Български  |  English

Музиката в юбилейния парад на изкуствата

 
Holland Festival отбеляза 70-годишния си юбилей с необичайно обхватна програма, в която нямаше следи от географски център и периферия, а експериментът, пищната еклектика и жанровото разногласие задаваха тона. На театралните, концертните и оперните подиуми в Амстердам се качиха 50 нови продукции, музика от всички периоди на модерната епоха, филми с живо изпълнение на музика. Творческите студиа и академичните центрове приютиха експозиции, инсталации, изложби, уъркшопове и конференции. Всичко това, в предварително обявения фокус на маратона - Представителната демокрация и оцеляването й под „натиска“ на сегашния „непрекъснато променящ се свят[1], препотвърди курса към срастване на идеала за изкуството с идеала на политиците в Брюксел.
Тестове за издръжливостта на идеали няма, изкуството, особено когато е на парад, тества себе си само. Например:
Фестивалът беше открит и приключи с духовна музика от началото и настоящето на модерната музикална епоха. Il Vespro della Beata Vergine/ Вечерня на блажената Дева Мария (1610) от Монтеверди, превъзходно изпълнена от ансамбъл Пигмалион (диригент Рафаел Пинчън) и в режисурата на Пиер Оди, възроди религиозното действо. Оди беше преосмислил жанра, който някога е родил операта, в изпълнителски акт mise-en-écoute (букв. “слушане-в-сценичното пространство“ или „сценично-пространствена организация на звука“). Мобилното разположение и движението на солистите и хора онагледяваха стерео обемната phōniā, с която шедьовърът на Монтеверди е прочут векове наред.
Temple of Time/Храм на Времето (2015)за четирима музиканти, вокален ансамбъл и солисти се оказа също концептуален ритуал - визуализиран от режисьор, художник по костюмите и дизайнер.Целта на индонезийско-холандската композиторка Синта Вилур беше да докаже че звукът на гамелан – който оригинално трепти в хиляди разцветки – може да бъде озападнен, тоест, темпериран/редуциран до тон с определена височина. 84 гонга в продължение на час повтаряха това богатство от три тона върху текстове от Корана, Библията, хагавата-пурана (Индия) и Бхагавати Праджняпарамита сутра/Сърдечната сутра (Тибет). Побратимените свещени писания, афишираната чувственост и обратно пропорционалната на нея религиозна чувствителност в Temple of Time се хареса[2] от публиката, насядала по пода на известната зала - т.е. в самия «храм», между разположените в кръст секции на огромна колекция от гонгове.
Непосредствено след това започна втори концерт с духовна музика от различни автори. Той продължи до малките часове на нощта (24 юни, Concertgebouw) под темата Свята среда/ Sacred Environment от едноименната оратория (2017) от Кейт Моор (Австралия-Холандия). Тя е автор и на либретото на тази композиция, която ще запомня с това, че оглушителни тризвучия за огромен състав славят долината на аборигените (Hunter Valley). Сопраното Алекс Уменс (отлична!) се бори за лиричните си островчета в това море, но, уви, надделяха супер масивното форте и монотонен пулс в партитурата на фестивалната поръчка, тържествено изпълнена от хора и филхармонията на холандското радио (диригент Брад Лутман).
Мантра(Щокхаузен, 1970) и Призрачен пейзаж (Джордж Кръм, 1984) ми доставиха радост. Тъжно подозрях, че духовната музика е преживяла върха си, без да дочака глобалния век.
 
Операта
След Ницше Европа живее без Бог- режисьорът Иво ван Хове (Toneel Amsterdam) е кратък и ясен за „антирелигиозната“ опера Саломе.[3] Сценичната картина на неговата фестивална постановка беше аскетична и функционална. Двата й плана - отрязани един от друг: задният мълчаливо ситуира действието в наше време на някакво анонимно луксозно място за дипломатически срещи. Голата авансцена е чисто субективно пространство, в което солистите на оперната трагедия показаха интересна актьорска и отлична вокална игра. Над тях «бледата луна» (двойник на Саломе, по Уайлд) растеше с милиметри до четворни размери и пълно затъмнение в сцената на конфликта между Саломе и Йоханаан. От прочутия Танц[4] нататък, небесното тяло се преобърна в Черен Квадрат. Огромното мъртво нищо окупира фона на действието до неговия край.
Датското сопрано Малин Бюстрьом (златиста рокля, бледа кожа) еволюира като луната. В началото недостъпен, подрастващият женски екземпляр с чиста, студена и стоманено точна интонация започва да расте с драматичните нотки в гласа на Бюстрьом от момента, в който в нея се загнездва натрапчивото желание. В най-напрегнатите моменти от сцените с (живия и мъртвия) Йоханаан я чувах почти мецо-Schprechstimme.
Пророчествата за света без Бога ги тръбеше мощният, плътен и цветист бас баритон на Евгени Никитин. Татуираната яка и тромава фигура, прическата «конска опашка» на руската оперна и рокзвезда не вещаеха добро за хората, които, с чаши скъпо уиски, кръстосваха подиума в самото дъно на сцената.
Йоханаан е дете на най-обезверената социална класа. Тя или пълни кафенетата с продажба на наркотици, или е винаги готова за бунт, поне на думи.
Другата опера, която видях, мереше сили с политическия театър. Октавия. Трепанация от Дмитрий Курляндски (музика) и Борис Юхананов (режисьор) с екип от Электротеатр «Станиславский» е поръчка на холандския фестивал, 2017. Тази опера-операция (определение на авторите) няма сюжет, темата й: „безграничната тирания“ във „всяка“ империя (Юхананов), е разнищена иносказателно в текста. Компилацията от фрагменти на едноименната fabula praetexta от Сенека[5]и подбрани речи на Троцки са алегории на Рим и Русия. Третата империя (Китай) е загатната в теракота-костюмите на хóра. Холандски вокален ансамбъл в облеклото на войници-роботи от... век пр. н. е. шепти, въздиша и марширува в slow motion. До един - без глави!
Музиката е електронна аутопсия на 2-3 такта от Варшавянка. Разбира се, революционната песен ни-как се не чу. Курляндски я разлага на микро трептения по дължината на цялата опера. Сергей Малинин (Нерон), Алексей Коханов (Сенека) скандират тихичко или в крешендо и току подхвърлят по някой костелив интервал за урок на вечно „консервативните“ слушатели. Арина Зверева (Агрипина) прави същото с малко повече лирически дъх, сигурно за да разберем, че операта, дори и да я сложат на операционната маса, не се предава.
Всичко това избледня пред главния символ: огромният макет-череп на Владимир Илич на подиума в Muziekgebouw изпущаше червени светлини, гъсти мъгли и прочее. В разтворената му горна част (втора мини платформа) Сенека и Нерон спореха за нещо... Накратко, образцов „революционен и радикален“[6] експеримент.
 
ХХ век е история...
В програмата Hommages (кралският оркестър Concertgebouw с диригент Пиетари Инкинен) чух Малка тържествена музика/Petite musique solennelle (2015) в памет на Булез от Дьорд Куртаг и Симфонии за духови в памет на Дебюси от Стравински. Дмитрий Шостакович: някогашният «консервативен» и до ден днешен най-често изпълняван композитор на ХХ век получи нов паметник с постановката на Холандския национален балет (Shostakovich Trilogy, хореография на Алексей Ратмански, САЩ). Карлхайнц Щокхаузен се раздели с репутацията си на неразбран авангардист: публиката награди Мантра[7] (солисти Лукас и Артур Янсен) с аплодисменти на крака след изпълнението на Orkester-Finalisten, едно от незабравимите музикални преживявания на този фестивал, със солисти от Консерваторията в Хага, които свириха артистично, свежо и одухотворено - каквато, впрочем, е самата партитура на Щокхаузен.
Американският композитор Джордж Кръм беше централно представен в три концерта и с две премиери. Ансамблите Айвз, Хагските перкусионисти и квартет Ragazze със солисти Кристина Чапман (валдхорна от Musikfabrik) и сопраното Кларън Макфадън изпълниха по-ранни произведения, между които често изпълняваният и записван квартет Черните ангели/Black Angels(1970). Неговата емблема: звучността на пърхащи като препарирани криле, подсказва накъде „душата пътува“, а с нея - и „нашият модерен свят“ (Кръм). Вокалният цикъл Пътешествие отвъд Времето/A Journey Beyond Time. Songs of Dispair and Hope (2003) е, направо казано, перла на композиторска фантазия и вчувстване в обработката на фолклора (спиричуъл). Призрачен пейзаж/ А haunted landscapeза оркестър (троен състав, гигантска секция от ударни) преживя закъснялата си достойна първа среща с холандската публика. Музиката по замисъл внушава „призрачно“ пробуждане на мита от дълбок сън в недрата на природата по редките места светини, оцелели в днешния свят. Симфоничният оркестър на холандското радио (диригент Брад Лутман) опитно озвучи тази забележителна партитура. Да я слушаш е все едно да преживееш наяве състояние déjà vu – фигури ту изплуват, ту се отдалечават, дваж по-отчуждени и мистериозни, в пелената на един почти нечуваем, меко ръмжащ тон на контрабасите в нисък регистър.
 
...с продължение
Маргарет Ленг Тан[8] пристигна, за да изпълни премиерно Metamorphoses, Book I (2017[9]). Новият клавирен цикъл на Джордж Кръм включва десет пиеси за подготвено пиано с усилвател, които интерпретират картини на известни модернисти.[10] Кръм тачи Мусоргски като откривател на идеята, а собствената си композиция нарича „реинкарнация“ на Картини от една изложба (1874). Творбата му е резултат от двегодишно сътрудничество с пианистката и Тан най-добре се справя с нейния нотопис - нестандартен, изпъстрен с указания за, понякога, само една нотна точица.
Дървени и метални дискове бяха наредени около рояла преди началото на концерта. Мяркаха се и изчезваха блокчета, четки, четчици, пластинки и каишки в разни големини, с които Тан обработваше преди всяка пиеса клавиатурата, вътрешните струни, и, с помощта на педалите, правеше звуци - „задушен“ с меки ръкавици, перкусионен, арфов, като „ветрило“, pizzicato, glissando... и още, и друго.
Метаморфозите не разказват, нито могат да бъдат описани. Представете си звучащи щрихи, които предават усещане или още неоформена мисъл – но толкова директно почувствани, колкото може да е колоритът в картина на Гоген или Шагал. В таланта на Кръм са възкръснали Дебюси и Веберн. Но най-големият талант на този американски композитор, в това няма съмнение, е да внушава звукови интриги. (Blue Rider [11] - № 9 от клавирния цикъл, е в Molto agitato и „напорист ритъм“. Шуберт не е цитиран, но ако някой се сеща за Горски цар от Гьоте, е на прав път.)
На 6 юни Musikfabrik & Mouse on Mars[12]реализирахасъвместен проект и подиумът на Muziekgebouw беше претъпкан с инструменти и апаратури. За Robots/non/robots се изискваше пълна тъмнина, за да можем да следим „невидимия обект“ (звук). Затворих очи. И видях:
Експериментът с название Umbris Idealum... The acousmatic memory palaceбеше в сянката на собствената си сензация: десет робота-перкусионисти под управлението на Mouse on Mars дадоха старт с гръм и мълния и продължиха на изчислени интервали от време да обстрелват залата със залпове от светлини и гърмящи тремоли. В това време инструментите на Musikfabrik се грижеха да вкарват бомбеното ядро в подобаващо рязка и агресивна акустическа орбита. И така - докато двете се сляха в грандиозно непробиваема звукова смес.
Paeanumnion(вторият експеримент) беше обявен като преработка на оригинална авангардна попмузика с „радостен“ характер. Може и да е бил такъв по-рано. Аз се радвах, че роботите не атакуваха слуха ми, та успях да чуя как Musikfabrik с още по-безкомпромисен ентусиазъм преобръщаха до неузнаваемост поп-а в прозрачна, „чиста“ електронна фактура.
Ensemble Modern - другият известен немски ансамбъл за нова музика, беше инициатор и изпълнител на Ruang Suara/Звукови пространства, един концерт с музика от Индонезия. Чух практическия резултат от няколкогодишния тесен контакт на този ансамбъл с композитори от бившата холандска колония. Имената на Тофик Адам (1975), Девва Кетут Алит (1973), Стевие Сутанто (1992) и Гатот Сулистианто (1980) нищо не говореха на публиката преди срещата им с тяхната музика в Muziekgebouw. Толкова по-интересно ми беше да видя спонтанната и щедра реакция след изпълненията. Вярно, оригиналните идеи и неизтърканите звукови открития идваха от другия край на света, някои произведения разчитаха може би прекалено на екзотичния звук. Други обаче, като Da-Dha-Dah за глас, ансамбъл и бамбукови флейти от Джема Сваратйагита/Gema Swaratyagita и Михработ Данар Сулситианто/Gator Danar Sulsitiyanto, доказват огромните плюсове на взаимното влияние между различни културни и професионални настройки. Чух неповторими хрумвания, изящно композирани единства от класически и неевропейски инструменти, път към различни от западните възможности за сонорно композиране - той отново тепърва ще започва.
Амстердам


[1]Рут Макензи, интендант на фестивала, в:HollandFestival -2017, с. 17 (брошура)
[2] Трето място в класациятаPublieksfavoriet 2017/Изборът на публиката.Aбсолютeн фаворит беше тенорът Йонас Кауфман (рецитал Вагнер и Верди, Concergebouw, 4 юни).
[3]Саломе от Рихард Щраус в Националната Опера, Амстердам. ОркестърConcertgebouw с дир. Даниеле Гатти и солисти: Лан Райън (Ирод), Дорис Зоффел (Иродиада), Малин Бюстром (Саломе), Евгени Никитин (Йоханаан), хор на Операта.
[4]В хореографията на Вим Вандекейбус Саломе танцува мечтата си (видеокартина на двойкатаБюстрьом-Никитин). Кулминиращата фаза от същия оркестров фрагмент е решена като драматична танцова сцена (Бюстрьом и мъжки ансамбъл). Можем да я тълкуваме с репликата «...жена, която се надига от гроб... Можеш да си помислиш, че танцува...» (Уайлд, либр.)
[5]Авторството на Сенека не е доказано,fabulapraetexta е латинското название на жанра. Octavia(Iвек пр.н.е.) е единственият запазен образец на римска трагедия.
[6] «Историята не се прави без революционери, радикали и дисиденти» (Рут Макензи, пак там, с. 18)
[7]Mantra(1970) за две пиана и кротали, настроени в т.нар. кръгова модулация, е на второ място в класацията Изборът на публиката.
[8]Известната американска пианистка, някогашна дясна ръка на Джон Кейдж, от години сътрудничи на Джордж Кръм, Дейвид Ланг, Юлия Волфе, Тан Дун и други композитори от различните генерации в американската експериментална музика.
[9]Световната премиера е в Ню-Йорк, Националната галерия на изкуствата, на 7 май т.г.
[10] Паул Клее, Ван Гог, Кандински, Джеймс Уистлър, Шагал, Джаспър Джоунс, Пол Гоген, Дали.
[11]Синият конник от Кандински (1903)
[12]MouseonMars(Мишка на Марс) e маркетинговото име на дуото Ян Щефан Вернер и Анди Тома. Двамата изпълнители и автори на електронна музика посредничат между поп-а и „високия“ авангард, те също са изобретатели на нови инструменти, в т.ч. роботи.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”