Крешендо/декрешендо (музика), брой 32 (2912), 29 септември 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: С Текелиев и Мартину <br>филхармонията откри сезона си
Български  |  English

С Текелиев и Мартину
филхармонията откри сезона си

 

На 21 септември бе първият за новия сезон концерт на Софийската филхармония. Гостува големият български диригент Георги Димитров с единствен в столицата концерт за този сезон. Георги Димитров е не само голям, но и много почтен музикант. Програмата, която дирижира, предполага изключителни усилия (и за него, и за оркестъра), без ни най-малка гаранция за публичен успех. Двама рядко изпълнявани композитори на ХХ и XXI век не представляват лакомство за вече покварената със забавления и залъгалки публика, голяма част от която далеч не може да се нарече столична. И друг път съм споменавала, че любознателността не е най-ярката черта на съвременния български слушател; освен леките „парчета” или познатите опуси, друга причина, която може да я насочи към зала „България”, е много известното име – не знаеш какво ще прави, не разбираш как го прави, но пък можеш да кажеш, че си платил много пари за билет и си бил. Тоест, когато концертът се превръща и в светско събитие, на което можеш да се покажеш.
А в зала „България” на откриването на сезона имаше срамно малко публика. Пред не повече от 200 слушатели диригент, оркестър и народният хор с ръководител Ваня Монева показаха творби на българския композитор Александър Текелиев по случай 75-годишнината му, а във втората част Димитров представи забележителен прочит на невероятната Трета симфония (1944) на чешкия класик на ХХ век Бохуслав Мартину.
Тук не мога да не коментирам категоричната незаинтересованост на тези, които се наричат български композитори – бързат да се легитимират като такива чрез членство в съответния творчески съюз, а не стъпват да видят какво е съчинил техният колега. Впрочем, и типичният концертен слушател не би се почувствал притеснен, ако бе на концерта. Защото в музиката си Александър Текелиев отдавна е заявил своето предпочитание към твърдата традиция. Не желае да шокира, да гневи, да озадачава публиката с неочаквани идеи. Което, естествено, е негово право. Негово право е също да реши в Симфония-Реквием № 4 да накара народен хор да пее на латински език в акустичната среда на големия симфоничен оркестър, в който се изпробват съчетания на модели от класическата традиция. От произведението бяха изпълнени втора и трета част – съответно Dies Irae и Lacrimosa. Не бях слушала тази композиция, посветена на жертвите на атентата в Ню Йорк на 11 септември 2001. Целият изпълнителски апарат под палката на Димитров вложи видими усилия в интерпретацията на творбата – прозвуча балансирано, с ясна артикулация на предписания драматизъм, с ясна посока в движението на музиката, „изработена” от опитен професионалист, който е наясно с атрибутите на определен тип лексика и ги реди сръчно. Но през цялото време се питах защо фолклорен хор трябва да пее на латински - оксиморонно се сблъскаха две древни величини, чиято семантика е някак полюсна.
Ефектно бе началото на вокално-симфоничната поема „Корени” – отново за народен хор и симфоничен оркестър. Димитров подчерта „звуковия атавизъм” в оркестъра, „гарниран” с предвидими провиквания от хора, предвидима контрастна протяжност, последвана от следваща, „правилна” за законите на формата смяна в характера... Дори емоционален майстор като Димитров не успя да надмогне усещането за липса на спонтанност, на органика в музикалното протичане. Усещане за някакъв тип „подредено въображение” създаде и очаквания буен финал, впечатляващо „изигран” от диригент, оркестър и хор.
Втората част на концерта бе поверена на музиката на изключителния чешки композитор Бохуслав Мартину. Неговата Трета симфония (не разбирам смисъла на идеята цикълът от концерти да се нарича „Третите” – разбирай симфонии) е трагична композиция, за която Мартину споменава в интервю пред „Ню Йорк Таймс” през 1951 г. следното: „Тази симфония е моята гордост. Тя е трагична в настроението си, бях изпълнен с носталгия, докато я пишех. Моделът за нея бе „Ероика” на Бетовен. Считам, че това е моята първа истинска симфония.” Пише я през 1944 година – войната е към края си, умира майка му, той е емигрант в Америка. Формалният повод е 20-годишнината от създаването на Бостънския симфоничен оркестър, затова е посветена Сергей Кусевицки, който е основател и главен диригент на оркестъра. Мартину говори за „Ероика”, но, разбира се, експресията на неговата симфония е от съвсем различен тип. Той ползва ресурсите на много по-подвижен, гъвкаво реализиран, понякога латентен контраст, за да уплътни, да сгъсти движението на музиката. Демонстрира по един уникален начин и възможностите на тембъра, великолепно „изписани” от Георги Димитров. Неотклонното музикално движение бе колорирано с впечатляващи нюанси в различните оркестрови пластове, които дефинираха характера на драматургията на симфонията. Така, през инструменталния цвят и перипетиите на музикалното протичане, диригентът майсторски поетизира формата и в нейната финална част я изведе до специфичен, метафизичен хоризонт. Финалът извиси пределно трагиката през последните „реплики” между струнни и духови, с тих завършващ отглас, пробиван от трикратния акорд-тътен на пианото. Забележителен прочит-възраждане на един тонов шедьовър!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”