзое залавят Ким Хе-сун, която е смятана за първата жена на Ким Ир Сен. Японците напразно се опитват да я използват, за да примамят Ким да излезе от скривалището си, и в крайна сметка я убиват.
Такаши Маеда е името на човека, който ръководи още една особена японска полицейска част от типа на „Специална дивизия „Ким”, като в нея има много корейци. През март 1940 г. бойците й са атакувани от партизаните на Ким Ир Сен, като и двете страни дават много жертви.
Такаши Маеда преследва Ким почти две седмици, преди сам да падне в капана на севернокорееца. Ким хвърля 250 партизани срещу 150 войници на Маеда, като убива не само него, но и 58 японци и още 17 други бойци, подкрепящи частта. Освен това, Ким пленява 13 души и взима със себе си големи количества оръжия и боеприпаси.
През септември 1939 г., когато Хитлер нахлува в Полша, японците се мобилизират в т. нар. „масивен наказателен поход”, като това име е дадено от изследователя Со Де-сук. „Походът” представлява шест батальона от Квантунската японска армия и 20 хил. бойци от Манджурската армия, както и полицейски сили. Всички те участват в шестмесечна схватка срещу партизаните, предвождани от Ким Ир Сен и Чой Хьон.
През септември 1940 г. една още по-голяма бойна единица от „масивния наказателен поход” атакува китайските и корейските бунтовници. „Наказателната операция се провежда в рамките на една година и осем месеца - до края на март 1941 г.”, пише Со Де-сук, и „бандитите, с изключение на онези, предвождани от Ким Ир Сен, са избити до крак. Предводителите им са застреляни или са принудени да се подчинят”. Жизненоважна фигура в продължителната японска борба срещу бунтовниците е Нобусуке Киши[7], който се прославя като човек, управляващ фабрики за боеприпаси. По време на американската окупация е категоризиран като военен престъпник от клас „А”. Киши се спасява от арест, става един от основателите на следвоенна Япония и на дългогодишния й управляващ орган - Либералдемократическата партия. Той е два пъти премиер - между 1957 г. и 1960 г. Настоящият японски премиер Шиндзо Абе е внук на Киши и го цени повече от всички останали японски лидери.
На 11 февруари 2017 г. в Мар-а-Лаго, щата Флорида, Тръмп вечеря с Абе, когато в средата на официалната гощавка пристига силно обезпокоително послание с „любезното съдействие” на Пхенян: той току-що е извършил успешно изпитание на нова ракета с твърдо гориво, изстреляна от мобилна платформа. Ким Ир Сен и Киши се срещат отново - посредством внуците си. Изминали са осем десетилетия, но пагубната и неумолима враждебност между Северна Корея и Япония все още витае във въздуха.
На Запад отношението към случая „Северна Корея” е едностранчиво и аисторично. Никой дори не си прави труда правилно да запомни имената. По време на посещението на Абе във Флорида Тръмп го нарича „министър-председател Шиндзо”. На 29 април Ана Наваро, водещ коментатор на Си Ен Ен, казва: „Малкото момче Ун е маниак”. Демонизацията на Северна Корея изхожда от редица подсъзнателни расистки и ориенталски образи. Никой не желае да приеме, че севернокорейците могат да имат основателни причини да не приемат американското определение за реалност. Начинът, по който те отхвърлят американския мироглед, обикновено възприемащ се като безразличие, а дори и като арогантно отношение спрямо доминиращата американска власт, превръща Северна Корея в неразумна, невъзможна за контрол и, следователно, опасна страна.
Но макар американските анализатори и политици да не познават историята на Корея, то поне трябва да са запознати със своята собствена история.
Американската намеса в работите на Корея започва от края на Втората световна война, когато стратези от Държавния департамент на САЩ започват да се опасяват, че съветските войници, навлизащи през северната част на полуострова, ще доведат със себе си цели 30 000 корейски партизани, които са се били с японците в североизточен Китай. Американците започват да обмислят пълна военна окупация, която ще осигури на САЩ най-голямо влияние във вътрешните работи на следвоенна Корея. Има вариант за кратка окупация или, както свидетелства един документ, за окупация „със значителна продължителност”. Основната идея е никоя друга сила да не играе роля в Корея, която да съответства на „пропорционалното влияние на САЩ” и да го засегне дотолкова, че да „намали ефективността му”. Конгресът и американският народ са в пълно неведение. Някои от стратезите са японофили, които никога не са оспорвали колониалните претенции на Япония в Корея и таят надежда, че ще успеят да създадат наново една мирна и хрисима следвоенна Япония. Притесняват се, че една съветска окупация в Корея ще провали тази цел и ще нанесе щети върху следвоенната сигурност в тихоокеанския регион. Следвайки тази логика, в деня след заличаването на Нагазаки(9 август 1945 г.),Джон Джей Макклой[8] от военното министерство казва на Дийн Ръск[9] и на още един колега да се уединят в свободен офис и да помислят как да разделят Корея. Те се спират на 38-ия паралел и след три седмици 25 000 американски военни нахлуват в южната част на Корея, за да установят военен режим.
Режимът трае три години. За да подпомогнат окупацията си, американците привличат всеки свободен японски наемник, до който се докопват, включително бивши служители в японската армия, като Пак Джон-хи и Ким Че-гю, и двамата възпитаници на американската военна академия в Сеул, завършили през 1946 г. (След военния преврат през 1961 г. Пак Джон-хи става президент на Южна Корея в продължение на десетилетие и половина до момента, в който бившият му колега Ким Че-гю, в онзи момент оглавяващ Корейското разузнаване, не го застрелва по време на вечеря.) След напускането на американците през 1948 г., граничната зона около 38-мия паралел е под ръководството на Ким Сок-уон, друг бивш офицер от императорската армия; и не е изненадващо, че след редица нашествия от страна на Южна Корея на север, избухва мащабна гражданска война на 25 юни 1950 г. В самата Южна Корея, чиито лидери се чувстват несигурни и осъзнават заплахата, която представлява за тях т. нар. „северен вятър”, започват ожесточени гонения срещу всеки, който има каквато и да било връзка с лявата идеология или комунизма. Историкът Ким Хон-джуне открил, че поне 300 000 са задържани и екзекутирани или просто са изчезнали безследно само през началните месеци на конвенционалната война. Собствените ми проучвания и тези на изследователя на историята на Корейския полуостров след 1945 г. - Джон Мерил - сочат, че някъде между 100 000 и 200 000 души са станали жертва на политическо насилие и са загинали преди юни 1950 г. от ръцете на южнокорейското правителство или на американските окупатори. В новата си книга „Тъжната война на Корея”[10], която съчетава в себе си проучвания на архиви, досиета от масови гробове и интервюта с роднини на загиналите, или на избягали от Осака, Хуанг Су-гьонг документира масовите убийства в селата по южния бряг. Накратко, Република Корея олицетворява един от най-кървавите диктаторски режими в началото на Студената война; много от извършителите на зверските кланета, вършили мръсната работа на японците, впоследствие биват върнати на власт от американците.
Американците предпочитат да се възприемат като обикновени свидетели в следвоенната история на Корея. Винаги говорят за нея в страдателен залог: „Корея е разделена през 1945 г.”, без да споменават имената на Макклой и Ръск, двама от най-влиятелните мъже в следвоенната външна политика на САЩ, които я разчертават,без да се посъветват с никого. Има два военни преврата в Южна Корея в периода, когато САЩ контролират оперативното ръководство на корейската армия -през 1961 г. и през 1980 г.; американците наблюдават безучастно, само и само да не ги обвинят, че се намесват в корейската политика. Стабилната демокрация в Южна Корея и процъфтяващата икономика от 1988 г. насам явно са надмогнали необходимостта от осмисляне на предишните четиридесет години, през които Северът може с основание да твърди, че собствената му автокрация е била необходима, за да се пребори с военното управление в Сеул. Едва в настоящия контекст на Севера се гледа като на жив анахронизъм, а в най-лошия случай - като на злокобна тирания. От 25 години насам светът е жертва на тревожните слухове за ядрените оръжия на Северна Корея, но почти никой не споменава, че точно САЩ внасят ядрени оръжия на Корейския полуостров през 1958 година. Стотици от тези бойни глави се съхраняват там до осъществяване на стратегията за ядрено разоръжаване при Джордж Хърбърт Уокър Буш (1989 –1993). Но всяка американска администрация след 1991 г. не спира да предизвиква Северна Корея с честите полети на ядрени бомбардировачи в южнокорейското въздушно пространство. А във всеки един момент подводница клас „Охайо” може да унищожи Северна Корея за часове. Днес в Корея има разположени 28 000 американски войници, които сякаш увековечават безизходицата, в която са поставени от ядрения Север. Окупацията действително се оказва със „значителна продължителност”, но е и резултат от една сгромолясващо провалила се стратегия, която навлиза в осмото си десетилетие. Умните глави често твърдят, че Вашингтон просто не може да приеме Северна Корея сериозно, но Северна Корея е премислила нещата повече от веднъж.
Говори се, че Тръмп и екипът му по национална сигурност са заявили на глас, че кризата е настъпила, защото Северна Корея е на ръба да разработи междуконтинентална балистична ракета, която може да се взриви в сърцето на Америка. Повечето експерти смятат, че Пхенян ще може да я използва едва след 4-5 години, но какво значение има всъщност? Северна Корея изстрелва първата си ракета с далечен обсег през 1998 г., за да отбележи 50-годишнината от създаването на КНДР. Първата си ракета със среден обсег пък изстрелва през 1992 г., като тя прелетява няколкостотин километра и улучва право в целта. Сега Северна Корея разполага с по-развити мобилни ракети със среден обсег, при които се използва твърдо гориво, което ги прави трудно откриваеми и лесни за изстрелване. Около 200 млн. души в Корея и Япония са в обсега на тези ракети, да не говорим за стотиците милиони китайци или пък единствения американски военноморски флот, постоянно пребиваващ в чужбина, по-конкретно – този в Окинава. Не е ясно дали Северна Корея действително е способна да прикачи ядрена бойна глава към някоя от своите ракети, но ако това се случи и ако я изстрелят със зла умисъл, страната мигом ще бъде „изпепелена като въгленче”, според прочутото определение на Колин Пауъл.
 
Но както е известно на генерал Пауъл, ние, американците, вече сме изпепелявали Северна Корея. Известният френски режисьор на документални филми Крис Маркер посещава страната през 1957 г., четири години след американските бомбардировки, и пише: „Тази земя е опустошена. Кой знае какво е било изпепелено наред с къщите?... Когато една страна е разделена на две от изкуствена граница и от двете й страни се води противоположна пропаганда, е наивно да се чудим защо има война: границата е войната.” След като осъзнава първопричината за тази война, причина, все още непонятна за средния американец (въпреки че тъкмо американците са начертали тази граница), Маркер отбелязва: „Общата представа на севернокорейците за американците може и да е странна, но съм длъжен да отбележа, че като живял в САЩ в края на войната в Корея, няма с какво да сравня глупостта и садизма на военните, които циркулираха тогава с лозунга „Червените на пух и прах”.
От самото начало американската политика се лута между множество варианти, с които да опита да овладее КНДР: санкции, които са в сила от 1950 г., но от които няма никаква полза; непризнаване в сила от 1948 г. и пак без резултат; смяна на режима, предприета в края на 1950 г., когато американските военни нападат Севера, което пък завършва с война с Китай; и директни преговори – единственият метод, който някога е сработвал, допринесъл за 8-годишното ядрено замразяване – между 1994 г. и 2002 г. – на всички плутониеви мощности на Северна Корея и почти успял да убеди Пхенян да премахне ракетите си. На 1 май Доналд Тръмп заяви пред „Блумбърг Нюз”: „Ако е подходящо да се срещна с Ким Чен-ун, със сигурност ще го направя - за мен ще бъде чест”.
Не може да се каже дали това изказване е сериозно или е поредният опит на Тръмп да взриви пресата. Но каквото и да се твърди за него, със сигурност знаем, че не зачита обичайните норми и е първият президент от 1945 г. насам, който не е част от привилегирования политически елит на Белия дом. Може би може да седне на една маса с Ким Чен-ун и да спаси света.
Лондон Ревю оф Букс, 18.05.2017
Превод от английски Михайла Миленкова
 


[1] Корейската демилитаризирана зона - границата между Северна и Южна Корея, дълга 156 км, пълна с противопехотни мини и бодлива тел – бел. ред.
[2] Корейската война (25 юни 1950 - 27 юли 1953) е първият горещ конфликт в рамките на Студената война. Това е конфликт между Северна Корея и Южна Корея. Северна Корея е поддържана от Китай с военни подкрепления, а от Съветския съюз – с военни съветници, военни пилоти и оръжие. На страната на Южна Корея са САЩ и техните съюзници от ООН, сред които Канада, Австралия и Великобритания.
[3] Корейската народнодемократична република е образувана през 1948 г., а Съветският съюз просъществува от 1922 г. до 1991 г. – или 69 години.
[4] Чой Йонг-гон – високопоставен севернокорейски политик, който е върховен главнокомандващ на Корейската народна армия от 1948 г. до 1950 г. и министър на отбраната на Северна Корея от 1948 г. до 1957 г.
[5] Ким Чек – севернокорейски генерал и политик – заместник-председател на Корейската работническа партия и министър на индустрията на Северна Корея по време на управлението на Ким Ир Сен.
[6] Чой Хьон – министър на отбраната на Северна Корея от 1968 г. до 1976 г.
[7] Нобусуке Kиши (1896 - 1987) е японски политик и министър-председател в 56-то и 57-то правителство в периода 1957 - 1960 г. Той е един от най-противоречивите японски политици, бил в затвора като военнопрестъпник, но след това завърнал се като министър-председател.
[8] Джон Джей Макклой (1895-1989) – американски адвокат и банкер, втори човек в Световната банка в периода 1947 – 1949.
[9] Дийн Ръск (1909 - 1994) – държавен секретар на САЩ в периода 1961- 1969.
[10] От англ. Korea’s Grievous War
още от автора
Проф. Брус Къмингс е преподавател по история в университета в Чикаго, специалист по Северна Корея.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”