Български  |  English

И пак да живее изкуството!?

57. Венецианско биенале “Viva Arte Viva”, 13 май – 26 ноември 2017

 
Венецианското биенале е най-старото и най-престижно изложение за изкуство в света. Уникалната му формула да представя паралелно голяма международна изложба и множество национални участия го превръща в своеобразна витрина на съвременните световни търсения, тенденции и достижения в областта на съвременното изкуство. Именно затова всяка държава се стреми да бъде представена там - по този начин тя отбелязва своето присъствие на географската карта на съвременното изкуство, но най-вече заявява участието си в артистичните процеси, които се случват в момента.
Златният лъв за най-добро участие в централната изложба тази година беше връчен на германския художник Франц Ерхард Валтер.
За национално участие със златен лъв беше отличен павилионът на Германия за представянето на Анне Имхоф и нейната работа „Фауст” (куратор Сузане Пфефер).
Сребърен лъв за най-обещаващ млад артист в централната изложба получи Хасан Кхан - за мултиканална звукова инсталация „Композиция за обществен парк”, 2013/2017.
Златният лъв за цялостно творчество беше присъден на американката Кароли Шнийман, един от пионерите в областта на пърформанса. В работата си тя засяга проблемите на феминизма и разширява границите между танца и визуалните изкуства, изследвайки възможностите на човешкото тяло.
 
Тази година във Венецианското биенале има 86 национални участия, като за първи път се включват Антигуа и Барбуда, Кирибати и Нигерия. Централната изложба с куратор Кристин Масел (директор на центъра Помпиду, Париж) представя 120 артисти от 51 страни. Като част от основната програма са включени 23 съпътстващи събития и специални проекти, включително павилион, посветен на приложните изкуства, в сътрудничество с музея Виктория и Албърт, Лондон, както и Проект за художествени практики, Моята библиотека и Отворена маса (където всеки петък и събота посетителите могат да обядват и разговарят с участниците). Тези проекти и пърформанси правят изложбата по-жива, в синхрон с кураторския замисъл, с цел по-доброто познаване на включените в проекта художници.
България (вече стана досадно да го повтаряме) отново не участва. И това неучастие (неангажираност) от страна на държавата наистина звучи странно, като се има предвид, че всички останали балкански съседи са представени там. Може би няма нужда да задаваме въпроса защо страни, като Косово, Албания, Македония, Сирия, Ирак, Нигерия и т.н., които със сигурност нямат процъфтяваща икономика, считат за нужно да изпратят свои „посланици” във Венеция. Действително, не е само въпрос на финансиране...
 
Централен фокус
Основното заглавие (мото) на биеналето тази година е Viva Arte Viva, в което липсва само удивителният знак в края, за да прозвучи съвсем като лозунг в защита на „чистото изкуство”. Големите арт форуми от години ни заливат със сложни философски концепции, чиято основна цел сякаш е да предложат тълкования на световните (политически и социални) проблеми; да ни покажат артистичната визия/реакция на това, което се случва около нас. Не е ясно доколко тези гласове биват чути и намират отзвук (извън артистичния свят), макар и понякога те да са действително находчиви, а в отделни случаи и твърде ангажирани като коментар. Но е факт, че тази ангажираност с „проблемите на деня” се счита едва ли не за задължителна в тези форуми; за знак, че си част от света и неговите процеси. Точно затова, на фона на централната изложба тази година, някои критици се питат не вижда ли Масел какво се случва около нас и защо ни пробутва поостарели и твърде „удобни” теми? Нейният отговор е, че все пак изкуството не е само политика, а има и други измерения…
Действително, основната изложба на биеналето не се фиксира върху политически и социални събития, световната икономическа криза или проблемите с бежанците. Или поне не директно и показно, за сметка на по-скоро „артистични” проблеми, свързани с естетиката, визията, но най-вече с идеята за представяне на „по-маргинални”, но и „по-земни” гласове и въпроси. Някои посочиха този подход като умишлено отдръпване от политическия фокус след твърде политизираната изложба „Цялото бъдеще на света”, която Окуи Енвезор курира за биеналето през 2015 г. Ако трябва да се доближим до идеята на Масел, вероятно ще видим изложбата като пречистваща територия, в която се изтъкват едва ли не целителните сили на изкуството, което отваря врата за бягство от реалността към по-духовни измерения.
Днес, - пише Кристин Масел - изправени пред свят, пълен с конфликти и шок, изкуството свидетелства за най-ценната част от онова, което ни прави хора, във време, когато хуманизмът е именно застрашен. Изкуството е последното пространство за размисъл, индивидуален израз, свобода и фундаментални въпроси. Изкуството е любимото царство на сънищата и утопиите, катализатор за човешките връзки, то ни свързва едновременно с природата и космоса, издига ни до духовно измерение. В това изкуството е последният бастион, градина, която се култивира над и извън тенденциите и личните интереси. То стои като недвусмислена алтернатива на индивидуализма и безразличието. То ни изгражда и ни поучава. Във време на глобален безпорядък, изкуството прегръща живота, дори и да има неизбежни съмнения.
И за да сме съвсем сигурни, че се намираме на чисто артистична територия, се подчертава, че това е изложба, създадена с артисти, от артисти и за артисти, за формите, които те предлагат, за въпросите, които задават, за практиките, които развиват и за начините на живот, които избират. Защото гласът на художника, неговата интуиция и неговата отговорност пред света са по-важни от всякога.
Централната изложба Viva Arte Viva не предлага една обобщаваща тема, а е конструктивно изградена на принципа на сепарирани тематични пространства (павилиони). Два от тях (въвеждащите) са разположени в Централния павилион в Джардини, а други седем – в Арсенале и в т.нар. Giardino delle Vergini. Всеки от тези павилиони или транс-павилиони (защото са транснационални) носи отделно заглавие и трябва да се разглежда по-скоро като глава от книга, в която има общ разказ, има последователност и вътрешни връзки. Всяка част, както и всяко отделно участие, са придружени от старателно описание и тълкование, така че зрителят в нито един момент да не се чувства изгубен сред изкуството.
Преходът през павилионите е своеобразно пътуване, което води от вътрешния свят към безкрайността. Това са павилионите на художниците и книгите; на радостите и страховете; на общото пространство; на Земята; на традициите; на шаманите; Дионисиев павилион; на цветовете; на времето и безкрайността. Тук са изложени произведенията на артисти от различни поколения и националности, като целта е да се представят по-малко познати автори – млади художници, такива, починали твърде рано, както и някои, които все още са до голяма степен неизвестни (103 от тях участват за първи път в биеналето). В този смисъл, изложбата дава възможност да правим открития и съпоставки и да се потопим в теми, които всъщност отдавна не са на дневен ред.
Това, което виждаме като резултат, е една по-скоро монотонна визия, изградена (чрез липсата на значим фокус) с връщането към някои по-„периферни” и откровено остарели артистични практики и проблеми (има доста примери от 60-те и 70-те години на ХХ век). Та кой днес в рамките на събитие от подобна величина се интересува от теми, като традициите, страховете, шаманите или цветовете?
В поредицата от тематично дефинирани зали можем да видим много текстилни работи – гоблени, книги от плат и чаршафи с избродиран върху тях текст, конци и дрехи, въжени инсталации и огромна купчина от прежда в различни цветове. Преминаваме и през инсталация от обувки, в които са засадени растения, капак на лаптоп, превърнат в съвременно сечиво, книги с корици от печено тесто, скулптури от сол; дори сме въвлечени в ритуалите на амазонски индианци, които искат да излекуват раните на болното съвременно общество. Едно странно съчетание между екзотика, езотерика и етнография.
Павилионът на художниците и книгите, заедно с този на радостите и страховете, са разположени в Централния павилион в Джардини и представляват сложен лабиринт от изложбени ядра. В първия случай те са организирани около темата за начините на съществуване на художника, за неговото ателие, което все повече прилича на офис, склад или лаборатория и вече не е само място за индивидуална и интроспективна работа, а е широко отворено към публичната сфера. Идеята е тук да се разкрият материалният и духовният свят на художника, и по-специално чрез отношението му с книгите, текстовете и като цяло знанието в по-широк смисъл. Изборът на представените визии обаче понякога звучи неубедително и неравностойно, а самият сбор от индивидуални погледи като че ли не допринася особено за някаква комуникация или съобщност. Леко наивно звучи и проектът „Моята библиотека”, също показан тук, който представя любими книги на участващите в биеналето артисти.
Централно място в тази част заема социално ангажираният проект „Зелена светлина – художествена работилница” на Олафур Елиасон. Тази работа в процес е ангажирана с проблемите на бежанците и търсещите убежище, като се опитва да подчертае нуждата от интегрирането им. 90 от тях, наскоро пристигнали в Италия от Нигерия, Гамбия, Ирак, Сирия, Сомалия, Афганистан и Китай, са поканени да работят с хора от публиката и студенти-доброволци, като създават заедно зелено светещи лампи от модули по дизайн на Елиасон. Готовите лампи се продават, а събраните средства се даряват за нуждите на бежанците.
В близост до работилницата на Елиасон виждаме стена с тапет, върху който са отпечатани цветни рисунки на бившия министър на културата, кмет на Тирана и настоящ премиер на Албания Еди Рама, който, преди да се впусне в политическа кариера, се изявява като художник в Париж. Рисунките са взети от негови работни бележници, ползвани по време на заседания на министерския съвет на Албания, и в случая се разглеждат като подсъзнателен коментар на политическия живот.
Голямоформатните рисунки с молив на Чиприан Мурешан (Румъния) целят да подчертаят свръхконсумацията на иконични образи от модерното западно общество. Художникът е прерисувал в детайл насложени една върху друга до степен на нечетимост илюстрации от произведения, репродуцирани в монографии на знакови автори, като Джото, Тиеполо или Кореджо. Таус Махачева (р. 1983, Дагестан) представя видео, в което мъж пренася по опънато между два хълма въже копия на 61 неизложени в експозиция картини от колекцията на Музея на Дагестан. По този начин тя отправя провокативен въпрос към работата с „невидимото наследство”, което винаги остава някъде на склад, и пита как би могло то да бъде извадено на светло.
В пространството, отредено за радостите и страховете, е изследвана връзката между индивида и неговото съществуване, емоциите и чувствата му, които са по-важни от всякога на фона на постоянните конфликти, войни и неравенство. Днес като че ли по-рядко това са емоции на радост за сметка на страх, тревожност, агресия, отчуждение... Тук могат да се видят произведения на Хайра Уахид (р. 1980, Канада), която се вглежда чрез своята работа „Sea Change” (2011) във въпроса за миграцията на хора и възможността за изчезване без следа, както и рисунките на Кики Смит (р. 1954), посветени на женствеността от раждането до смъртта.
В Арсенале ни посреща темата за общото пространство – за общия свят и начините за изграждане на общност, в противовес на индивидуализма и личните интереси, които представляват заплаха. Представените работи засягат антропологическия аспект, историческата гледна точка, търсенето и загубата на общото, както и отговор на въпроса как може да се изгради нещо общо в свят, неспособен да реализира своите проекти за братство и равенство. Лий Мингуей (р. 1964 в Тайван, живее и работи в Париж и Ню Йорк) представя своята интерактивна инсталация The Mending Project (2009-2017), която приканва посетителите да донесат парче плат или дреха за поправка. Корекцията е направена с разноцветни конци, които остават свързани между плата и макарите, закачени на стената отзад. Всички парчета плат се натрупват върху обща купчина. Чрез този процес се създава усещане за общност и емоционална връзка между автора и неговата публика. Мария Лай (1919-2013, Италия) е представена с цяла поредица от произведения – книги от плат с избродирани „текстове” и пришити апликации, книги с корици от печено тесто и моделирани върху тях букви от азбуката, бродирани чаршафи и т.н., които показват нейната връзка с древните културни традиции, идващи от родния й остров Сардиния. Тя използва материали и дейности от ежедневието на жените, за да подчертае тяхното творческо начало, интимен, но и същевременно социален характер.
 Мария Лай, Енциклопедия Хляб, 2008.
Творенията на Франц Ерхард Валтер (р. 1939 в Германия) в светлочервено и оранж, окачени на стените, напомнят интериорни обекти, скулптури и живопис, но всъщност са и перформативен аксесоар. Зрителят е поканен да влезе в произведението, за да го завърши, но така губи представа за цялото.
Павилионът на Земята е фокусиран върху околната среда, животинските и планетарни утопии, наблюденията и мечтите, като се разглеждат въпроси за преобразуването на енергия и промишлената преработка, както и използването на ресурсите на нашата планета, анализирани през историческа призма в произведенията на много артисти. Например, в „Бъдещи фосилни пространства” Джулиан Кариер (р. 1987 в Швейцария, живее и работи в Берлин) е използвал химически процеси, за да преобразува сол и литий в геометризирани колони, върху които се виждат множество пластове. Авторът се интересува от бъдещето и следите, които човечеството ще остави върху земята, както и от изчерпването на природните ресурси.
ДжулианКариер, Бъдещи фосилни пространства, 2017. 
Павилионът на традициите подчертава, че в областта на изкуството на традициите отдавна не се гледа като на обичаи и поведение, религия и морал, а по-скоро през призмата на диалог между старо и съвременно. Точно в тази линия се вписва и инсталацията на Анри Сала (р. 1974 в Албания, живее и работи в Берлин). Чрез цилиндрично музикално устройство, снабдено с малки метални игли, настроени според комбинация от западни и източни звукови системи, се извлича звук от повърхността на стена, върху която е залепен ръчно изрисуван тапет. Звукът, който устройството чете, е съчетание между визуални и звукови съпоставки, а произведението на Сала се превръща в място на среща между конкретната архитектура, музикалните мотиви и традиционните техники на две различни култури.
Павилионът на шаманите напомня, че много художници са се заявявали и са възприемани като „шамани” или „мисионери”, сред които най-категоричен е примерът на Йозеф Бойс. В тази част на експозицията най-отчетливо изпъква работата на Ернесто Нето (р. 1964 в Бразилия, живее и работи в Рио де Жанейро), който изгражда своеобразен вигвам от полиамидна мрежа, в който се провеждат ритуали по примера на индианците Хуни Куин, обитаващи амазонската джунгла. Целта е посетителите да осъзнаят връзката си с природата, както и да бъдат отблъснати лошите енергии. В кратък текст, изписан с молив върху стената, Нето описва срещата си с Хуни Куин, като в крайна сметка фокусира вниманието върху изсичането на амазонските гори, което е опасно за цялата планета.
Дионисиевият павилион се занимава с женската сексуалност и включва много произведения, предимно създадени от жени – рисунки, костюми, геометрична живопис с еротични елементи... Органични скулптури и фотографии преоткриват образа на женското тяло, но не през погледа на желанието, а чрез неговата същност. Кадер Атиа (р. 1970 във Франция, живее и работи в Берлин) е изградил многокомпонентна инсталация, разположена в три помещения. „Narrative Vibrations” е пътуване между формата и значението на звука – от акустичните науки до емоциите на поезията, превеждайки гласа и основното му социално положение в арабската култура в материални образи и скулптури. В центъра на работата е изградена черна стая, в която са подредени няколко тонколони, върху чиято повърхност е поставен кускус. От тях звучат филмови саундтраци или концертни записи на арабска музика. Чрез излъчваните от музиката електромагнитни вълни кускусът се задвижва и рисува различни форми
Павилионът на цветовете припомня, че виждаме цветно благодарение на спецификата на очите и мозъка си, че цветовете са субективен източник на емоции. Тук виждаме поредица от картини и пространствени инсталации, вариращи по скалата от много цветни до ахроматични. Пространството е доминирано от гигантската инсталация на Шейла Хикс (р. 1934 в САЩ, живее и работи в Париж), вдъхновена от теорията за възприятието на цветовете, както и от латиноамериканските текстилни традиции. Огромни топки от чисти пигментирани влакна са струпани на висока купчина от пода до тавана. Макар и тази работа да съществува на границата между изкуство и занаят, дизайн и архитектура, авторката не е притеснена от това. Тя избягва да дефинира естеството на произведенията си, наричайки ги „безпристрастни тъкани”.
Павилионът на времето и безкрайността е свързан с метафизичния подход към изкуството и разглеждането на времето в артистичните практики. Пространството тук е доста по-малко населено с произведения от предишните. Посреща ни инсталацията на Лилиана Портър (р. 1941 в Аржентина, живее и работи в Ню Йорк), изградена от множество елементи, подредени в композиции – сцени, които сякаш са застинали във времето. В единия край миниатюрен мъж е вдигнал брадва, без да е ясно какво точно сече, а от него тръгва дълга поредица от струпани отломки, безредно наслагани предмети – счупени будилници, столчета, разглобено пиано, порцеланова чаша... Следва гола женска фигурка, седнала срещу „море” от светлосиня мрежа, както и друга, метяща дълга купчина от червен пясък. Всичко сякаш илюстрира абсурдността на съня, идваща от несъществуващо пространствено-времево измерение, със странно съчетание от мащаби и липса на ясен смисъл.
Лилиана Портър, Мъж с брадва, 2017.
Инсталацията „Площад” на Лиу Янхуа (р. 1962 в Китай, живее и работи в Шанхай) представлява минималистична композиция от големи златни порцеланови капки (замръзнали във времето форми), поставени върху черни метални плочи върху пода. Авторът изследва материалността на тези два противоположни елемента. Дългото пътуване през изложбата приключва с “Weltenlinie” на Алиша Кваде (р. 1979 в Полша, живее и работи в Берлин). Инсталацията съчетава скулптура и пърформанс. Използвани са елементи от стомана, камък, дърво, бронз, огледала. Придвижването в пространството създава метафизично усещане за преминаване през времето, за наслагване на отражения и рефлекси. За да бъде по-силно усещането, в определени моменти в инсталацията се появяват пърформъри-близнаци, което създава чувство за дезориентация.
 
Национални участия
Националните павилиони показват както винаги едно многогласие, което е трудно (дори невъзможно) да бъде обозряно. Могат само да бъдат отчетени отделни гласове и жестове, които на фона на цялото успяват да се отличат с ясно и добре изразено послание. Както обикновено, част от тях са съсредоточени в Джардини и Арсенале, а останалите са разпръснати из Венеция и околните острови.
Традиционно вниманието е фокусирано първо върху павилионите в Джардини и по специално към тези на Великобритания, Германия, Франция и САЩ. Тази година и в четирите случая интериорът е трансформиран до неузнаваемост. Великобритания е представена със скулптурната инсталация на Филида Барлоу “folly”. Огромни обекти от различни материали и с различни форми доминират над пространството. Още на входа ни посрещат сферични тела, напомнящи като цвят смачкан разноцветен пластилин. Вътре са разпръснати колони, достигащи до тавана, и струпани на огромни купчини предмети. Претъпканите безредно зали не носят особен смисъл, освен чистата игра с обеми и въздействието на мащаба им върху публиката. Марк Брадфорт представя в павилиона на САЩ своята политически и социално ангажирана работа „Утре е друг ден” – съчетание от много отделни елементи – от инсталация до живопис. Авторът изхожда от позицията си на черен мъж гей, живеещ в Америка. Работата би трябвало да засяга времето на криза, в което живеем, макар и това да не се чете много ясно. Все пак, огромното платно от папие маше, опънато при входа, което затруднява преминаването и изглежда като прогорено, както и интервенцията от черно-жълти пластични елементи, пълзящи по стените върху централното куполно помещение, създава общо усещане за разруха и разпад. Анне Имхоф е трансформирала чрез метално-стъклена конструкция павилиона на Германия в стерилно пространство с бездушна атмосфера. Заглавието „Фауст” е избрано и заради асоциацията с трагедията на Гьоте, но най-вече защото „faust” на немски означава „юмрук”. Публиката се движи върху прозрачен стъклен под през залите на павилиона с усещането, че може да пропадне. Отдолу се виждат различни предмети – вериги, сапун, маркучи, лъжици, бутилки, кабели. Ключовият елемент тук е няколкочасовият пърформанс. Млади мъже и жени, облечени небрежно в черни дрехи, извършват различни действия (ритуали) отдолу, под стъкления под, както и върху него, сред публиката, но без пряко да взаимодействат със зрителите. Можем да възприемем „Фауст” на Имхоф като коментар на живота днес – на отчуждението, страха, заплахата… Павилионът на Франция е превърнат в звукозаписно студио с различни музикални инструменти. Стените са облицовани с кубистична шумоизолираща ламперия. „Студио Венеция” на Ксавие Вейлан дава възможност на различни музиканти да работят и записват в студиото по време на биеналето.
Павилионът на Канада е не само трансформиран, а почти напълно разрушен, като в основите му, сред отломки от покрива, блика вода. В своята работа „Изход от огледалото” Джeфри Фармър смесва различни смислови пластове. На пръв поглед странният гейзер насред биеналето изглежда по-скоро забавно. Всъщност, водещата линия е свързана със семейна трагедия – смъртта на дядото на автора след тежка катастрофа между камион и влак през 1955. Засегната е и темата за разрушаването на канадския павилион, свързано с преустройство, течащо в момента, което струва 3 милиона долара, и което Фармър използва като декор. Използването на речна вода за водоскоците препраща към апел във Венеция да се пие вода от уличните чешми, за да се ограничи ежегодната консумация на 13 милиона пластмасови бутилки.
В павилиона на Русия, озаглавен „Театър на света”, са представени произведения на Гриша Брускин, Recycle Group, Саша Пирогова, както и музика на съвременни руски композитори. Посреща ни двуглав орел, издигащ се от житно поле, съставено от миниатюрни фигури на милиони работници. Следват множество други бели фигури, подредени като в музей, със сенки, играещи върху стените. Работата на Брускин е метафора на новия световен ред, където битуват агресия и терор. На долното ниво виждаме бели „камъни” с буквално и метафорично вградени човешки тела, наказани заради хакерство, които можем да видим чрез специални устройства.
Доста занимателен, но и подчертано политизиран е павилионът на Корея, озаглавен „Противовес: камъкът и планината”. Фокусът е поставен върху конфликтите и разместванията, които двамата представени артисти откриват в съвременната корейска идентичност. Коди Чой разглежда модернизацията на Корея, изследвайки напрежението между променяща се идентичност и влиянието на Запада. Той е трансформирал входа с огромен неонов рекламен надпис на “Holiday Hotel” – инсталация, наречена „Венецианска рапсодия”. Рекламата напомня визуалната атмосфера на казината в Лас Вегас или Макао и отразява спектакъла на глобалния капитализъм. Лий Уан изследва скрития живот на хората, експлоатирани от световните властови структури в страни от цяла Азия и отвъд. Сред неговите работи е „Точно време”, която включва 668 часовника, като върху всеки е изписано име, дата на раждане, националност и професия на хора, които художникът среща и интервюира по целия свят, изследвайки силно различаващите се икономически условия на трудещите се. Всеки часовник отброява времето според това колко време трябва да работи всеки, за да си осигури храна. Резултатът представя по абсурден начин глобалното неравенство.
Лий Уан, „Точно време” и „За по-добро утре” (на преден план), павилион на Корея.
Не толкова концептуално ангажиращи са „Едноминутните скулптури” на Ервин Вурм и светлинните инсталации на Бригите Кованц, които виждаме в павилиона на Австрия. Ервин Вурм е разпръснал наоколо своите интерактивни забавни скулптури с напътствия как да допълним произведението, превръщайки го в живо за една минута. Например, да стъпим върху пластмасова туба, да седнем върху куфар или да си пъхнем ръката в мивка. Пред павилиона виждаме и обърнат върху кабината си камион в естествен размер, като в него е вградена стълба, по която се изкачваме, за да достигнем тераса с надпис: „Отпуснете се и вижте Средиземно море”.
Павилионът на Италия, озаглавен „Магическият свят”, включва произведения на Джорджо Андреота Кало, Роберто Куоги и Аделита Хусни-Бей. Заглавието е заимствано от книгата на антрополога Ернесто де Мартино, публикувана през 1948 г., която описва магическите ритуали като инструменти, чрез които индивидите се опитват да намерят собствената си идентичност в несигурни исторически и социални контексти. В началото преминаваме през отблъскващата работа в процес на Роберто Куоги, наречена „Имитация на Христос”, която разглежда трансформацията на материята и флуидната концепция за идентичността през изследване на историческото изображение на Христос в италианското изкуство. Тук виждаме фабрика, която произвежда свещени статуи, вдъхновена от средновековния текст De Imitatione Christi, описващ пътя за постигане на състояние на аскетично съвършенство. Върху маси в дълъг полиетиленов тунел лежат тела в различен стадий на разложение, съпроводени от характерна миризма. Фигурите всъщност са скулптирани от органични материали, които в процеса на изложбата плесенясват. За да се спре процесът на разложение, почти разчленени, те се „изсушават” във фурна и накрая парчетата „мощи” се реконструират и подреждат върху черна стена.

 

 

Роберто Куоги, Имитация на Христос, 2017. Павилион на Италия. 
„Без заглавие – Краят на света” на Джорджо Андреота Кало е едромащабна инсталация, трансформираща архитектурата на павилиона. Тя е съставена от две части – първо се преминава през тъмен лабиринт, за да се достигне до широки стълби, които водят до горно ниво, изградено върху скелетна конструкция. Тук гледката е подобна на мираж – в тъмното постепенно изплува образ на дървената покривна конструкция и нейното съвършено магично отражение върху тънък слой вода. Дезориентиращото усещане е подсилено от огледало на отсрещната стена, което „разтегля” обема на архитектурата. Сякаш се наблюдава пролука в пространството, невидима граница между два свята – този на реалността и илюзията.

Джорджо Андреота Кало, Без заглавие – Краят на света, 2017.

 

 
Сред всички изброени, най-поетично е въздействието на павилиона на Грузия. Ваййко Чачхиани е пренесъл в изложбата стара дървена къща. Очевидно тя отдавна не е обитавана, а всичко вътре е останало като паметник на времето. Черно-бели снимки по стените, отлепени хартиени тапети и дървена ламперия, маса с газена лампа, железен креват в ъгъла, сушени билки на стената...
Ваййко Чачхиани, Живо куче сред лъвовете, 2017. Павилион на Грузия.
 
През множеството прозорци и заключената с катинар врата се вижда как вътре вали дъжд, сякаш къщата плаче самотна, изпълнена с носталгия по минали времена.
Венеция

Снимките са на авторката.

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”