Български  |  English

Иглика Василева –
танц с непреводимото

 

Велика Иглика. Не, това не е евтин опит за римотворчество – просто едва ли съставните части на една рима могат да бъдат свързани в по-смислено, по-неразлъчно единство. Познаваме се от десетилетия. По някое време сме били и бюро до бюро, но винаги – рамо до рамо, въпреки че превеждаме от различни езици. Помня уважението, което на младини изпитвахме към именитите си – покойни и живи – предшественици и как то често преминаваше във възхищение и дори благоговение. И, защо да крия, в нещо като завист: та те бяха запълнили вече повечето значителни бели полета в превода от английски и немски. Повечето, но все пак не всички. Към „Одисей“ на Джойс и „Човекът без качества“ на Музил не бяха посмели да посегнат нито Сидер Флорин, Кръстан Дянков, Жени Божилова, нито Димитър Стоевски, Тодор Берберов, Страшимир Джамджиев. Причините далеч не бяха чисто литературни, но, така или иначе, двете „визитни картички“ на основоположниците на модерния европейски роман стояха непознати за българския читател. Първа дръзна Иглика, макар прекрасно да знаеше думите на самия автор за гигантската творба: “Вмъкнах там тъй много неясноти и загадки, че векове наред професорите има да спорят какво съм искал да кажа, а това е единственият начин да си осигуря безсмъртие”. Не вярвам Джойс да е подозирал, че ще обезсмърти и българската си преводачка. И при това, далеч няма да е единствен: Вирджиния Улф, Съмърсет Моъм, Лорънс Дърел, Пол Остър, Джон Банвил, Майкъл Кънингам са само много малка част от англоезичните писатели, бляскаво претворени от Иглика Василева. С „Одисей“ Иглика ми вдъхна куража да я последвам. Без нейния висок пример надали бих превел „Човекът без качества“. Често се случва да се питаме един друг за някое проблемно място в преводите си. Признавам, че в такива случаи понякога умишлено загърбвам Уикипедия и се обръщам направо към Иглика: освен че със стопроцентова сигурност ще ми даде по-точна информация, тя умее да обяснява така сладкодумно, че ми се иска разговорът да не свършва. Разменяме си и немалко професионални хитринки, с които „да излъжем текста“. От нея се научих, например, да не си лягам, колкото и уморен да съм, преди да прочета страницата, с която ще започна на следващата сутрин. Когато чуя бодряшкото „българският език е изключително богат“, като препатил не мога да не се усмихна вътрешно. Нека не се заблуждаваме: не само че не е такъв, а на всичко отгоре и обеднява с главоломни темпове. В преводите на Иглика обаче езикът наистина е богат и красив – и само тя си знае какви (неподозирани от читателя) усилия е положила, за да изстиска всичките му ресурси. А това е дадено на малцина избраници. Тук дори не става въпрос за професионализъм, а за мисия, с която човек се ражда и която не се учи. Тази мисия далеч не е приключила.
Знаем си го, нали, Велика Иглика?
Любомир Илиев
 
Да пишеш за близък човек е дори по-трудно, отколкото да пишеш за себе си. А когато човекът е Иглика Василева, океан и вулкан от идеи, ентусиазъм, любопитство, работоспособност и жизненост, това си е, както би казал българският Джойс, направо нагохална задача.
Когато обаче такъв човек празнува свой юбилей - и свой, и на всички четящи сериозна преводна литература - трудността се превръща в радост. Защото е безспорен приносът на Иглика към българската рецепция на високи текстове и e неуморно нейното отстояване на нуждата ни от тях, дори и при усещането за растящо публично неглижиране. На това рицарско отношение към стойностната книга дължим над 15 000 преведени от нея страници.
Имах шанса да срещна Иглика през далечните деветдесет, когато тя ми предложи да работя върху поезията на По, задача смущаваща заради задочното партниране на Георги Михайлов и съвсем невъзможна без нейното насърчение. По онова време тя беше утвърден преводач и издател с марката на "Златорогъ". И тогава, и днес, и в двете си роли, за много от нас Иглика си остава вдъхновение и мерило за професионализъм, добросъвестност и преводаческо осмеляване.
През съзнанието и духа й е минал внушителен корпус от литературни текстове - вече над 55. Взискателна към тях и себе си, тя търси истинските предизвикателства, богати на смисли, сложни, изискващи сериозна ерудиция поради различията, че даже пропастите между културите. Професионалната й библиография включва Уитман, Хенри Джеймс, Съмърсет Моъм, Доктороу, Набоков, Айрис Мърдок, Майкъл Кънингам, Джон Банвил - зашеметяващ списък, не само заради имената, но и заради историческата панорама, чертана от тях.
Иглика не само превежда значими имена, тя въвежда и нови - Пол Остър, от Нюйоркска трилогия до Левиатан, или Иън Макюън, например. Има обаче двама писатели, които са й особено по сърце и които най-ярко рисуват професионалния й профил. Първата е изящната дама на английската словесност Вирджиния Улф, пространно представена с десет заглавия. Вторият е Джеймс Джойс с неговия (и нейния) magnum opus Одисей, чиято поява на български през 2004 г. беше събитие.
Предпочитанията на Иглика са към британския модернизъм с неговата нетрадиционна поетика. Чудесно й пасва софистицираната литературност на Вирджиния Улф - това личи по лекотата, с която пренася нейния идиом в Към фара (2008), Годините (2009) или Вълните (2009). В нейните трактовки тази ритмична, лирически модулирана проза съхранява своето деликатно равновесие между многопластовост и четивност.
Безспорен връх в преводаческото дело на Иглика Василева са хилядата страници на първия, закъснял български Одисей, работата си върху който описва като "почти археологически труд". Пределно сложен, наситено алюзивен и интертекстуален, пълен с неологизми, звукопис и езикови игри, на ръба на преводимостта, Одисей й отнема три години изследваческа работа и творчески главоблъсканици. Резултатът е текст, който възпроизвежда особената ритмика и сугестивност на оригинала, без те да чуждеят в нашата рецепционна среда. Текст, който, по признанието на известни наши поети, им е повлиял повече, отколкото дори собствената традиция.
Как успява Иглика да постигне толкова важния, напоследък не много често срещан баланс между точност и креативност? В лични разговори и в интервюта, които наистина си струва да бъдат четени, тя с готовност изрича, по своя си "смехосериозен" начин, своите преводачески пролегомени:
- Не вярва, че вдъхновението ще каже "пльок" от само себе си.
- Не работи на един дъх.
- Не пренебрегва речниците, "плюнчи" ги.
- Не си вярва сто процента.
- Вярва си достатъчно, но ненатрапчиво.
- Не бърза.
- Не се себепромоцира, оставя работата й да говори сама.
И тя говори. Иглика е многократен носител на наградата на Съюза на преводачите в България (1993, 1998, 2004), на националната награда "Христо Г. Данов" (2003, 2004), на наградата "Кръстан Дянков" (2008, 2011, 2015), на Националната награда "Стоян Бакърджиев" (2016) и на наградата на София за ярки постижения в областта на културата (2011). През 2012 г. е включена в списъка на стоте най-влиятелни жени в България.
И говори така:

"Гласът зарея се кат’ птица волна, но ето полетът примря, бърз, бистър тон изви в дъга сребриста, отскочи, отлетя в порив незаглъхващ, о, ела! - недей, не прекалявай толкоз дълго, дъхът ти да не секне отведнъж, във висините там, блестящ, сияещ, лъчезарен, пламнал, коронясан в символи безплътни, гърди издути, извисени, свише озарени, навред са само арийните висоти, наоколо и всичко пее за безкраааааая…" (Одисей, "Сирените")
Или пък така:
"Какви по-специални сходства му се струвало, че съществуват между луната и жената?
Нейната древност, отколешното й съществуване и надживяване на безброй земни поколения; нейното нощно надмощие; нейната сателитна зависимост; нейната отразена светлина; нейното постоянство при всичките й възможни фази на изгряване и залязване в точно определено време, наедряваща и намаляваща; принудителната неизменност на нейния лицев аспект*; уклончивият отговор на утвърдителни въпроси; властта й над прииждащите и оттеглящите се морски води; силата й да очарова, да огорчава, да създава красота, да подлудява, да подстрекава към престъпност и да я подпомага; невъзмутимата непроницателност на образа й; непоносимостта на нейната недоверчива, деспотична, неумолимо сияйна близост; нейните знамения, предвещаващи бури и затишия; нейната възбуждаща светлина, нейното движение и нейното присъствие; предупреждението на нейните кратери, нейните пресъхнали морета, нейното безмълвие; нейното великолепие, когато е видима; нейната примамливост, когато е невидима." (Одисей, "Итака")

Честит юбилей!
Евгения Панчева
 
Преди време из софийското интелектуално поле се носеха легенди. Те се въртяха около една дебела и непреведена книга. Някои я бяха чели и повдигаха вежди с надменност. Други не бяха и шепнеха заглавието й страхопочтително. Не се сещам за друга непреведена книга, която да е събуждала толкова дискусии около непревеждането си. В основата на тези дискусии лежеше именно сказанието за нейната непреводимост. Става дума за „Одисей” от Джеймс Джойс.
После един ден ме изпратиха да взема интервю. Току-що бях постъпила на работа в „АртТруд” – културната притурка на в. „Труд”, която оцеля между 2004 и 2006 г. – и това беше първото ми интервю откъм дръжката на микрофона. „Арта” трябваше да започне с него начело. Събитието, което се очакваше да отразя, беше току-що излезлият превод на „Одисей” на български език. (Наистина ли? Не може да бъде! Значи можело...)
Тогава за пръв път разговаряхме с Иглика Василева надлъж и нашир.
Очаквах да заваря изтощената преводачка в тежък етап на възстановяване. Или зареяна в еуфорията на онези, които са постигнали невъзможното и вече общуват само със себеравни. Или на ръба на нервния срив. Нищо подобно. Иглика излъчваше енергия, щастие, буден ум и ведрина. С радост се впусна да ми обяснява за своето удоволствие от превода. „Тази жена не осъзнава ли, че е изкачила осемхилядник? – си мислех аз, докато я слушах. – Прави нещата да изглеждат така, сякаш всеки, който се хване с работата й, би могъл да я свърши за три дена.” А Иглика ми говореше колко вълнуващо е било това, че, превеждайки „Одисей” на Джойс, тя е имала отново възможността да се върне към „Одисей” на Омир, „Божествена комедия” на Данте, „Хамлет” на Шекспир, да се зарови в Августин Блажени и Тома Аквински. Там, където други се давеха, тя плуваше като риба.
Междувременно тя продължи да превежда „непреводими” автори и чудото се оказа закономерност. Но няма да забравя тази среща около Джойс. Основна част от българската култура е дело на преводачите и когато се появи на бял лист поредният подвиг, аз винаги се сещам за Иглика. Енергия, щастие, буден ум и ведрина. Случва се само на майсторите.
Още много юбилеи, Иглика!
Кристин Димитрова
 
Нямам какво да кажа за Иглика, освен суперлативи. Тя е прекрасен преводач и човек, коректен колега, верен приятел. Преведените от нея книги впечатляват с качество и прецизност. И понеже няма навика да се захваща със случайни заглавия, всеки неин превод осъществява двоен принос за родната култура: с това, че е знаково заглавие в собствената си национална традиция, и с това, че е чудесно четиво сам по себе си. Заглавията, разбира се, ги знаем: „Одисей“ на Джеймс Джойс, „Александрийски квартет“ на Лорънс Дърел, „Шепа прах“ на Ивлин Уо, „Истинският живот на Себастиан Найт“ на Владимир Набоков, „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс, „Острието на бръснача“ на Съмърсет Моъм, „Нюйоркска трилогия“ на Пол Остър и много други.
Има и още нещо, което за мен е изключително важно. Иглика не е просто отличен, но и посветен преводач, каквито у нас се броят на пръсти. Такъв е Любомир Илиев в областта на художествения превод от немски, такъв беше и покойният Кръстан Дянков в превода „също“ от английски. И ако не отстъпва на първия другояче, освен по жанров обхват (защото той превежда отлично и поезия), то втория тя отдавна е задминала по ниво. Да ме прощава покойният, както и всички, които го почитат като идол, но той доизмисляше неща, разкрасяваше пасажи, които не му се виждаха достатъчно художествени. Иглика предпочита да намира езиково-стилистичните си решения единствено сред наличното в „оригинала“. Много, много ценен специалист, интелектуалец, човек и приятел.
Владимир Трендафилов
 
Тя може да бъде очарователен събеседник по всякакви въпроси - от тресавищата на всекидневието до филологически главоблъсканици. Може да бъде пряма и същевременно да не уязви никого със забележките си - нито приятелите, нито колегите и студентите. Но как пламва, когато трябва да защити смисъла на високата култура и литература! Красотата й се изостря, умът й подбира най-убедителните аргументи... В такива моменти Иглика Василева направо помита. Защото за нея високата литература е въпрос на обич към човека, грижата за нюансите в интерпретацията е гаранция за неговото просъществуване. Нищо повече. Но и нищо по-малко.
Честити 70, Иглика!
Приятелите от Култура
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”