Български  |  English

Какво е литературата -
свят или светове?

 
Антония Велкова-Гайдаржиева. „ Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, 2017.
 
Книгата на Антония Велкова-Гайдаржиева „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ е на пръв поглед в руслото на традиционните литературни анкети. Обширни страници интервюта, обемна студия на Гайдаржиева за личността на Светлозар Игов, пълна и коректна библиография на творчеството на професора. Но още в началото читателят се среща или по-скоро потъва в огромния свят на идеите, във водовъртежа на смайваща ерудиция, която няма общо със стихийността, а с култивираната и целенасочена системност. Пред читателя израства мощна панорама от социални, литературни и културни, геополитически и политически светове, които са толкова полифонични, че трудно могат да бъдат етикетирани, анализирани и изобщо опитомени от критически език. Разбира се, че студията на Гайдаржиева се справя с този проблем, но самото слово на Игов е тъй многопластово, че примамва сякаш към гмуркане под видимостта, където лежат тайни, недовършени дворци и цъфнали градини. Последният метафоричен израз цели да фиксира усещането, че литературата и интелектуалната отдаденост са колкото плод на система, толкова и „тайна“ радост от живот, даряващ с огромни светове и бездънни емоции. Сам Игов попада във визията на известното ЦветанСтояново есе „Геният и неговият наставник. Идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма“ (1978), което по времето на социализма носи антитоталитарен заряд и се чете като невъзможност човешката дарба да бъде сломена, а в края на миналия век това есе често се тълкува като пример за отшумелите теории за гения. В днешни дни есето става все по-популярно тъкмо заради липсваща йерархия, заради снизяването на важни смисли на изкуството.
 
Според Игов, „Литературата не само изразява и отразява ценности и норми на поведение, тя ги и създава, и моделира.“ Така, вероятно без да ще (или пък може би ще), Игов брани голямата личност, тази, която обхваща живота и обществото, абсорбира ги, преработва вече налични идеи и ги връща във вид на концепции, визии, трасета, по които ще минават и други. Въпреки че в контекста се вплитат травми от личното битие, болка от несъвършенствата на обществата като цяло, разказът на Игов прилича на Платоновата държава на идеите, в която идеята търси практическата си проекция долу в реалния живот.
Първата част на анкетата е етикетирана с цитат от Бодлер – „Моята люлка беше край библиотеката“. Самият Игов започва биографичния си разказ доста улеснено откъм психоанализата - той няма „родно място“, което да го обвързва, идентифицира и връща назад към „земя“, „корени“, „деди“. Свободен е от локалното, константното. „Светът на книгите стана мой роден дом“, казва Игов и целият му разказ е пътешествие в метафизичното, плаване в идеите, строеж на личния университет; и той съвсем не е учителят, а просто рупорът, в който са отекнали безброй книги. Детството и младостта му не са игри и спомени за близки, те са литературна топография на квартала „Лозенец“, където пътищата обвързват къщи на български артисти – писатели, художници, музиканти, театрали… Оттук нататък животът на критика ще е живот не в емпирията, не в природата, а в културата. Поначало Игов е цивилизационният тип на интелектуалеца, който продължава тъкмо ерудитското русло в българския литературен живот. Защото той говори за явления, факти и сюжети от дистанция, вижда ги като завършени модели на културата, които могат да се дисектират и предлагат като експонати. Игов е личност, която не произхожда от живота, а от културата. В този смисъл той преживява цели културни модели на мета ниво, съжденията му са инструменти на знанието, подредено забележително системно, наистина като модели на човешкото мислене. В този ред на мисли са и обясненията му за поезията и прозата му, които също са повече ерудитски, отколкото спонтанни.
„Биографията на моите книги е моята същинска духовна биография“ – това е важно съждение в портрета на Светлозар Игов. В анкетата си той просто дообяснява големите ракурси, като Изток-Запад, канона, твореца и публиката му, критика, процесуалността и периодизациите, историята на литературата и „края на историята“, класиката, бестселърите и шедьоврите, антологиите, балканското, европейското, българското… Личният живот, толкова ключов за много литератори, тук е стопен от могъщата държава на идеите, от мегаинтерпретацията на проблемите, от равносметките на интелектуалния живот. Отделните имена на автори – български или световни, съвременни или на „великите мъртви“ – присъстват като носители на множество контексти, като родени от специфичните нужди на времето, но и като културен език на постигнати нива на човешката мисъл.
Една от големите тези на Игов е, че изкуството и въобще високите форми на духа и откритията се случват въпреки всичко. Външният контекст пречи, подпомага или задвижва интелектуалния или артистичен живот и техните продукти, но съдбовни автори и искрящи шедьоври винаги е имало, защото човешкият дух, дарбите изобщо са самостоятелни светове, лаборатории, нехаещи за външното. В този смисъл, тоталитарните режими или пазарните моди често са оправдание за средностатистически и конвейерни резултати. Наблюдението от дистанция е вярна мярка за естетическата стойност и за живота на много автори и явления, на множество естетики, често никнещи като гъби и повяхващи бързо след дъжда. А относителността на популярността е онази презумпция, която трябва да отделя шедьоврите от бестселърите, конюнктурите от постигнатите самостоятелни авторски светове. Философията на постмодерна пъха всичко в чувала на културата и издига мярката на пазара като мяра за изкуство и наука. Но точно с това Игов не е съгласен и тази му елитарна идея неведнъж е влизала в литературни полемики. Случайността е само привидно заблуждение на моментното „сега“, но всъщност в литературата случайност няма, има логика на дарбите, на онези интелектуални усилия, които са отвъд средната черта на моженето. Гледайки към световните полета на върховите духовни изяви, Игов си служи с категорията „случайност“. За него, а и за толкова много други, случайността е естествен придружител на всеки творчески процес: „Искам да кажа, че до голяма степен нещата, които пишем, зависят не само от желанието на критика, но и от случайността“. Скромно недоразумение, бих казала, защото случайността е винаги на страната на силния, на откроената и ярка личност.
Политическото, също уважавана от мнозина и използвана за ключ към смисъла категория, при Игов е основен контекст. Той я употребява в дълбок социален и геополитически план, чрез нея се представят структурите на обществата – българското и социалистическото/постсоциалистическото, структурите на артистичните гилдии, взаимозависимостите между тоталитарното и посттоталитарното общество. Открояват се идеологиите, които, напускайки илюзията, формират манталитет на насилието и манипулацията. Близкото минало още влачи желанието за агресия срещу Марксовата теория, чието перифразиране служи за морална маска на тоталитаризма. Точно тук Игов прави опит да погледне „спокойно“ не към практиката на диктатурата, а към идеите, които се вплитат в обществата: „В онези ранни години противопоставянето на комунистическата действителност на „истинския“ Маркс беше дори по-опасна ерес от буржоазните влияния“. Реваншизмът не е език за Игов, ако той се намеси, ще се откроят моди, корист, журналистически жълтини, както ще се нарекат и принизявания, но те не са пробив в анкетата.
Обширни страници от изказванията на Игов са посветени на Иво Андрич, писателя, за който критикът е издал две книги със забележителни осмисляния относно „балканското битие“. Изобщо Балканите са Игова тема, те са очертани не географски, а духовно-метафизично, населени са със специфични идеи, правещи от тях динамична вселена, различна от онзи „скучен“ Западен свят, както самият анкетиран се изразява. Тъкмо въз основа на Андрич и неговите герои-идеи Игов стига до съждението, че изкуството е блян, „другий бряг“, който отваря светове за човека. „Досегът с изкуството изглежда отключва най-съкровените глъбини на човека, неговите извори“ – това е провокирал Андрич, смятан за философа на Балканите. Лек спор с Мария Тодорова и нейната известна книга „Балкани балканизъм“, в която авторката вижда Балканите с географски и исторически рамки, а Андрич е постигнал по-трудното – духовните рамки. Но самият Игов не веднъж подчертава, че знанието не е приоритет само на науката, още повече на онази „терминологична“ наука, която често граничи с безлично клише.
Пълноводният, водовъртежен в смислите Игов разказ е придружен от „огледална“ студия на Антония Велкова-Гайдаржиева. „Огледална“, защото целият свят на Игов е отразен в езика на критика-интерпретатор, личността на „интерпретирания“ Игов израства чрез всичките му роли – на критик, редактор на списания, поет и белетрист, на мащабна културна фигура от средата на ХХ век. Гайдаржиева често си служи с ключови определения, като „трансцедентни блянове“, „метафизичност“, „мечтани „други брегове“. Не ще и дума, че нейната студия представя Светлозар Игов не само в пространствата на големите концепции, но и в зоните на големите интелектуални утопии. Точно това е възелът, в който се срещат наративите на Гайдаржиева и Игов: светът на идеите, на трансцедентните размишления респектират, но и са вид непостижимост, те са идеалната претенция към литературата да изостави убогото, котерийното, конюнктурното и да полети с вихъра на големите прозрения, с респектиращия глас на родените да бъдат „големи“. А нима това не е утопия? Студията представя „големия“ Игов не само като мащаб на литературните му изяви в жанрове и вербално и литературно-битово присъствие, тя прави вертикален разрез в дълбочина, защото смислите, произвеждани от нейния „герой“, са в дълбоките води на размишленията. Апологетичен по същността си, дискурсът на Гайдаржиева не дразни, защото се опира върху мащабните идеи, проповядвани от Игов.
Анкетиращ и анкетиран са в синхрон, което е и изискване на жанра. Но тук има нещо важно. Всеки въпрос на анкетьора произхожда от отговора на Игов. Така се постига плавно нарастване на разгъващите се идеи, дирижирани колкото от въпросите, толкова и от отговорите. Есенцията на казаното в анкетата се постига в студията на Гайдаржиева, която нито за миг не се колебае да види своя „герой“ като средище на концептуалността. За нея той е българският интелектуалец, подготвен в световното културно знание, но и българският мост към обмена на всеобщи идеи. Българският комплекс за „закъснялост“, за провинциалност, за ghetto culture изобщо не присъстват нито като тема, нито като намек в анкетата и последващата я студия. ПенчоСлавейковата идея за българското като равностойна част от света е реализирана в съвременен контекст, който се извисява над всеобщото разбиране за постмодерната ситуация като колаж, отказ от респект към традицията, като тираж на масовите низови, телесно-удоволствени очаквания. И Игов, и Гайдаржиева спазват самочувствието за елит, за непреходност, за висока мяра на интелектуалния труд, в който това, което няма сили, бързо отпада и потъва в „сив поток“, маниачество или просто масова модна епидемия.
Времето на появата на тази книга е подходящо, защото тя изчака да се изтекат водите на нови партизани, на внесени и не преживени в дълбочина конюнктури, на сблъскали се литературни поколения, яхнали вълните на геополитически революции. Книгата е уталоженият метафизичен копнеж по идеалната държава на големите идеи, които никак не са чужди и непостижими за българската литература.
Гайдаржиева забелязва и коментира съществена възможност в отговорите от анкетата: „… че мисълта на Светлозар Игов е лапидарно дефинитивна. Неговите съждения често пъти се отливат в запомнящи се формули, в трудно заобиколими максими“. Тези, които са писали за Игов, винаги са забелязвали и отбелязвали неговата сентенционалност. Способността му към мъдри формули на битието, постигнати чрез критическия дискурс. В този смисъл писател и критик често се сплитат, а и самият Игов говори, че тегленето на различителна черта между тях в повечето случай ражда маниащина. Или поне скучно безсилие. Точно това е хванала Гайдаржиева и го е превърнала в пълноценен лайтмотив на своята интерпретация. Защото Игов не само говори, че критиката и науката не бива да се полагат в матрици, но и сам го постига във вдъхновени текстове, органично вплели критик и писател в едно.
Появилата се книга от Антония Велкова-Гайдаржиева със сигурност ще предизвика интерес. Не само за да споделят читателите апологетичния портрет на Светлозар Игов, но и за да спорят с множеството лансирани идеи, с изведените описания на културни ситуации, с обобщените изводи за обществата и техните механизми, родили персонажите и книгите на литературата. Това е книга-университет, чието изчитане ще покани читателя в залата, където биха се развихрили страстни прения, еротични любови към произведения и автори, защитни и обвинителни речи. Но както и да бъде приета, аз ще я обикна като голямата утопия на българската литература.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”