Български  |  English

Allegra се разраства

 

Музикалната академия Allegra в Русе съществува; не само това – тя се развива. Изречението е тривиално; и все пак – нека си помислим за колко много културни начинания у нас то не може да бъде изречено. Разбира се, не сме в 90-те, когато в културния кипеж броят на появяванията беше почти равен на броя на изчезванията, но трудностите по оцеляването (на културни и образователни проекти) и днес не са малки. Музикалната академия Allegra не е в печалния списък и нейното четвърто издание показва, че тенденции за попадане в него не се очертават. Ясната цел – да помагаш на млади музиканти да станат такива, да конфронтираш техните умения с нечие знание, да направиш така, че пътят на усъвършенстването да не изглежда приятно и лъжовно къс – това са фундаментите на Allegra. Целите и начинът, по който те се осъществяват, различават съществено тази лятна Академия от редица майсторски класове, тип ефемериди с не винаги ясни намерения. Допускам, че част от промяната, която събитието преживява, е и експанзията към концертните зали: колкото и възхитително да е вглъбяването в студийната работа, в дискусиите и размишленията за музика, мястото, където музиката има реалността си, е сцената. Преподавателите („доценти“) защитават правото си да наставляват младите музиканти с инструмент на подиума; а и това е онази част от айсберга, която е видима за публиката – ателиетата, въпреки че са открити, си остават секретни/съкровени места.

Академия Allegra 2017 включваше класове по цигулка, кларинет, пиано и клавирно дуо, класическа китара и хорово дирижиране. Някои от преподавателите са познати от предишни издания, други са нови имена. Сред познатите са Аглика Генова/Любен Димитров, кларинетистът Фабио ди Казола, китаристът Андреас фон Вангенхайм; сред новите –цигуларят Себастиан Хаман, соло-челистът на Виенската филхармония Петер Сомодари, диригентският дует Маркус Утц – Дени Руже. Трябва да се отбележи, че отново българските участници получиха стипендии за участието си в Академията, отново атмосферата беше приятна и дружеска.
Успях да чуя преподавателски концерт, един заключителен концерт на класа по чело, както и няколко часа от диригентския семинар. Първият концерт бе на дуото Генова/Димитров. Този елитен ансамбъл е достатъчно етаблиран, за да е необходимо да разказвам тук историята и постиженията му. В програмата си те бяха включили раритети, пиеси, към които се посяга относително рядко и изборът им говори за добър вкус и любопитство. „Картини от Изтока“ на Роберт Шуман – които все още пораждат спор за кой Изток става дума: дали за легендарния, поетичен Близък Изток или за Русия, бяха изсвирени с голяма сдържаност и специфична меланхолия, които белязаха и артикулацията, и звука; ясно нарисуван бе типичният за композитора колеблив, прекършен ентусиазъм. Слушайки дуото, си мислех за изказаното от Микеланджели мнение, че звукът е продукт на ума, както и за общото мнение, че изкуството се ражда от знанието. Тези мисли се усилиха при Шест антични надписа (епиграфа) от Клод Дебюси с постигнатия максимум от цветове, оставащи обаче в диапазона на клавирния звук; ехата, отраженията, отдалечаващите се и приближаващи се звукови образи, глухите арфи и там-тами. Сюитата „Сувенири“ от Барбър (собствено балетна, танцова музика) е наистина рядкост, действително виртуозна оферта към едно изкусно дуо, ала това не й помага дори да се приближи до шедьоврите на Шуман и Дебюси.
Вторият концерт беше истински, пълнокръвен камерен концерт, празник на взаимодействието, на ансамбловата синергия, на лекотата, на реактивността. Камерна музика. И един феноменален кларинетист, солист и партньор, звезда, но в съзвездие. Фабио ди Казола в Квинтета на Карл Мария фон Вебер. Не подценявам пасажните фойерверки, нито стъклените стакати, ала за мен главното виртуозно качество на ди Казола беше в огромната гъвкавост, в способността да маскира звука си в този на виолата, да премине в челото, да обедини сякаш с лента от звуково моаречетирите струнни инструмента и да построи заедно с тях едно въображаемо и пълно с авантюри оперно представление. Изразната сила на петимата участници беше такава, че на места аз чувах ясно и страстно поднесен текст. Спонтанните хрумвания и предизвикателства имаха за основа дълбоко промислена ансамблова стратегия. Последва Струнен квинтет от Антонин Дворжак, пиеса, която „чешкият Брамс“ изгражда като една изрядна камерна симфония, без да щади изпълнителите си нито от дължини, нито от трудности. Най-хубавото бе това, че всеки от музикантите – Екатерина Фролова, Арата Юми (цигулки), Румяна Найденова (виола), Петер Шомодари (виолончело) и Петър Найденов (контрабас) – имаше ясен, бих казал диригентски поглед върху партитурата и ясно познание за ролята/ролите си в нея. Възхитително сръчно прегрупиране в рамките на ансамбъла, съпроводено от благороден и интензивен звук на първокласни щрайхисти. Много искам да отделя толкова диалогичното и характерно свирене на виолистката Румяна Найденова, подчертано – във Веберовия Квинтет. И нека това не се възприема като упрек към ансамбловата компактност на камерната фамилия.
Успях да чуя началото на рецитала на Андреас фон Вангенхайм, което потвърди скептицизма ми по отношение на транскрипциите на всичко за всичко (Бах, Трета сюита за чело), от друга страна, препотвърди възхищението ми от китарата като инструмент с тиха и ненатрапчива звукова власт над публиката (Гран соло от Фернандо Сор).
От финалния концерт на человия клас ще запомня необичайното внимание към рядко свирената Четвърта сюита от Й. С. Бах, две хубави и необременени от челова „страст“ изпълнения на Соната от Брамс и Концерт от Елгар. И, разбира се, включването на Петер Сомодари с първата от Трите фантастични пиеси оп. 73 от Шуман. Тук, както казва Щефан Георге, „усеща се въздухът на други, далечни планети“...
Чудесни, крайно различни и работещи в идеален синхрон бяха ръководителите на класа по хорово дирижиране. Вглъбеният, делови и импулсивен Маркус Утц и елегантният в слово, поведение, жест, духовит Дени Руже – първият професор в Люцерн, вторият - в Щутгарт. Един странен двоен хоров учител, съставен от два силни разсъдъка, знание х 2, 4 ръце, безброй точни уши и очи. И крайна добронамереност към студентите. Основният урок бе този – бъди полезен, не бъди самоцелен, бъди точен, обичай музиката чрез хора си; помни, че от движенията и погледа ти зависи почти всичко. Отново студентите образуваха диригентски хор, в него охотно пееше и професорът, който не беше в момента зает с преподаване, в него охотно попях и аз.
За кратко – уви – попаднах на заниманията на проф. Хаман. Запомних няколко неща: не занимавай публиката с преживяванията си – занимавай я със Сонатата на Франк. Когато свириш, постави се на мястото на слушателите си; отдалечи се от себе си. Слушай, слушай...
И още – беше забележително хубаво, когато студентка от Германия демонстрираше началото на Концерта от Брамс, а професорът свиреше с цигулката си оркестровата партия със замаха и вещината на роден концертмайстор – водеше, партнираше. И слушаше.
И така, както отбелязах по-горе, Allegra пораства, нещо повече – тя се разраства, тя ражда и реализира идеи; привлича и се утвърждава. Идеята, която Петър Найденов роди и отглежда в града си – Русе, става все по-жива.
А и на гражданството, а и на властите, а и на спонсорите започва да им харесва, започват да виждат ясно смисъла и да помагат – богатий с парите, учений – с умът... За студентите да не говорим, те отдавна заобичаха академията си и академиците й.
Какво по-хубаво от това?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”