Български  |  English

Границата като лабиринт

 
Капка Касабова е автор на три книги художествена документалистика: „Улица без име”, „Дванайсет минути любов” и „Граница”. Автор е и на три романа и четири стихосбирки. Поезията й е широко представяна в престижни антологии. Книгата „Граница” е номинирана за две британски награди тази година: Гифорд-Бейли за документалистика, Гордън Бърнс за новаторска проза. В момента „Граница” се превежда на полски, френски и немски. Касабова е редовен автор на британския вестник Гардиън.
 
Разговорът бе проведен по време на софийската премиера на „Граница” (второ редактирано издание, превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, ИК „Жанет 45”, 2017)
 
- Какъв беше вашият път към пътеписа „Граница” (бел.ред. – вж. бр. 17/2017) - и към тази граница?
- Доста се вълнувам, защото с тази книга направих пълен кръг, което започва да отговаря и на вашия въпрос. Толкова е важно за мен, че можем да говорим за „Граница” тук, че тя излезе на български, че всъщност българската версия е също толкова оригинална, колкото и английската. Даже по-оригинална, защото поне една трета от всички гласове (благодарение на работата на Невена Кръстева-Дишлиева и на моите бележки от пътуванията) успяхме да върнем към оригиналното им звучене – става дума за българските герои в книгата. Това пътуване започна може би там, където започват всички съдбовни пътувания – в детството, в далечната земя на детството. Оттам, според мен, по-късно идват много въпроси през живота ни, когато вече виждаме нещата по различен начин. Когато вече не сме така невинни. В моето детство – и, несъмнено, в детството на повечето хора тук, или поне тези над определена възраст - силно усещах присъствието на границата и дебелата сянка, която тя хвърляше. Граница, която не е като днешните граници; днешната идея на западното общество за границите е, че те трябва да спират другите – “другите” – да дойдат при нас. Нашата граница служеше да ни спира самите нас от това да отидем при другите. Така че реших да пътувам по границата и да се срещна със самата граница, с хората, които по някакъв начин я прекосяват или живеят близо до нея, или имат двуизмерна или може би триизмерна идентичност; или напротив, в които границата е силно вградена. Исках да чуя тези истории с цялото им разнообразие. И сега, когато най-сетне може да се отиде по тези места, реших, че е моментът да направя това пътуване. То, разбира се, е не само в пространството, но и във времето. Такива са нашите земи … Всичко върви толкова надълбоко...
- А как това конкретно пътуване минава през предишните ви книги?
- Да, предишните ми две книги, които са в подобен жанр - художествена документалистика - също са един вид пътуване през някакво пространство и някакво време. И всяко от тези пътувания - при „Граница” се оказа особено силен този ефект - ме променя из основи. За мен тази форма на пътешествие е форма на завръщане… Винаги се чувствам като пилигрим: тръгвам на път и незнайно кога ще пристигна. И това ми харесва. Защото обичам да започвам от позицията не на експерт, който знае какво ще намери, а точно обратното – от позицията на празнотата, невежеството, незнанието. Не точно на невинността, но с абсолютно отворени сетива. Може да е малко страшно, но иначе този вид изследване не би имало никаква стойност за мен. А и за читателите.
- Какви вътрешни ваши граници бяха прекосени? Имаше ли преди това твърди понятия за нация, за култура, за цивилизация – понятия, които при срещата с реалността да се смекчат? И още: как усещахте най-добрата дистанция между себе си и вашите герои, кога усещахте, че ще ги разприказвате? Кога вие да спрете да говорите и да започнат да говорят те?
- Днес имах интервю, в което ми зададоха един от тези невъзможни въпроси, на които наистина не мога… Но какъв беше въпросът? Какво забелязвате, че е характерно за българите? Все едно, че аз не съм една от тях.
Манол Пейков, издател на „Граница: Не, въпросът беше по-скоро защо не се чете и пише такъв тип проза в България - и защо говорим толкова малко по тези теми.
- Да, и отговорих нещо, което отдавна си мисля. То не важи само за българите – изобщо за балканците, но конкретно говорехме за българските навици на четене на определен тип литература. На мен ми се струва, че като нация, като култура, предпочитаме повече да говорим, отколкото да слушаме. И понеже и аз съм така, като тръгнах да пътувам, се опитвах да се възпирам да говоря. Всички имаме нужда да поговорим за себе си, за живота си, на какво сме били свидетели. А хората от границата, които там са израснали, са били свидетели на важни неща. Всъщност, те са самата история. Всичките важни политически решения се вземат в центровете на една нация, но истинските последици от тези решения винаги някак си удрят директно в периферията, в хората, които са там. Те са в първия фланг. Във фронтовата линия на историята. Но всъщност, въпросът ви беше с какви предубеждения и с какви познания тръгнах. Опитах се да нулирам всичките си предубеждения. Не бях ходила никога от турската страна на границата. Била съм в Истанбул, например, но не бях никога ходила - то сякаш никой не е ходил, даже турците от Истанбул и Одрин не са ходили - в граничните села от турската страна на Странджа. Това е непознат свят. И беше страшно интересно, пълно е с изненади. Изключително въздействащи, трогателни изненади.
- Къде ви беше най-трудно? От коя от трите страни?
- В България ми беше най-лесно, тъй като езикът е огромно богатство, той открехва врати. В Турция и в Гърция нямах привилегията да мога директно да говоря с хората. Това трябваше да става през трети човек. Но в България беше и най-трудно, защото беше най-емоционално въздействащо. И може би най-трудните истории, не трудни за разказване, а трудни за чуване, бяха от българската страна. Това не означава, че на другите места нямаше такива.
- Вера Мутафчиева казваше, че историята е литература и трябва да се пише като литература. Мислите ли, че разказвачът, писателят може да си позволи в името на по-хубавия разказ да промени историята, да „пипне” истината?
- Със сигурност може да пипне много други неща - в естетически план. И затова една литература е литература, защото се придържа към определена естетика - в зависимост, разбира се, от жанра, традицията и персоната на самия автор. Но със сигурност може да пипне много. „Граница” е разказ от първо лице, единствено число - започвайки с моето първо лице, единствено число, и след това са всичките други гласове в първо лице, единствено число, които чух – цяла полифония от изключителни гласове и истории. Те съдържат истината. Светлана Алексиевич е, разбира се, майстор на тази форма на непокътната истина в думите на хората, докато тя самата отсъства от повествованието. Не претендирам за такива висини, моят стил е различен. Аз съм в повествованието и за мен това е важно – да бъда не само наблюдател, но и участник.
- Най-много разказвате за себе си към финала на книгата – там, където не се чувствате и най-уютно със себе си. Всъщност, вие – за разлика от много други хвалени автори, които се основават на фалшиви информатори, мистификации и вестникарски изрезки – сте се срещнала с всички тези хора, вие ги оставяте да говорят, те говорят много, вие наблюдавате много. И само на едно място се показвате повече – там, където чернилката у вас изскача.
- Да, може би чернилката и противоречията, които всички носим. И със сигурност границата, силно наелектризирана от премеждия, бягства и човешки съдби, усилва всичко. Усилва емоциите… Дори в места като Родопите и граничните села. Там въздухът е различен, всичко изпъква по-ярко. Не можеш да се скриеш от себе си; можеш да се изгубиш, но не можеш да се скриеш.
- А как се съпротивлявате на изкушенията на митологизацията?
- Това литературен въпрос ли е? (Смях.)
- Абсолютно.
- Май не се съпротивлявах много, защото това са едни земи, едни светове – Странджа, Родопите, Тракия – където трябва да пишеш много суров журнализъм, за да не се изкушиш от техните митични измерения. За мен въпросните измерения са неразделна част от портрета на границата. Но, разбира се, не исках да митологизирам съдбата на хората, които срещнах. Тя не подлежи на митологизация. Истината е толкова хлъзгаво понятие, особено сега. Но за мен истината се съдържаше в същината на това, което чух от множеството гласове. Самият начин на разказване от страна на различните гранични персонажи в книгата повдига въпроси за това как всеки от нас носи съдбата си и как избира да я разказва. Как се разказваме. И се надявам, че съм успяла справедливо да отразя това звучене.
- А представяхте ли си, докато пишехте „Граница“, как вашите персонажи ви четат по-късно? Представяхте ли си книгата в техните ръце?
- Да, представях си я. Първо – не, защото не можеш да си позволиш като автор прекалено много да си представяш реакциите на другите, които и да са те - въображаеми читатели, приятели, семейството ти. Първият ти дълг – и всички автори го знаят – е към това, което правиш. На следващ етап вече започват да нахлуват други съображения.
- А какво ви изненада – изключвам, разбира се, комплиментите – в много ласкавите рецензии на западната преса досега? Какво те виждат в този свят, който вие може би не сте видели?
- Не бяха само ласкави, между другото. Имаше една-две рецензии, които не харесаха части от книгата чисто естетически. Не им харесва поетичното измерение. Явно са очаквали с такова заглавие като „Граница“ – става въпрос за Великобритания, за английското издание – че това ще бъде чисто политическа книга. Но това е техен проблем, техен предразсъдък. Интересното беше, че всяка рецензия, всеки отзив от читател, които досега съм получила – все пак книгата е излязла само преди три месеца – като че ли всеки читател извлича нещо различно. Всеки намира отражение на собствената си история, на хора и места, които познава. Така че сякаш има ефект на лабиринт, сякаш тази граница е лабиринт с криви огледала, в които хората виждат различни неща.
- На мен ми се иска към образа на лабиринта да прибавя още един – образа на зациклянето. Докато пътувахте и докато пишехте, имахте ли усещането, че тук историята непрестанно се повтаря?
- Не бих казала, че имах усещане за зацикляне, тъй като всичко непрекъснато се мени, но определено има усещане, особено през последните години, за повторение. Примерно, сега има нова граница, нова стена. Почти на същото място, където минаваше старата. Сега се опитваме да спрем някакви други хора. Ужким всичко е различно, а когато започнеш да слушаш разказите на потомци на бежанци от Балканските войни преди сто години или на потомци на бежанци от Гръцката гражданска война, или примерно на български турци, които са емигрирали в Турция през 1989 г., което, погледнато в исторически план, е едва ли не вчера - виждаш, че действително има ехо. Все едно границата е огледало, в което ясно виждаш, ако поискаш и ако не те е страх, собственото си отражение. Включително като нация. Така че усещането за повторение в момента е тягостно и според мен е хубаво човек да отиде да прекара малко време на границата. Поне за мен беше много добре, отвори ми очите за много неща. Всичките рани на границата много силно започват да се усещат, когато започнеш да говориш с хората и от трите й страни. Дори само фактът, че във всяка от тези три страни живеят потомци на бежанци от съседната страна. Че има въртележка – като погледнеш на картата и във времето. И със сегашните бежанци това продължава, защото те не са ни чак толкова далечни, те не са чак толкова „други”, колкото ние, европейците, искаме да вярваме. И ми се струва, че е хубаво да погледнем тези хора, ако започнем много да се опияняваме от…
- ...от живота си в центъра?
- Да, от живота си в центъра. И да се опияняваме от някаква версия на, условно казано, мъртвата история. Защото живата история е там, на границата. Тя си тече - и ние сме част от нея.
- Бихте ли искали политици да четат тази книга?
- Много бих искала. Не само български. Не защото аз съм я писала, а защото вярвам, че тези разкази са много важни.
Разговора води Марин Бодаков
25 април 2017 г.
 
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”