Български  |  English

Свободата е неделима

Филми и анархия от Локарно 2017

 
Кантон Тичино е в южния край на Швейцария – говори на италиански и със своите палми, цветове и жеги слабо напомня на швейцарското клише. Лугано, Белинцона и Локарно са трите му най-важни града, като в последния всяко лято се провежда едно от най-почитаните културни събития в страната. През 2017 г. филмовият фестивал в Локарно навърши 70 години и от 2 до 12 август успя не само да покаже 261 заглавия в единайсетте си зали (една от които – на открито: Пиаца гранде, големият площад на града с капацитет 8000 зрители), но и да почете с прожекции неотдавна отишлите си Жана Моро и Джордж Ромеро, да направи образцова панорама на Жак Турньор и да доведе на ентусиазираната публика звезди от ранга на Ейдриън Броуди, Матьо Касовиц, Настася Кински, Александър Сокуров. До 1968 г. голямата награда е „Златно платно“ – тогава я измества чепато-красивата статуетка на скулптора Ремо Роси и настава епохата на „Златен леопард“, печелен от Майк Лий, Ищван Сабо, Джим Джармуш, Джафар Панахи, Лав Диас, а през 2016 г. – и от българската режисьорка Ралица Петрова за “Безбог”. Освен с идеалната си организация и леопардовата шарка навсякъде из града, седемдесетият Локарно можа да се похвали и със специална банкнота (на новите 20 франка е изобразена Пиаца гранде по време на фестивала), и с пощенска марка с леопард.
 
През годините Локарно е приютявал светски икони, като Руджеро Леонкавало, Райнер Мария Рилке, Херман Хесе, Полет Годар, Патриша Хайсмит, Ерих Фром. Сред тях е бил и М. А. Бакунин, анархист в изгнание, от когото именно заимствам заглавието (“Свободата е неделима, няма как да отрежеш част от нея, без да я убиеш напълно.”). Този август в кината на Локарно за пореден път открих, че изкуството не се подчинява на същите правила като свободата и е по-вероятно да го убиеш, ако не режеш.
 
Не бардове – нотариуси
В големия конкурс участваха 18 филма на режисьори от 12 страни (най-много, 5, бяха от САЩ). Журито, начело с Оливие Асаяс, присъди „Златен леопард“ на един от общо четирите документални филма в селекцията – “Госпожа Фан” на Уан Бин от Китай. Именно той и “На добър час” на Бен Ръсел бяха най-фрапантните примери, че не е достатъчно да качиш на екран произволен къс суров житейски материал, за да получиш кино. “Госпожа Фан” наблюдава (по-скоро гледа втренчено, защото наблюдаването предполага опознаване, каквото тук няма) последните часове от живота на жена на легло, изгубила личността си. Толкоз. В съвсем същата стилистика, но с елемент на човешка намеса (добрата камера и подялбата на две части: Сърбия и Суринам) е “На добър час”: в рамките на 143 минути гледаме втренчено миньори, които се спускат в забоя и копаят. Тези две потапяния в безформие, безсюжетност и безстрастие са прекият резултат от отварянето на фестивали, институции и критици към произведения, в които авторът (човек на изкуството в търсене на истини) е изместен от нотариус (“длъжностно лице”, което “удостоверява истинност... чрез заверка”). Като добавим тук и далеч по-живия, но еднакво непреглъщаем “Семейство” на словенеца Рок Бичек от раздела “Седмица на критиката”, получаваме образцов воайорски триптих. “Семейство” започва с близък план на раждане, който лишава от колорит и очарование родилното до степен да заприлича на морга. Оттам насетне се нижат сцени из живота на младия баща и неговите близки – всички с психически, физически и социални проблеми, които обаче, както характерите и контекста, остават неизяснени. Интересен детайл: преди 4 години дебютният игрален филм на Бичек “Народен враг” получи награди по света и похвала от Славой Жижек: “...сякаш всичко, което от десетилетия се опитвам да развия в теоретичните си трудове, най-сетне намира изражение в киното...”. Може би засечката е в опита за документалност без обвързване?
В графата “регистриране на делници” филмите, които превърнаха първите ми дни в Локарно в преседливо изживяване, бих добавила и няколко заглавия от двата основни конкурса (големия и този за млади режисьори). The First Lap на корееца Дае-Хуон Ким (награда за най-добър изгряващ режисьор) следи по петите симпатична млада двойка, която иска да си направи бебе и преодолява дребни проблеми; “Голиат” на швейцареца Доминик Лохер следи симпатична млада двойка, която си прави бебе и сама си създава проблеми (момчето губи мярка в анаболите и гнева), “Астероидите” на Джермано Мачони следи група младежи от италианската провинция – те скучаят и правят неща, за които до средата не започва да ни е грижа, а след средата вече сме си тръгнали. В Person to Person на Дъстин Дифей представителна извадка от нюйоркчани действат и говорят досущ като героите на всички досегашни филми за нюйоркчани и подозрението ми е, че е наставен от обрезки. В “Свобода” на германеца Ян Шпекенбах жена в криза избягва от “затвора” на семейството, за да търси себе си чрез нов град, нова прическа, ново име, хотели и секс с непознати – актьорските изпълнения са анемични, изобретателността изнемогва. В уругвайския “Северина” на Фелипе Хирш момиче краде книги от самотни книжари, те се влюбват в него – въображението е блокирано от крещяща претенция (бележка “Как се казваш?” в томче на Шкловски и под.).
 
Арт и шкарто
И като казах “претенция”, време е да спомена наградения за най-добра режисура: Ф. Ж. Осанг с черно-бялата френско-португалска мистерия “Девет пръста”. Мистерия е причината този филм да дойде на фестивала и да си тръгне с приз. На прожекцията за пресата, от която не можах да не си изляза половин час след началото, заедно със сериозна част от колегите, съм си отбелязала в тъмното: “...балтон, перон, цигара, пози, фрази, ексцентрични персонажи ей така...”. Друг от филмите в състезанието беше “Замислял ли си се кой е дръпнал спусъка?” на Травис Уилкерсън – вътрешносемейно разследване на расистки акт отпреди десетилетия, преизпълнено с личността на автора си, с напомпани фрази, с позовавания на “Да убиеш присмехулник” и с червени филтри на напрегнати места...
Вече без претенции и извън конкурса, но с несъответно драматична заявка, “Назидание” на Борис Юхананов и Александър Шейн два часа чепка прословутата “главичка”, с която Зинедин Зидан събори италианеца Матераци и си приключи кариерата на оня мач от Световното през 2006 (под сурдинка: Уикипедия прави горе-долу същото в два абзаца). Прожектирания на площада “Куче” Самюел Беншетрит е екранизирал по собствения си роман: предпоставката е куриозна (обратно на Булгаковото “Кучешко сърце”, тук един мъж се превръща в куче), изпълнението е с помощта на отдадени актьори в добър ритъм, но цялото стои фриволно и на места неестетично. “Мъжът от ледовете” на Феликс Рандау, също от подборката за Пиаца гранде, се мъчи да онагледи онова, което авторът си представя, че е бил животът на Йоци (човека от каменно-медната епоха, чийто мумифициран труп бе открит през 1991 в австрийските Алпи). Резултатът е група растафарианци, които се суетят по баир и обменят думи на отмрял ретски – бутафория.
На фона на всичко това филмът, за който датчанинът Елиот Кросет Хуве получи наградата за най-добра мъжка роля, изглежда дълбок арт от класа. Става дума за “Зимни братя”, многообещаващ дебют на Хлинур Палмасон. В разказа си за двама братя край затънтена кариера авторът скулптира атмосферата на отчуждение и загубата на ориентир чрез звук (машините! телевизорът! музиката!), цвят (бялото на снега, черното под земята, телесното на голия двубой между братята) и форма (геометриите на пейзажа! единственото женско лице!). Най-после кино в действие.
 
Порейки мейнстрийма,
който е неизбежен и за най-старите и изискани фестивали, няма как да не започнем с американците. Гран пиаца гръмна от европейската премиера на режисьорския дебют на Дейвид Лийч, каскадьор: “Атомна блондинка” е гигантски видеоклип с възхитителен саундтрак и шеметна операторска работа, в който Шарлийз Терон като английска шпионка в отлична форма и с прекрасен гардероб бие руснаци с лош руски (зобака капиталистическая!) в Източен Берлин дни преди падането на Стената. Сюжетът е хилаво извинение за тонове гнусно насилие и ражда не Джеймс Бонд в пола, а поредното тъжно меле на роботи. Wonderstruck на Тод Хейнс адаптира едноименната книга на познатия и в България Брайън Селзник в пресладено, банално преплитане на две докоснати от чудо американски истории с хубав край и така оставя по-лош вкус и от “Атомна блондинка”.
В “Лола Патер” на Надир Мокнеш, френски мултиплексен продукт по стара, изпитана рецепта, Фани Ардан е мъж, сменил пола си и изпаднал в нужда да обясни това на своя отдавна невиждан син. “Мадам Хайд” на Серж Бозон, за който Изабел Юпер взе наградата за най-добра женска роля, може да няма сърце, но проблясва със закачлив ум и остър език, затова се гледа с апетит и се забравя бързо. “Изи”, игралният дебют на италианеца Андреа Маняни, е неочаквано гледаем, макар и плосък: затлъстял бивш картинг състезател трябва да превози ковчег до Украйна. Много ясно: шегите са с килата му, с уменията му зад волана и с културните различия по пътя, но тук-там хвръкват истински искри и се получава сърдечно, дори смешно. (Шапо на онзи, който се е сетил да включи в саундтрака цитат от макароническо-италианската песен “Уно моменто” от “Формула любви” на Марк Захаров.) И накрая, за утешение – отлична комедия, която се движи по утъпканите пътеки, без обаче да пада в старите им капани, се оказа бъбривата, невротична, шарена The Big Sick (награда на публиката), режисирана от Майкъл Шоуолтър, но движена изцяло от чудесния автобиографичен текст на стендъп комика с пакистански корен Кумаил Нанджани и заразителната химия между него и екранната му партньорка Зои Казан, талантлива внучка на Елия Казан.
 
Същинският фестивал
за мен започна едва с “3/4” – тази малка музика за семейно трио, която е игралният дебют на Илиян Метев. “По принцип не обичам да съжалявам – каза със смях авторът, като го попитах съжалява ли за нещо от материала, което не е включил в последния вариант на филма. – Ако нещо падне, то е защото не пасва. Дори да е само по себе си много силно или да е отнело голямо усилие – режа безкомпромисно. Изпипването на детайлите ми е любимо, нищо че постпродукцията е най-големият стрес, понеже е и най-скъпа. Струва ми се, че именно там могат да се контролират най-добре фините елементи, там се крият най-интересните емоции...” Не е случайно, че Метев говори едновременно за фините елементи и за безкомпромисното рязане: тихият му, но енергичен и любопитно нюансиран филм е добра илюстрация за смисъла на този подход, както и за работата в сплотена група от съмишленици. Въпреки някои разпилявания и неравности, цялото се е получило. За това много допринасят изпълнителите, умно избрани натуршчици – физик с топло лице за ролята на бащата физик, изящно момиче пианистка за голямата сестра, палав ученик за малкото братче... „Златният леопард“ в раздела “Режисьори на настоящето” заслужено беше отреден именно на “3/4”.
Награда на журито в големия конкурс получи “Добри обноски” на Жулиана Рохас и Марко Дутра от Бразилия – истинско облекчение след часовете тягостен буквализъм и мъртво киновреме в програмата на Локарно тази година. Най-сетне филм, което има какво да каже и знае как, и не се свени да използва всичките си ресурси за една народна история за върколак в града. Същото постига и приказката за прилъгана любов “Песента на скорпионите” на Ануп Сингх в жанра на мелодрамата, обаче солидната й постройка почива не върху изтърканата жанрова схема, а върху любовта към разказването у един завидно компетентен екип. Сюрреализъм от други времена изсипва “Бродещата сапунка” на чилиеца Раул Руис (1941–2011). Валерия Сармиенто, вдовица на режисьора – печелил впрочем Златния леопард през 1969 г. с “Три тъжни тигъра”, – възкресява и монтира негов материал, заснет през 1990. Филмът е разделен на седем дни и представя чилийското общество като телевизионен сериал: всеки ден съчетава приповдигнатия тон на политиката с патоса на сапунките и ограничения няма - мъж диктува на жена правописни правила по телефона, докато с пинсетка скубе косми от дланите си и вади власинки измежду зъбите си; убийци по двойки се разстрелват едни след други около една кола и произнасят надъхани слова...
Във финалната анкета на фестивала любимец на критиката се оказа Lucky, първи режисьорски опит на актьора Джон Каръл Линч – него и още един филм от конкурса с много радушни отзиви, “Чарлстон” на Андрей Крецулеску, не успях да гледам, за което съжалявам. Ще ми се да завърша обаче с нещо, което ме хвана по случайност, после ме задържа, приспа, събуди, подразни и отново увлече, както си е редно на фестивал: “Сладко от нищо” (или “Възхвала на нищото”, както е преименуван на английски) – начинание на сръбския автор Борис Митич, в което Иги Поп нарежда зад кадър писан в течение на осем години монолог в простички рими, а десетки оператори са заснели по цял свят онова, което асоциират с темата: розов парцал на простор, мъж с каскет и свинска глава в ръцете, куче на сметище, заря, килватер, индианец свири на листо... Всичко започва с “един ден нищото решава да избяга от къщи, уморено от това, че не го разбират” и продължава накъдето си иска: “...най-красивият жест на човешкото тяло е възпирането от действие... в затвора дресирах мравка... само едно ще попитам историята: не как може да има поезия след Холокоста, а как може да има Холокост след поезията?”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”