Български  |  English

Бурни любови

ХХV Международен филмов фестивал „Любовта е лудост“ (25.08-3.09), Фестивален и конгресен център – Варна

 
Юбилейното издание на „Любовта е лудост“ бе прекрасно. Филмите, селектирани от артистичния директор на фестивала проф. Александър Грозев, бяха 102, разпределени в 11 програми. За първи път имаше младежки конкурс „Кино на младите, филми за младежта“ със специално жури - през 2017 г. Варна е и европейска столица на младежта. Сред 10-те заглавия, освен прочутия немски „Виктория“ на Себастиан Шипер, попадна и българският независим дебют „Кораба Слънчоглед-1“ на Васил Горанов. Имаше фокуси Унгария, Дания, Индонезия, както и специални прожекции, и световни хитове. Кръглата маса „Младо кино“, организирана от списание „Кино“, този път бе международна, водена от проф. Божидар Манов. Дните на руското кино в зала „Европа“ минаха с колосален успех, но за програмата и други нови филми – в следващ брой. В книжарница „Сиела“ бяха представени две книги: „Ние, артистите“ на Емилия Радева, чиято 85-годишнина бе чествана с почетна награда и с прожекция на „Легенда за любовта“, и „История с усмивки“ на Никола Анастасов, записана и редактирана от Ирина Канушева. Имаше и концерт на Руска камерна филхармония с филмова музика. Фестивалът не мина без скандал – Николай Волев отмени българската гала на филма си „Извън пътя“, обиден, че не е в конкурса, което е знаел отдавна. На свой ред, обиди стотици зрители, отделили време и купили билети за прожекцията. Но това не помрачи празничното настроение, за което се грижи екипът на ФКЦ начело с Тошко Гяуров. Прочее, във връзка с юбилея бе награден Илко Раев - първият шеф на ФКЦ, основател на фестивала заедно с Александър Грозев. И още една почетна награда имаше – за руския режисьор Карен Шахназаров, чийто нов филм „Ана Каренина. Историята на Вронски“ откри фестивала.
Както всяка година, и сега повечето критици бяхме затворени в зала 1, където вървеше основният конкурс. Почти всеки от 12-те филма, 7 от които дебюти, бе с представител и пресконференциите бяха смислени. За първи път имаше исландско заглавие в конкурса – „Рейкявик“ на Асгримур Сверисон.
Независимо от тематичния си профил, конкурсът на „Любовта е лудост” побира важните проблеми на света и живеенето: бежанци, ксенофобия, гурбетчийство, финансова криза, културен срив, самота, репресии, изневери, предателства... По големите фестивали наблюдаваме ескалацията на настървението – екзистенциално, политическо, физическо... Така че юбилейната конкурсна програма с филми, произведени през 2016 и 2017, и с разнообразна география (без българско участие), се оказа попътна на световните търсения. Оформи темпераментна социална картина на днешните бесове от Изток и Запад. Тъкмо любовта - непобедима, несретна или ненавременна, е изходна точка или мотор на сюжета.
Най-плътният и важен филм се оказа унгарският „Гражданинът“ на Роланд Враник. Уилсън (Кейк-Бали Марсело) е около 50-те, чернокож африкански бежанец в Будапеща. Работи като охранител в хипермаркет. Мечтата му е унгарското гражданство. Непрестанно се явява на изпити. Напразно. В апартамента си приютява младата иранска бежанка Ширин (Аргаван Шекари) – самотна майка с бебе и без документи. Тя се крие от властите, за да не я депортират, защото без съпруг в Иран я чака гибел. Уилсън е ведър и добър човек. Постепенно лумва любов между него и невзрачната учителка по история Мари (Агнес Мар), която го подготвя за поредния изпит. Тя е по-възрастна от него, омъжена е и синовете й са върли националисти. Мари обръща гръб на скрупулите и обществените настроения - напуска дома си и заживява при Уилсън. Междувременно той е изкарал изпита и зачаква гражданството, което ще му позволи да се ожени фиктивно за Ширин. От ревност Мари издава иранката и полицаите нахлуват. Уилсън прокужда любимата си. Отива през нощта пред президентската резиденция и настоява да говори с президента, но той е в чужбина. След като му е отказано гражданство, той си събира багажа и заминава за Виена при приятел. Създаден в документална стилистика, травматично актуален, топъл и с невероятния натуршчик Кейк-Бали Марсело, който всъщност е лекар, филмът грабва и не пуска дълго след прожекцията. Сериозно и без почти неизменната в тези случаи политкоректност артикулира гигантския проблем с бежанците, особено в националистическа Унгария. На пресконференцията Роланд Враник обясни, че е получил държавно финансиране и след тягостно търсене на главен изпълнител срещнал Кейк-Бали Марсело на улицата - поне година работили по образа. И каза нещо важно – въпреки че Унгария на Орбан настоява да контролира всичко, шефът на тамошната филмова индустрия Андреа Вайна – продуцент, върнал се от Холивуд, брани свободата на киното.
Също с висок социален градус е украинският „Гнездо на гургулица“ на младия Тарас Ткаченко. Невзрачната Даринка (Рима Зюбина) се завръща променена в Карпатите след години работа в Генуа като баданте (прислужница). Парите, които е изкарала, трепейки се, отиват за строежа на голяма къща. Съпругът й (Витали Линецки, нелепо починал преди края на снимките) сам я строи и живее скотски. В Генуа я посреща нейна съселянка, вече установила се и намерила италиански мъж. Даринка се оказва в къща на адвокат в развод (Мауро Киприани) и майка му, непреклонна в ненавистта си към нея. Естествено, господарят посяга на слугинята. Тя се връща у дома бременна. Междувременно същото се случва и с дъщеря й. И двете отказват да направят аборт. Всички са смазани, мизерията чука на портата, бащата се изнася... Все пак успяват някак да погледнат към бъдещето. Създаден с минимален бюджет, филмът показва ужасяващото положение – и на жените-баданте, и на техните семейства. Разказан в неравен флашбек и донякъде тавтологично, той е реалистичен поглед към ориста на източноевропейките в уредените страни. Валиден е и за българките. През 2009 Стефан Командарев направи документален филм на тази тема – „Градът на жените баданте“ (за Вършец). На пресконференцията Тарас Ткаченко обясни, че „Гнездо на гургулица“ е предизвикал гняв сред украинките в Италия.
Силен, страстен и безнадежден е турският авторски дебют „Сватбен танц“ на Чигдем Сезгин. Младият Ахмет (Инанч Конюнкчу) живее с майка си в беден квартал на Истанбул. Той е шофьор на такси. В него е влюбена миловидна девица (Кемре Ебузия). Майка му настоява да се оженят. Внезапно Ахмет се влюбва в ослепителната и разпасана Лейла (Шенай Гюрлер) – доста по-възрастна от него. Тя се поддава на страстта му. Правят секс в чужд апартамент, пушат и пият. Внезапно от Германия се завръща бившият й съпруг Семих (Хакан Карахан) – западнал бивш красавец. Без да знае кой е, Ахмет му продава таксито и с Лейла купуват булчински магазин. Но тя продължава да е влюбена в Семих, девицата страда за Ахмет... На финала той безучастно рипа в сватбения танц с нея, а Лейла изпраща Семих за Германия. Безутешен филм за неспособността на любовта да надвие миналото и архаичните нрави. На пресконференцията Чигдем Сезгин отказа да говори за политика, но при връчването на наградите предизвика бурни аплаузи с изказване срещу режима на Ердоган.
„Рейкявик“ бе най-киноманският и маниашки филм в конкурса. Разказва за Хрингур (Атли Рафи Сигурьосон), съдържател на бутиковата видеотека „Американска нощ“, и неговите приятели. С породистата стюардеса Елза (Нана Кристин Магнусдотир) си играят на сцени от стари филми (най-вече на Годар и Трюфо), после се женят, ражда им се дете... Постепенно видеотеката закъсва. Елза не понася безпаричие и напуска Хрингур. Няколко сюжетни линии се заплитат и разплитат. Филмът е витален, динамичен и забавен. Късен дебютант с богата кинокултура, Асгримур Сверисон сподели на пресконференцията, че е отдавна във филмовата индустрия, а в „Рейкявик“ е вложил и част от собствения си живот. Иска ми се да гледам по-често исландски филми.
Руският независим „Размразен шаран“ на Владимир Кот бе най-актьорският в конкурса. Близнакът на Александър Кот разказва вълнуваща камерна история за провинциални пенсионерки, обитаващи дървени къщи. Интелигентната бивша учителка Елена Михайловна (Марина Нейолова) научава от лекаря си, че сърцето й няма да издържи дълго. Единствената й приятелка (Алиса Фрейндлих) живее отсреща. Синът й (Евгений Миронов) изнася в големия град лекции за щастието и няма време да навести майка си. Както тя си върви край реката, съсед й връчва огромен шаран, уловил го е току-що. Тя го слага в камерата. Синът й пристига внезапно в калта. Тя размразява шарана, но така и не го сготвя, защото отново остава сама. И си заживяват двамата с шарана в коритото. Тя започва да организира собственото си погребение. Напиват се яко със съседката. Бившата любима на сина й е алкохоличка. Навремето майка му не е разрешила да се оженят, изпроводила го е в големия свят и сега момичето се търкаля по земята със събутилник. Когато идва отново, синът я среща в това жалко състояние. Шаранът налапва ключовете на колата му. Екшън. Финалът е и тъжен, и просветлен. Макар и малко обстоятелствен, „Размразен шаран” е истински бенефис на големите руски актьори.
Американският независим авторски дебют на Ерика Фе „Да опазиш светлината“ бе единственият костюмен филм в конкурса, както и с квадратен екран. Вдъхновен от действителна история, той разказва за храбрата млада пазителка на фара Аби Мур (Ерика Фе) в Мейн от края на ХІХ век. Дълго отказва да повярва, че съпругът й е починал. След силна буря се натъква на шведа Йохан (Анти Рейни), когото смята за мъртъв. Аби се опитва да оцелее в настръхнал мъжки свят. Уж нищо особено не се случва, а е напрегнато като трилър. Интересен и дълбок филм, създаден в европейски стил.
След миналогодишния „Щурата обиколка“ на Абулхасан Давуди, сега отново гледахме слаб ирански филм с красиви актриси – дебютът на Мортеза Атажамзан «Меланхолия». Но вместо младежко, той показва семейно лутане с латентен любовен триъгълник, ревност и проблемна бременност.
Затова пък дебютът на датчанката Софи Стоугаард „Любов и други катастрофи“ е смешен и епидермален филм за истински неверен съпруг-монтьор, неговите жена-психолог, любовница-пациент, деца, бебе... Срутва илюзията за перфектната двойка. Прекалено женски филм. Липсва му традиционната сугестия на датското кино.
След миналогодишния „Химиотерапия“ на Бартош Прокопович, отново гледахме съвременен полски филм за семеен разпад – дебюта на Лукаш Гжегожек „Кампер“. Кампер (Пьотр Журавски) и съпругата му (Марта Ниерадкиевич) са в 30-те, обитават просторен апартамент и различни светове – той се занимава с компютърни игри, а тя търси подходящ бизнес. Филмът претендира да е драматична комедия, но е просто инфантилен като героя си.
Дебютът на естонката Ану Аун „Биполярно момче“ бе най-младежкият и необуздан в конкурса. Матиас (Роланд Лаос) завършва гимназия. Син е на самотна цветарка и е талантлив фотограф – достоен внук на дядо си, от когото е наследил фотоапарати. В очакване да бъде приет в Академията на изкуствата в Берлин, той се влюбва в неистовата Хана (Яника Арум), болна от биполярно разстройство. Страстта му към момичето го завлича в разни екстремни ситуации. Роланд Лаос е много симпатичен, а Яника Арум – антипатична. Иначе филмът е свежарски, но излишно патетичен.
Индонезийският „Самота“ на Йосеп Анги Ноен бе най-политическият филм в конкурса. Ситуиран през 1996, той разказва за преследването и пътуването из Индонезия на поета Уиджи Тукул след бунтовете в Джакарта срещу режима на Сухарто. Решен в дълги кадри и муден ритъм, типични за азиатското кино, филмът се занимава с екзистенциалната драма на поета-беглец и срещите му по пътя, но единственото привлекателно нещо в него са стиховете.
След като миналата година гледахме „Синята стая“ на французина Матийо Амалрик, сега той бе в главната роля в „Призраците на Исмаил“ на Арно Деплешен. Отново трилър, но и еротичен, и политически, и психологически. Режисьор (Амалрик) е загубил авантюристичната си съпруга (Марион Котияр) преди двайсет години. Сега мъчително прави филм за брат си шпионин – нощем пише и пие, за да избяга от кошмарите си. Има симпатична приятелка (Шарлот Гинзбур). Както почиват двамата, не щеш ли, цъфва съпругата. И се започва най-голямото безобразничене в киното, попаднало в тазгодишния конкурс. Филмът е дъно на дъното. Жалко за прекрасните актриси – просто няма какво да играят. Не е за вярване, че е открил тазгодишния Кан (при това с по-дълга версия).
И друго нещо не е за вярване – че се изтърколиха шеметно 25 години от онази 1993, когато улиците на Варна бяха озвучени от Crazy Love, жалки сергии скриваха красотата на централните фасади, а на цялата немотия в държавата Илко Раев и Александър Грозев се запретнаха да правят „Любовта е лудост“. Е, след четвърт век фестивалът вече е непренебрежим сегмент от културните събития в края на лятото.
Геновева Димитрова
 
Награди от „Любовта е лудост“ 2017
Журито на 25-ия международен филмов фестивал „Любовта е лудост“ бе в състав: Иглика Трифонова (България, режисьор, председател) Игор Кобилянски (Молдова, режисьор), Йеспер Андерсен (Дания, киновед, експерт в Датския филмов институт), проф. д-р Кирил Разлогов (Русия, киновед, програмен директор на МФФ Москва), Чаба Фазекаш (Унгария,режисьор). И реши:
Голямата награда „Златна Афродита“ – „Гражданинът“ на Роланд Враник (Унгария);
Специалната награда на журито – „Самота“ на Йосеп Анги Ноен (Индонезия);
Награда за мъжка роля – Инанч Конюнкчу за ролята му в „Сватбен танц“ на Чийдем Сезгин (Турция);
Наградата за женска роля – Рима Зюбина за ролята й в „Гнездо на гургулица“ на Тарас Ткаченко (Украйна).
Награда на Съюза на българските филмови дейци – „Меланхолия“ на Мортеза Атажамзан (Иран).
Награда на гилдия „Критика“ към СБФД – „Рейкявик“ на Асгримур Сверисон (Исландия).
„Горчивата чаша“ на Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски“ – „Сватбен танц“ на Чигдем Сезгин (Турция).
Награда на младежкото жури – „Ноктурама“ на Бертран Бонело (Франция).
Специален диплом – „Виктория“ на Себастиан Шипер (Германия).
Награда на публиката – „Любов и други катастрофи“ на Софи Стоугаард (Дания).
К
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”