Български  |  English

В центъра на центъра

 
Не е достатъчно да се каже, че в Германия съществува политически център. Той просто е извън всякакви стандарти. През изминалата година германците стават свидетели на няколко неща: виждат сгромолясването на традиционните партии във Франция, не особено успешните референдуми във Великобритания и Италия, етно-националистическото окопаване в източния периметър на Германия, наличието на крайно десни партии във всички скандинавски парламенти, като не броим датския, разширяването на десницата в Холандия, проблеми с фашизма в Австрия и накрая - избирането на американски президент, който с поведението си пося семената на съмнението дори в душата на най-закоравелите атлантици.
В същото време, Християндемократическият съюз (ХДС), който отскоро е упълномощен да бъде пазител на либералния Запад, най-вероятно ще постигне изборен триумф. Партията на Меркел (ХДС) не само се представи по-добре от очакваното на три регионални избора, „подгряващи” гласуването за Бундестаг на 24 септември, но помете и някои от бастионите на Германската социалдемократическа партия (ГСДП).
Другите големи партии, като не броим поставената в изолация „Левица”, са част от така наречената „Система М”. Тя функционира на принципа - Меркел си избира, каквото й хареса, от различните партийни платформи. През 2011 г. Меркел буквално изгълта попътния вятър в платната на „Зелените”, използвайки катастрофата във Фукушима. И само за една нощ тя се превърна в голям скептик за бъдещето на ядрената енергетика. През същата 2011 г. Меркел изпълни дълго отлаганото желание на либералите и премахна военната служба. По-рано през същата година пък позволи на парламента да приеме еднополовите бракове, като по този начин продължи да разоръжава критиците си от център-ляво.
Винаги, когато Меркел почувства, че отдясно натискът върху собствените й редици е твърде силен, за да му устои, тя започва да използва реторични похвати като тези на крайно дясната Алтернатива за Германия. В останалите случаи Меркел предпочита евфемизмите: за центровете за задържане и за бежанските лагери в Африка създава представата, че отношението в тях е „грижовно” и „даващо възможност за съвместна работа”. Широко разпространено е мнението, че успехът на Меркел се дължи на факта, че е побутнала исторически консервативната партия вляво – обратно на движението вдясно, което правят Клинтън и Блеър. Днес почти всички действия на Меркел, имащи за цел ХДС да се модернизира, са подкрепяни от бизнеса и индустриалния капитал в Германия, които искат да развиват неолибералния дневен ред на нейния предшественик от ГСДП - Герхард Шрьодер. Да припомним – Шрьодер зададе следния политически курс – задържа заплатите на работниците в Германия на достатъчно ниски нива, за да захрани бума на износни стоки и услуги, а с това и търговски излишък, като в същото време съкрати продължителността на периода, в който германецът има право да получава помощи за безработица.
Социалдемократите, които през 2005 г. губят от Меркел, след като преди това ги напускат членове, недоволни от реформите на Шрьодер в системата на социалното подпомагане, днес са в незавидната позиция да се състезават с политик, на когото не само са разчистили пътя, но и с когото са управлявали цели четири години в голяма коалиция. Преди време Меркел споделя, че е предпазлива, когато вижда как според предварителните прогнози резултатите й се покачват, тъй като предпочита да споделя властта си със социалдемократите. Те й помагат да се задържи в центъра на центъра.
Основният конкурент на Меркел - Мартин Шулц от ГСДП - все още е весел и уверен. На този етап обаче изглежда по-вероятно да поеме някое министерство в бъдещия кабинет на Меркел, отколкото да се превърне в неин наследник. По-рано тази година ГСДП заби барабана, започвайки кампания „Мартин Мания”, с която Шулц, някак сив и безцветен, се включи в предизборната надпревара („Жена без качества срещу мъж без профил” гласеше заглавие в консервативния месечник Cicero). Шулц се опита да си спечели симпатии с биографията си - в младостта си е многообещаващ футболист, мечтаещ да стане звезда, но след операция на коляното залита към чашката и се превръща в алкохолик. Подлага се на лечение, а по-късно открива книжарница в малък град в провинция Рейнланд, където по-късно става кмет.
Проблематичното при неговото политическо издигане е, че той се стреми към кариерно израстване не на национално ниво, а на ниво Брюксел, където работи в продължение на 20 години – първо като член на Европейския парламент, а след това и като негов председател.
Но да видим предизборната кампания на Шулц. Не би било лесно да ни обвиняват, че преувеличаваме нейните слабости. Първоначално тя е фокусирана върху намаляването на социалното и икономическото неравенство в Германия. Шулц си мърмори как ще промени някои елементи в трудовата реформа на Шрьодер. После се опитва да вземе пример от Макрон, окупирайки „динамичния” център, независимо от факта, че Меркел вече е заела тази територия. В предизборните програми на двете партии трудно могат да се открият някакви големи разлики, като и двете превключват на теми като „пълна заетост” и „сигурност” (макар че в една икономика, зависима от непостоянните работни места, „пълната заетост” вече не означава онова, което някога е била).
„За Германия, в която живеем щастливо и с удоволствие”, гласи надписът под образа на Меркел, разлепен из цялата страна. В същото време, ГСДП залага на това, че много хора изпитват досада, като чуят за Меркел, и затова лозунгът им е: „Време е за Мартин Шулц”. И двете партии, заедно с традиционните медии, като че ли тактично са се споразумели да не обсъждат някои от най-важните политически въпроси, пред които е изправена страната. Климатични промени, жилищна политика, „Брекзит”, увеличаваща се бедност, възход на крайно десния тероризъм – нито една от тези теми не е спомената по време на телевизионния „дуел” между Меркел и Шулц в първата седмица на септември. За сметка на това, надлежно е включен въпросът с въвеждането на такси за автобаните.
Припокриващите се обещания на кандидатите създават впечатление, че малкото случаи, в които Шулц е на противно мнение, са просто част от предварителен сценарий. Всеки, който мечтае за още една червена-червена-зелена коалиция, но този път на федерално ниво, ще остане разочарован от Шулц, който продължава да се разкъсва между това да атакува Меркел и да кандидатства за роля в нова голяма коалиция.
През юли, в момент на особено силно отчаяние, породено от предварителните прогнози за изборите, Шулц се поддаде на изкушението да съживи германските страхове от бежанците. Темата, по която се смята, че Меркел е най-уязвима, е отговорността й за пристигането на над един милион чужденци през 2015 г. Но най-разбиващите критики срещу бежанската й политика винаги са идвали от по-близките й кръгове. Финансовият й министър Волфганг Шойбле, например, който спокойно е можел да заеме канцлерския й стол, ако през 90-те години не се замесва в скандал с дарения за ХДС, в който участва и оръжеен търговец, публично я смъмря за временното отваряне на границата с Германия на 4 септември 2015 г.: „Всеки небрежен скиор, спускащ се по заснежени склонове, може да предизвика лавини” – казва тогава той.
Освен това, Меркел трябва да се съобразява и с Хорст Зеехофер, човек с груби маниери, председател на сестринския съюз на ХДС - Християнсоциалния съюз на Бавария (ХСС). ХСС е от ключово значение за националния успех на ХДС. Така наречената „политическа аристокрация” в Бавария, където ХСС се радва на изборни успехи с кратки паузи от 1946 г. насам, гарантира подкрепата на Меркел във втората най-богата провинция на Германия. Неудобният момент за Меркел е, че Зеехофер, който е по-малко популярен от нея дори в собствената си партия и е наречен от „Франкфуртер алгемайне зонтагсцайтунг” „Лудият кон”[1] (Crazy Horse) – й дава знаци, че е възможно да оттегли подкрепата си за нея; и както обикновено, настоява за определени отстъпки вдясно, особено що се отнася до бежанския въпрос.
*---
Днес, благодарение на журналиста Робин Александер и книгата му „Задвижените: Меркел и бежанската политика”(„Die Getriebenen: Merkel und die Flüchtlingspolitik”), ние разполагаме с детайлно обяснение защо Меркел решава да отвори границите през септември 2015 г. Както ХДС, така и Меркел могат да се похвалят, че имат богат опит с анти-бежанската и анти-миграционнатаполитика, а освен това са и употребявали подобен език. В средата на 80-те години, когато хиляди тамилски бежанци от Шри Ланка започват да си купуват самолетни билети за Източна Германия, а след това се прехвърлят в Западен Берлин като лица, търсещи убежище, Шойбле пътува от Бон до Източен Берлин, за да се срещне с източногерманския лидер Ерих Хонекер.
От Бон отпускат безлихвен заем на Източна Германия, като това е свързано с контекста и политическата цел от онова време - „тамилите да не си купуват билети”. В началото на 90-те години ХДС се сблъсква и с прословутия „компромис във връзка с убежището”, който ограничава правото на убежище, записано в конституцията на Германия.
По-късно правителството на Меркел може да се похвали със сравнително нисък брой разглеждани молби за предоставяне на убежище. Преди лятото на 2015 г., например, от кабинета й обявяват, че Западните Балкани са безопасно място, на което бежанците могат да се завърнат. Но когато този май са убити 90 души (при самоубийствен атентат с цистерна – бел. ред.) само на 400 метра от германското посолство в Кабул, германското правителство спира да връща в Афганистан лица, които не подлежат на наказателно преследване.
Но каква е причината Меркел да промени решението си през 2015 г.? Проучването на Робин Александер разклаща хипотезата, че Меркел поема друг курс, понеже е дъщеря на протестантски пастор. (В своя реч, която държи в родната си църква в Темплин през 2014 г., Меркел казва: „Вероятно изобщо не е християнско да приемеш твърде много хора и да не можеш да намериш място за онези, които наистина имат нужда от него”.) А ние може би никога няма да намерим задоволителен отговор на въпроса как така Меркел реши и отсече. Възможно е причината да е комбинация между прагматизъм и исторически обстоятелства.
На 4 септември Меркел получава информация, че хиляди бежанци в Унгария се опитват да отидат в Австрия. Държавните ръководители на Унгария и Австрия настояват да знаят – трябва ли да използват сила, за да ги спрат или да ги пуснат да продължат? Томас де Мезиер, министърът на вътрешните работи на Германия, си стои вкъщи болен. Зеехофер, все още бесен от факта, че Меркел не е присъствала на честването на 100-годишния юбилей на идола на ХСС - Франц Йозеф Щраус[2] - е изключил телефона си. И така Меркел взима решение, наблюдавайки на своя iPad как хиляди бежанци вървят по магистралата в Унгария по посока австрийската граница.
---
Независимо от постоянното им саморекламиране като „морски фарове на моралното благоприличие в света, потънал в мрак”, ХДС и ХСС са разкъсвани от евтини политически номера, объркани политически решения и корупция. Най-пресният пример за това е случаят, когато правителството се опита да скрие части от официален доклад върху бедността и благосъстоянието. От работния вариант на документа, разпространен в министерството на труда, са премахнати пасажи, в които се говори за проблеми като лобиране и „криза на представителността”. Извадени са и изречения от типа: „Не само че хората с различни доходи трябва да взимат участие в политиката, но и територията на равните условия, където бедните са изключени от сметката, не е нивото, на което трябва да се планират политически действия”.
Някой може да си помисли, че подобни неща ще уязвят сериозно ХДС и ще дадат преднина на останалите участници в изборите. В действителност, още четири партии са се устремили към парламента, но до този момент те многократно показват чрез действията си, че не могат да се възползват и извлекат предимства от създалата се около ХДС ситуация.
По-рано този месец след журналистическо разследване стана ясно, че бившият депутат от ХСС Едуард Линтър е получил хонорар от Азербайджан в размер над 1 милион долара. Щедрото заплащане идва, след като Линтър посещава страната в качеството си на наблюдател на президентските избори, за които обявява, че са се провели „според германските стандарти”. Също през лятото няколко екологични скандала за малко да се превърнат в страхотен предизборен подарък за германските „Зелени”. През юли европейски антитръстови регулатори обявяват, че разследват сигнали как „Фолксваген”, „Даймлер” и БМB са в заговор с цел да задържат ниски цените на частите на автомобили, включително и на пречиствателните газови системи.В началото на август няколко политически фигури обявяват, че и в Германия е възможно да са били вкарани десет милиона яйца, замърсени с опасното вещество фипронил.
Вместо да се възползват от създалата се ситуация, „Зелените” присъединяват гласа си към други партии, които настояват за по-строги мерки при поставянето на етикети („Ние желаем потребителят да вземе информирано решение”.) и за повече проучвания върху електрическите автомобили („Ние не искаме един ден да видим германската кола в музея”.). Предшествениците на сегашните „Зелени” веднъж вече са се качвали на велосипеди, за да си спечелят червена точка от избирателите. Взимайки пример от тях, днешните кандидати Джем Йоздемир и Катрин Гьоринг-Екарт обикалят страната с електрически автомобили, подчертавайки, че нямат намерение да заколят „златните кокошки” на германската икономика. Но по-сериозният проблем на „Зелените” е, че те са пренесли фарисейското си отношение към околната среда и върху начина, по който се занимават с политика. Някогашната партия на младежите с дълги коси и маратонки днес вече се носи в спретнати костюми и с вратовръзки. А ролята на „Зелените” като най-яростен противник на правителството е поета от Алтернатива за Германия. Когато на регионалните избори в провинция Саарланд „Зелените” не успяват да преминат 5-процентната бариера, те са принудени да напуснат регионалния парламент, след което, вместо да се замислят върху пропуските си, започват да се оплакват, че интересите им - обществен транспорт, чиста вода и образование – вече „не се харчат като топъл хляб”.
Единствената партия, която успява да си изгради имидж на „наскоро преоткрита”, е либералната Свободна демократическа партия (ФДП). Тя някак незабележимо се е включила в предизборната надпревара под ръководството на своя лидер Кристиян Линднер. 38-годишният бивш автомобилен състезател е открил редица пробойни в бронята на ХДС и ХСС. Той се възползва от тях, за да привлече млади градски елити, които се интересуват от цифровизацията и от перспективата да живеят в „стартъп-нация”[3]. Освен това, Линднер се опитва да спечели и гласоподавателите от предградията, като, образно казано, прекалибрира позицията на партията спрямо бежанците. Позицията, зад която застава партията му, е, че те трябва да бъдат подкрепяни, докато са в Германия, но не бива да им се дава възможност да променят статута си на бежанци, превръщайки го в гражданство. Това е подход, позволяващ на германските гласоподаватели да ръкопляскат на собствената си щедрост, като едновременно приспива страховете им. Призивът на Линднер към Гърция да напусне еврозоната и желанието му присъединяването на Крим към Русия да се възприема за свършен факт отговаря на желанията на избирателите от ХДС, като по този начин ограничава възможностите на партията му (ФДП) да загуби от Алтернатива за Германия. Онези големи компании от германската индустрия, които финансират Свободната демократическа партия (ФДП), смятат, че тя е подходящ участник в управлението и то отново в констелация с ХДС/ХСС или вероятно в коалиция от типа „Ямайка”: ХДС (черно), ФДП (жълто) и „Зелените”.
Алтернатива за Германия е партията, която печели най-много дивиденти от злоупотребите на ХДС и от отвращението, което някои хора изпитват към голямата коалиция. Тя със сигурност ще достигне 5-процентовия праг, необходим за спечелване на депутатски места в парламента. Ключът към успешния възход на партията през 2014-2015 е официалното одобрение, което тя получава от първите си насърчители. Това са бивш културен редактор във „Франкфуртер алгемайне цайтунг”, професор по икономика в Хамбургския университет и най-влиятелната фигура сред нейните поддръжници - бивш изпълнителен директор на IBM и някогашен президент на Федерацията на германските индустриалци Ханс-Олаф Хенкел, който в качеството си на частно лице финансира първите дейности на партията.
Покровителството на подобни фигури спасява Алтернатива за Германия от фатални медийни атаки при първите й стъпки на политическата сцена. Малко по-късно ръководството на партията е оглавено от либерали, привърженици на идентитарното движение[4], които са превърнали свободния пазар и определени светски елементи в „германския начин на живот” в крайъгълни камъни на „намиращото се под обсада наследство на Просвещението”. От друга страна, Алтернатива за Германия е подкрепяна и от група по-традиционни националисти и християни цивилизатори, които са щастливи, че най-накрая са намерили сигурен и многообещаващ политически дом. Между двете групи се води борба за поддържане на мирните отношения. Либералите идентитаристи са представени от Алис Вайдел, бивша служителка на „Голдман Сакс”, която сякаш е тренирала да излива яростта си върху Брюксел и исляма. А националистите шовинисти, които са по-скептични спрямо пазара, предпочитат Александър Гауланд, изгнаник от ХДС, намерил убежище в техните редици след избухванията на Тръмп срещу поколението на 1968 г., чернокожите и политиката на паметта, както и след като Меркел, към която изпитва лична омраза, се оказва предател на консервативните ценности.
Към момента Алтернатива за Германия е нанесла поражения върху всички основни партии. Щетите върху ХДС са по-малки и то заради ХСС, който му осигурява идеи и поддръжници от десния спектър. Меркел е най-популярният политик в ХСС, докато Хорст Зеехофер е най-харесваният сред привържениците на Алтернатива за Германия. Най-засегнатият политически субект от възхода на Алтернатива за Германия вероятно е „Левицата”: и двете партии имат за цел да привлекат гласовете на останалите без препитание бивши работници във фабрики, като тук особено важни са тези от Източна Германия. „Левицата” е създадена през 2007 г., когато членове на Германската социалдемократическа партия, несъгласни с реформите на Шрьодер в трудовите правоотношения, я напускат и се присъединяват към политическото формирование, създадено след 1989 г. и наследник на управлявалата някога Комунистическа партия. Сара Вагенкнехт – най-ярката фигура в „Левицата” – провокира професионална завист и гняв в Алтернатива за Германия, след като по време на телевизионни предавания и в Бундестага отправя марксисти послания с цел да привлече както бивши работници от Източна Германия, така и интелектуалци от Берлин.
Говори се, че Сара Вагенкнехт е станала кандидатът за канцлер на „Левицата” след горчива битка срещу съпредседателката на партията Катя Кипинг. Високопоставената партийна лидерка е от Дрезден и оглавява по-буржоазното, по-зелено и „еманципиращо се” крило на партията. Тя се обявява за 20-часова работна седмица и заедно със съпредседателя Бернд Риксингер публикува изявления, в които се обявяват за универсалния базов доход и за реформа в еврозоната. Според Кипинг, реформата трябва да се фокусира върху трансграничните капиталови потоци, тъй като те подкопават икономиката на континента. Но тези виждания едва ли ще се развият в по-големи разсъждения, докато Вагенкнехт продължава да бъде лице на партията. Визията й за бъдещето на труда не надхвърля идеала за пълна заетост, който Германия за последно постигна през 1973 г. Вагенкнехт отхвърля универсалния базов доход, определяйки го като форма на благотворителност: „Трудът е свързан със социални контакти, признаване и утвърждаване”, казва тя. Изпитвайки благоговение пред подобен тип труд, който е малко вероятно отново да се превърне в норма някога, Вагенкнехт се обявява за увеличаване на заплащането при нископлатените работни места – известни като minijobs в Германия. Отказът на „Левицата” да впрегне въображението си и да си представи нови източници на „признание и утвърждаване” поставя поддръжниците й в следната ситуация: те по-скоро ще предпочетат да бъдат експлоатирани при несигурни условия на труд, отколкото да се присъединят към милионите, получаващи социални помощи. А последните, както учи режимът на трудовата активност, трябва да бъдат възприемани като пропаднали типове и паразити. Иначе „Левицата” не е успяла да извлече никакви дивиденти от протестите срещу срещата на върха на Г-20 в Хамбург през юли. Оказва се, че тя или не е в състояние, или няма желание да подложи на съмнение и в публичен дебат установените понятия, които се отнасят до същността й и до въпроса как трябва да се контролират протестите, за да не се стига до насилие.
На фона на този болкоуспокояващ политически пейзаж се заражда въпросът - има ли изобщо някаква вероятност доминиращата позиция на ХДС да се разклати и в нея да се отворят пукнатини? Някои смятат, че тайната за успеха на съюза е, че той работи, следвайки принципите на Дарвин; и че следващият канцлер трябва да се бори, за да стигне до върха, а не да разчита да бъде отглеждан от своя предшественик. И това е вярно. Меркел не е полагала кой знае какви усилия, за да си подготви наследник. И степента, в която ХДС е зависим от нея, никак не трябва да се подценява.
 
Лондон Ревю оф Букс, 21.09.2017 (със съкращения)
Превод от английски Росен Асенов


[1] „Лудият кон” - вожд на индианско племе, взел активно участие в „Голямата сиукска война“ от 1876 -1877, след която племето му е затворено в резервата „Пайн Ридж”, Южна Дакота.
[2] Франц Йозеф Щраус (06.09.1915-03.10.1988) – германски консерватор, известен с таланта си на оратор, председател на Християнсоциалния съюз от 1961 г. до смъртта си. 
[3] „Стартъп-нация” – при нея ръстът в икономиката разчита най-вече на развитието на нови бизнес идеи, които в повечето случаи са свързани с новите технологии. 
[4] Идентитарното движение възниква през 2002 г. във Франция, но идеите му се разпространяват и в други държави. То е националистическо, обърнато към младите с консервативни разбирания, които желаят да запазят националната си идентичност и да се завърнат към „традиционните западни ценности”.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”