Български  |  English

Животът, любовта и киното

Международната преса за Венеция 2017

 
От 30 август до 9 септември 2017 г. във Венеция се състоя 74-ото издание на най-стария филмов фестивал в света, на което 21 филма се състезаваха за „Златен лъв“; “Иди и виж” (1985) на Елем Климов се завърна в раздела “Класики” и спечели признание за най-добре възстановена лента, а на острова Ладзарето Векио бе учреден нов раздел за виртуална реалност с отделно жури (едно от общо пет). “Много съм доволен: едва два-три от всички филми, които искахме за Венеция, отидоха по други фестивали, тоест доволен съм 97%”, заяви програмният директор Алберто Барбера и отказа да приеме за проблем присъствието на само една жена в конкурса – китайската режисьорка Вивиан Цю с “Ангелите носят бяло” (разказ за сексуалното и социалното насилие над две малолетни момичета). Голямата награда за първи път спечели мексиканец, Гийермо дел Торо, и от много време насам зрители и критици бяха единодушни: неговият “Формата на водата” я заслужава. “Филмите на Дел Торо могат да плуват в огън и да дишат под вода – писаха в германския FAZ. – Те строят пространства от разноцветни светлини, които не са виртуална реалност, а нещо много по-съществено: доброволна нереалност, без скалъпени извинения и от все сърце.” Самият Дел Торо каза при награждаването: “Аз съм на 52 години, тежа 110 кила и съм направил 10 филма. Идва момент, в който човек си дава сметка, че трябва да рискува всичко. И има шанс да успее, ако остане чист и вярва в това, което върши. Вярвам в чудовищата... Вярвам в живота, в любовта и в киното“.
Събрахме тук отзиви на световните медии за най-интересните премиери от Венеция 2017 – доста заглавия, които да очакваме с любопитство или с едно наум. Голяма част от тях мигрираха на фестивала в Торонто, който започна в деня на закриването на Венеция, и вече получават втората си доза слава или безславие.
Италианският вестник Il sole 24 ore коментира закриването така: “Дълги аплодисменти посрещнаха председателката на журито Анет Бенинг, когато оповести носителя на Златния лъв на това издание на венецианската Мостра: Гийермо дел Торо за “Формата на водата”. Филмът разказва за срещата между фантастично морско създание, уловено от американските тайни служби по време на Студената война, и една Амели-Пепеляшка, Илайза (Сали Хокинс), чистачка, онемяла след травма в детството. Голямата награда на журито отиде при Самуел Маоз, който в триделната структура на своя “Фокстрот” експериментира в различни регистри... В Израел сме: семейство Фелдман бива известено за смъртта на сина си Йонатан, наборник. Започват студени кафкиански процедури по уреждането на погребението от страна на военните пред изгубилия ума и дума баща. Скоро след това действието се мести на пропускателен пункт насред пълната пустош при здравия и читав Йонатан – в този сегмент Маоз се изявява в комиксов стил. Сетне обаче, когато се връща в контекста на семейството, минава към интимни тонове. Във “Фокстрот” се диша същата нагнетена атмосфера, която Маоз описа от вътрешността на танка в “Ливан” („Златен лъв“ за 2009), сходно е и пацифисткото му послание, но тук има излишък от маниеризъм, който не се усещаше в предишния филм... „Сребърен лъв“ за най-добра режисура взе французинът Ксавие Льогран с „Попечителство”, носител и на наградата “Де Лаурентис” за най-впечатляващ дебют. Филмът, в почти документален дух (и с явен отпечатък от чеховския театрален опит на режисьора), разказва за бруталната раздяла между двама съпрузи, по време на която постепенно се разкрива патологичната посесивност на мъжа, убеден в правото си да посяга на своите близки. Двойното отличаване на този филм е важно заявяване на позиция против фемицида, но други заглавия, останали ненаградени, също заслужаваха внимание. Както всъщност отбеляза и Мартин Макдона, по-скоро подразнен от това, че е спечелил само приза за сценарий с “Три билборда извън Ебинг, Мисури”, в който актьорското и режисьорското майсторство са от извънреден порядък, съвсем на ниво и за златото». За “Три билборда...” The Telegraph също нямаше съмнения: “...стискаща за гърлото, черна като въглен комедия за груповата вина и личната прошка, в която – с гръм и трясък, и ексцентричност, която избива тавана – ставаме свидетели на изключително дръзки повествователни гамбити... Тя превъзхожда забележителния дебют на Макдона “В Брюж” и щедро поправя впечатлението от “Седемте психопати”.
Комерсантъ видя известна компромисност при разпределението на актьорските награди: “Призът “Марчело Мастрояни”, който е един и се връчва на изгряваща звезда, се озова в ръцете на обаятелния 18-годишен Чарли Плъмър от “Разчитайте на Пит” на британеца Ендрю Хей. Но беше странно купата “Волпи” за най-добра мъжка роля да се отреди на палестинския театрален актьор Камел ел-Баша, който на голяма вече възраст се е снимал в киното едва ли не за първи път (в “Оскърблението” на ливанския режисьор Зиад Дуейри) и беше видимо смутен от полученото признание. Работата дори не е в това, че конкуренти му бяха холивудските виртуози Мат Деймън и Сам Рокуел – в “Оскърблението” на Ел-Баша партнира не по-малко изразителният Адел Карам и щеше да е логично наградата да бъде поделена между двамата. От друга страна, при все изобилието от ярки женски образи, няма повод за възражения относно присъждането на втората купа “Волпи” на Шарлот Рамплинг. В “Хана” на италианеца Андреа Палаоро тя играе съпругата на престъпник педофил, отритната от обществото и от собствения си син, смазана от ужас и вина. Седемдесетгодишната актриса с рискови роли в “Залезът на боговете” на Висконти или “Нощният портиер” на Лилиана Кавани е още по-храбра и радикална тук, без да се бои нито от физиологията на възрастта си, нито от болезнения контекст на ролята».
Il Manifesto също изразява съгласие едва с част от решенията на журитата: “Италианското кино тази година беше добре застъпено в програмата на фестивала – четири заглавия само в основния конкурс. От тях бяха отличени най-“неиталианските”, но не заради международния си състав, а заради своя различен манталитет, свободата в боравенето с културни препратки и способността да изградят сюжет около силни персонажи, женски в случая, като този в “Нико 1988”, чудесния филм на Сузана Никиарели (игрален и посветен на последните години на певицата, записвала с “Велвет Ъндърграунд” и снимана от Анди Уорхол, бел. пр.), награден като най-добър в раздела “Хоризонти”, или в “Хана” на Андреа Палаоро, който взе купа “Волпи” за изпълнението на великолепната Шарлот Рамплинг, върху чието тяло разказът чертае цялата си повествователна геометрия... Иначе най-свободният, изобретателен, млад и политически филм на тази Мостра беше подминат от журито: “Екс либрис: Нюйоркската обществена библиотека” на Фред Уайзман – не просто фреска на днешна Америка и съвременния свят, но и израз на идеята за киното като движение, новаторство, предизвикателство към сетивата».
The Guardian рядко дават петзвездни оценки на съвременни филми, но тази година възторжените им реакции от Венеция бяха повече от умерените или гневните (малък пример за последните: “Субурбикон” на Джордж Клуни по сценарий на братята Коен нарекоха “детето идиотче на “Фарго”, а костюмната драма без драматизъм “Виктория и Абдул” на Стивън Фриърс – “мързелив нонсенс”). Петте възхити на вестника бяха изразени по повод на “Екс либрис” (“...като сбирка от късометражки: ако някоя не ви е особено интересна – може да не ви вълнува слам-поезията или да не ви се гледа как деца конструират роботи – просто останете на място, защото след малко минаваме на друго... Смята се, че архитектът Фредерик Лоу Олмстед пръв е нарекъл Сентръл парк “белите дробове на града”. От филма бързо става ясно, че Нюйоркската обществена библиотека е умът на града. Но Уайзман отива още по-надълбоко. Умът не е просто съвкупност от факти, а и приютява разбирането ни за общност и морал. Водещи нишки се появяват отново и отново във всеки от библиотечните “уроци” и вибрират в унисон: слушай, учи се и бъди мил...”), “Три билборда...” (“...в този шеметен филм, който периодично хвърляше венецианската публика в спонтанни аплодисменти, Франсис Макдорманд прави могъща роля като Милдред Хейс, ангел на отмъщението в схватка със света...”), Downsizing с Мат Деймън в ролята на смаления до миниатюра главен герой (“Какъв само жив, фино нюансиран, триумфално неправолинеен филм! Тъкмо ти идва да го определиш като наперена черна комедия, той вкарва елементи на антиутопична фантастика или състрадателна човешка драма. По-неориентиран режисьор щеше да се залута в дългото му времетраене, но Александър Пейн се е справил безупречно...”), “майко!” на Дарен Аронофски (“...шумна, пияна свада след вечеря между Бунюел, Полански, Фелини и Йожен Йонеско...”) и “Сàма” на аржентинката Лукресия Мартел, който необяснимо защо не беше включен в нито един конкурс: “Мартел се завръща със зашеметителния “Сама” – разказ за испанска колония от ХVIII век. Филмът й - обсебен и обсебващ, тече със своенравен ритъм и своя си първична логика, довян във Венеция сякаш от друг свят... Дано на Мартел да не й отнеме още девет години да направи следващия. “Сама” е шедьовър... гротесков, чувствен и странен, с дъх на заплаха и малария...”.
Докато за “Сама” (свободна екранизация на наскоро преведения и на български роман с култов статус на Антонио ди Бенедето) веднага и от всички посоки се заговори като за шедьовър, новият филм на Аронофски предизвика смесени чувства: “Загадъчният проект “майко!” се оказа възмутителен, дразнещ и като цяло неопределим, но при всички положения не скучен... – беше “присъдата” на руския сайт Афиша. Безименно момиче (Дженифър Лоурънс) живее в огромна къща сред гората с безименния си съпруг (Хавиер Бардем) – прочут поет в творческа криза. Отношенията им – на пръв поглед нежни – имат нездрав или най-малкото старомоден оттенък: тя ту готви, ту замислено бърка бои, докато той безсмислено стърчи в кабинета си и дори отказва да спи с нея... Първата третина или дори половина на филма се гледа с интерес – докато Аронофски ни принуждава напрегнато да гадаем накъде всъщност бие. Той използва иконографията на хоръра – кървящата, пулсираща и нещо криеща къща, нахлуването на натрапниците, недоизказаните думи, – открито се вдъхновява от любимия си Полански (главно от “Отвращението” или “Наемателят”) и влюбено се взира в Лоурънс в крупни планове... Само дето желанието да се изкажеш в един филм време по всички въпроси от сътворението на света до глобалното затопляне и феминизма още никому не е донесло щастие: обвинителният му патос не извиква съчувствие, мизантропията му не очарова, а системата му от метафори след първия шок изглежда вече не смела, а измъчена и нелепа». Виж, “Мектуб, моя любов: песен първа”, филмът, за чието финансиране Абделатиф Кешиш продаде на търг Златната си палма за “Синьото е най-топлият цвят”, породи почти единодушно негодувание с безцелната си хиперсексуалност и това, че, както се изразиха от The Holliwood Reporter, режисьор и оператор “явно виждат жените като предмети”. “Всичките му 180 минути – гласеше туитът на Another Gaze – са аполитично доказателство за онанистичната арогантност на Кешиш”.
Сред многобройните новости от Венеция 2017 вероятно трябва да споменем още „Сладка страна” на австралиеца Уоруик Торнтън – изпратен с петминутни овации след първата си прожекция и получил специалната награда на Голямото жури (“...пленително заснет филм, който обрисува Северната територия от 20-те години на ХХ век като място на нестабилен културен и етичен преход между двете страни на расовото деление... под кротката си повърхност той е нов етап за онова австралийското кино, което се занимава с коренното население”, Screen Daily), иранския No Date, No Signature на Вахид Джалилванд, който взе наградите за най-добър режисьор и най-добър актьор (Навид Мохамадзаде) в раздела за нови естетически и експресивни тенденции “Хоризонти” (“...красиво направена – според Variety, – великолепно изиграна драма, която сработва въпреки някои сериозни пропуски в сюжета”); чилийската трагедия “Стиховете на забравата” на друг ирански автор, Алиреза Хатами (най-добър сценарий в “Хоризонти”), “Човешкият поток” на китайския концептуален артист Ай Вейвей (“...23 страни, 2000 души екип, епичен портрет на масовите миграции, който разбира как липсата на емпатия е често резултат от засечка на въображението...”, Indie Wire). Плюс новите работи на Такеши Китано (Outrage Coda), Михаел Р. Роскам (Racer and the Jailbird), Ан Фонтен (“Марвин”), документалните “Дяволът и отец Аморт” на Уилям Фридкин (този път екзорсизми в реалния живот) и “Джим и Анди” на Крис Смит (за процеса по влизането на Джим Кери в образа на Анди Кауфман в “Човек на Луната”), както и ред други.
Подбор и превод Нева Мичева
 
Награди от Венеция 2017
Журито на кинофестивала във Венеция, начело с Анет Бенинг, реши:
„Златен лъв” – „Формата на водата” на Гийермо дел Торо (САЩ);
Голямата награда на журито – „Фокстрот” на Самуел Маоз (Израел/Германия/Франция);
Специална награда на журито – „Мила страна” на Уорвик Торнтън (Австралия);
„Сребърен лъв” за режисура – Ксавие Льогран за „Попечителство” (Франция);
За сценарий: Мартин Макдона за „Три билборда извън Ебинг, Мисури” (Великобритания);
За дебют „Лъв на бъдещето”- „Попечителство”;
Купа „Волпи” за мъжка роля - Камел ел-Баша за „Оскърблението” на Зиад Дуейри (Франция/Ливан);
Купа „Волпи” за женска роля – Шарлот Рамплинг за „Хана” на Андреа Палаоро (Италия/Белгия/Франция);
„Марчело Мастрояни” за млад актьор - Чарли Плъмър за ролята си в „Разчитайте на Пит” на Андрю Хайт (Великобритания).
За първи път имаше конкурс за VR-филми. Жури начело с Джон Ландис награди „Пробуждането на Арден” на Юджин Чунг (САЩ).
Награда за цялостно творчество – Джейн Фонда и Робърт Редфорд.
К
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”