Български  |  English

Спомени за бъдещето

От постмодернизъм към неомодернизъм

 
Постмодернизмът навлиза в международните отношения като концепция благодарение на френските философи от 70-те и 80-те години на ХХ век. Тогава, със залеза на последния голям подем на френския интелектуален универсализъм и с усилията на Жак Дерида, Мишел Фуко, Луи Алтюсер, Жак Лакан, както и на други основатели и противници на постструктуралистката школа, са формулирани основните характеристики на постмодернизма като цялостно социологическо и историческо тълкуване на съвременния свят.
Обикновено от тези характеристики на постиндустриалното общество специално внимание се отделя на четири от тях. На първо място – на агностицизма. При него истината е относителна, тя е единствено общоприета представа, а не отражение на обективната реалност. На второ място е прагматизмът. При него единствената безспорна ценност е успехът, а той се измерва най-вече с материалните придобивки на отделни лица или групи. На трето – еклектизмът. За да постигнат успех, и отделната личност, и обществото произволно съчетават противоречиви принципи, стратегии и модели на поведение. И на четвърто място - анархо-демократизмът – натрупващият се ефект от агностицизъм, прагматизъм и еклектика последователно унищожава легитимността на всяка социална и политическа йерархия, противопоставяйки й напълно свободната „атомизирана” личност.
Вероятно много от вас няма да бъдат привлечени особено от изброените характеристики на постмодернизма и дори могат да ги възприемат като недостатъци в сравнение с последователния и прозрачен рационализъм на класическия модернизъм. Всъщност, много от основателите на постмодернизма го разглеждат като философия на кризата на западното съзнание. Независимо от това обаче, не трябва да се отричат и силните страни на постмодернизма - преди всичко неговият приобщаващ характер, способността да предложи „общ знаменател” на изключително сложното, хетерогенно, разпокъсано и противоречиво западно общество в края на XX - началото на XXI век. Следователно, не е изненадващо, че постмодернизмът - като концептуален подход - е намерил приложение в сферата на международните отношения, където негов обект не е вече западното общество, а като цяло изключително сложният, хетерогенен, разпокъсан и противоречив свят.
 
Краткият век на постмодернизма
Преминавайки от философия и социология в практиката на международните отношения, четирите характеристики на постмодернизма търпят промяна. В същото време, десетилетия след края на Студената война, те не само отразяват възгледите на световната политическа върхушка за света, но и самите те се отразяват в конкретни външнополитически приоритети и действия на великите сили, на международните организации и други играчи в световната политика. Въпреки че Бил Клинтън, Тони Блеър, Никола Саркози и Жозе Мануел Дурау Барозу никога не са се заявявали като „постмодернисти”, парадигмата на постмодернизма лесно може да се открие в действията на всеки един от тях.
По отношение на международните отношения, постмодерният агностицизъм придобива формата на правен релативизъм – особено когато базовите норми на международното право (суверенитет, ненамеса във вътрешните работи на други държави, отказ от използване на военна сила и др.) започват да се прилагат избирателно, в зависимост от текущите политически нужди и конкретни ситуации. Между „законността” и „легитимността” на външнополитическите действия започва да се отваря пропаст, която постоянно се разширява. В същото време, извънправната „легитимност” (почиваща на „общоприети схващания”, зад които стои крайно аморфното „световно обществено мнение”) отново и отново се предпочита пред формалната правна „законност”. По петите на правния релативизъм „подтичва” моралният релативизъм (проявяващ се, например, в готовността да се прави разлика между „лош” и „добър” тероризъм в зависимост от съображенията на политическата конюнктура).
Прагматизмът се превръща в икономически детерминизъм, когато външната политика започва да се възприема като технически механизъм за обслужване на непосредствените икономически интереси на националните и транснационалните бизнес елити. Всички останали интереси – като се започне от съхраняването на националната култура и се стигне до защитата на националната сигурност – се обявяват за досадни, макар и неизбежни рудименти от отминалата епоха на модернизма. Като последица от прагматизма, настъпва и повсеместен отказ от мащабни и дългосрочни политически проекти – например, системните реформи на ООН или преструктурирането на НАТО във всеобемаща евроатлантическа организация за сигурност. От гледна точка на прагматизма такива проекти, изискващи много големи политически инвестиции и с дълъг „срок на изплащане”, са нерационални и остарели. Много по-логично изглежда географското разширяване на съществуващите вече институции - с минимални разходи и политически рискове. Еклектиката се проявява в множество случаи: когато се прилагат двойни стандарти; в противоречията и несъответствията във външнополитическите „разкази”; в повсеместното лицемерие, премълчаване на проблемите и „политическата коректност”.
Тактиката все по-често доминира над стратегията, а политическата реторика все повече се различава от практиката. Желанието да се удовлетворят многобройните групови интереси, да се съхрани крехкият консенсус по основните международни въпроси и да се сведат до минимум политическите рискове и потенциалните разходи на практика премахват възможността за сериозни външнополитически пробиви. Еклектиката последователно унищожава онова, което все още е останало от националните идеологии („големите разкази” или „големите смисли”) след световния триумф на либерализма в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. Накрая, анархо-демократизмът се проявява най-малко на две нива. В отделните страни доминиращата роля на държавата при разработването и провеждането на външната политика става обект на жестоки атаки от страна на многобройни недържавни играчи – едър бизнес, обществени организации, регионални и общински власти, партии и религиозни движения. Със сериозни предизвикателства се сблъскват и международните организации - както регионални, така и световни. Започва процес на своеобразна „геополитическа деконструкция”. Твърдите структури са заменени с мобилни тактически съюзи („коалиции на желаещите”), в които всеки участник може сам да определи формата и степента на своята въвлеченост, без да поема каквито и да било натоварващи и дългосрочни задължения.
И ако постмодернизмът като философско-социологическа конструкция отразява умората на западното общество от мобилизиращата дисциплина и твърдия рационализъм на модерната епоха, като феномен на световната политика той бележи “прегарянето” на международната общност в резултат на строгите йерархии и дуализма от епохата на Студената война. И там, и тук е имало място за по-малки изисквания към субекта на социалното действие: в първия случай – по отношение на „атомизирания” индивид, а във втория – към националната държава.
Никой досега не е успял безкрайно дълго да подменя действието с неговата имитация, политиката – с реторика, стратегията - с тактика, принципите - с опортюнизъм, а трезвия анализ – с „политическа коректност”.
Това не успяват да направят и постмодерните политици. Неизбежният залез на постмодернизма на международната сцена настъпва бързо и заради тъжния факт, че политиците постмодернисти, за разлика от постмодерните философи, не са никак склонни да анализират, да се съмняват и да подлагат на критическо осмисляне собствения си опит, като по този начин са се лишили от възможността оперативно да внесат необходимите корекции и иновации в политическата практика и са пропуснали„повратния момент, от който няма връщане назад” в развитието на международната система.
Епохата на пълното господство на постмодернизма в световната политика - поне във формата, в която то се е установило в края на миналия век, – се оказва твърде краткотрайна. Спорно е точно кога е започнал залезът й. Една група анализатори смятат, че той настъпва през повратната 2016 г., а за „повратен момент, от който няма връщане назад”, посочват „Брекзит” и победата на Доналд Тръмп в Съединените щати. Втора група отмества края на епохата на постмодернизма две-три години назад, свързвайки го с началото на украинската криза и с придружаващия я крах в плановете за изграждане на „Голяма Европа”. Трети анализатори отиват още по-назад в миналото, припомняйки, че „Арабската пролет” от 2011 г. е не само регионално явление, но има и световно значение. Четвърти сочат финансово-икономическата криза от 2008 г.- 2009 г. или по-скоро - неспособността и нежеланието на постмодерния световен елит да реагира адекватно на шока, да принесе нужните жертви на олтара на общите интереси и да издигне световната валутно-финансова система на ново ниво на управление.
Без да навлизаме в спор около датирането, трябва да отбележим очевидното: през второто десетилетие на XXI век започва възраждането на редица важни фактори, предшестващи епохата на постмодернизма. Но тъй като никоя реставрация не предполага буквалното завръщане на ancien régime, то и в този случай говорим за нов етап в развитието на международната система. Възползвайки се от термина, въведен от руския изследовател Василий Кузнецов при анализа му на съвременната социално-политическа динамика на Близкия изток, можем да си позволим да говорим за началото на неомодернистки период в международните отношения.
В архитектурата неомодернизмът отхвърля претенциозността и излишната усложненост на постмодернизма, като се стреми към повече простота. Архитектите неомодернисти обичат да работят минималистично, избягвайки пищните фасадни декорации и предпочитайки прави равнини и ъгли. В техните конструкции има много метал и свързващиматериали, създаващи усещането за емоционална сдържаност и вътрешно напрежение. Някои паралели с този архитектурен стил са ясно видими във външнополитическите конструкции на настоящите политици - неомодернисти.
 
Неомодернизмът като отрицание на постмодернизма
Днес разполагаме с множество статии, доклади, есета , книги и огромен брой конференции, симпозиуми и други колективни мероприятия, опитващи се да обяснят неочакваната и почти невероятна победа на неомодернистите от последните години. Понякога тези победи се приписват на някакви ситуационни причини: специфично стечение на обстоятелствата в политиката; харизмата на отделни лидери; тактически грешки и пропуски на противника и т.н. Често се казва, че победите на неомодернистите се дължат на способностите им да мобилизират маргинализираните слоеве, да хипнотизират масите, да разместват най-тъмните и дълбоки пластове на общественото подсъзнание, където „нормалният” постмодерен политик дори не смее да погледне. Няма как да няма и конспиративни теории, според които конците на неомодернисткия заговор се дърпат директно от Кремъл – от световния кукловод и началник на всички неомодернисти Владимир Путин.
Такива обяснения, съзнателно или несъзнателно, ни отдалечават от най-важното – самият постмодернизъм признава, че неговият дневен ред е изчерпан; и то не само в очите на маргиналите, но и за голям процент от средната класа, а дори и за част от световния интелектуален елит. Външнополитическият постмодернизъм се е изродил до степен, че желае единствено да запази статуквото и тъкмо с това е подписал присъдата си.
Дори и ако на референдума във Великобритания бяха спечелили привържениците на Европейския съюз, а Доналд Тръмп бе загубил, краят на епохата на постмодернизма щеше само да се забави. Трябва да се има предвид, че Дейвид Камерън и Хилари Клинтън дори не се опитват да предложат някаква нова и вълнуваща перспектива на своите потенциални привърженици, а само ги плашат с катастрофалните последствия от „неправилното” гласуване. Както споделя герой от разказа „Вожда на червенокожите” на О’Хенри, „пясъкът не е особено приятен заместител на овеса”, но в арсенала на постмодернистите се оказа, че освен пясък, няма нищо друго. По същия начин обаче подвеждаща е и идеята за съществуването на единен световен фронт на неомодернистите, който яростно настъпва срещу постмодернизма. Руският президент Владимир Путин не върви в една крачка с полския лидер Ярослав Качински, а китайският президент Си Дзинпин не е особено близък с японския премиер Шиндзо Абе.
И тук не говорим за създаването на международен политически алианс от типа на европейския Свещен съюз след Наполеоновите войни, а за препокриване, за пресечна точка в мненията по въпросите на световната политика. И по-конкретно – по отношение на нейните закони и движещи сили, стратегии и тактики за водене на преговори, критерии и индикатори за външнополитически успехи и за бъдещето на световния политически и икономически ред – в това число на редица влиятелни национални лидери и политическите сили, които стоят зад тях.
Всеки един от тези лидери, в една или в друга форма, предизвиква постмодернизма, дистанцира се от неговите основни характеристики, предлагайки някакъв неомодернистичен дневен ред за своята страна, регион, а дори и за международната общност като цяло. Разнебитената цитадела на постмодернизма е щурмувана от различни страни, без общ план, но между атакуващите я има много общи неща.
Очаквайки да бъдем обвинени в схематизъм и неуместни обобщения, ще рискуваме да отделим четири основни характеристики на неомодернизма, които могат да бъдат противопоставени на общоприетите четири базови постулати на постмодернизма.
Първо - национализъм. Всички глашатаи, обявяващи началото на новата епоха, акцентират върху специфичните национални интереси на своите държави, противопоставяйки ги на глобалния универсализъм на постмодернистите. Неслучайно, по време на предизборната си кампания, Доналд Тръмп говори не за „американското лидерство”, а за „величието на Америка”. Национализмът повече от всичко друго обединява западните и незападните лидери на неомодернизма. Ако постмодернистите старателно разрушават стените на конфронтация по линията „свой – чужд”, то неомодернистите с не по-малко усърдие ги издигат наново (пример затова са унгарският министър-председател Виктор Орбан и израелският му колега Бенямин Нетаняху). Национализмът е тясно свързан с убеждението, че държавите играят централна роля в световната политика. Затова постмодерните опити да се отхвърли легитимността на йерархията и държавата да бъде представена като един от играчите в световната политика са отхвърлени като безотговорни и несъстоятелни.
Второ - трансакционизъм. Трансакционният подход към външната политика сравнява взаимодействието между партньори и опоненти на международната сцена с бизнес отношенията - всеки един от преговарящите по сделката се опитва да се договори за най-изгодните условия. Абстрактни понятия, като „общи ценности”, „човешки интереси”, „световно обществено мнение”, могат и да се използват, но не са сред най-често срещаните, най-малкото не отговарят на приоритетите. Демонстративният трансакционизъм се превръща в закономерна реакция на многобройните неясноти, недоизказаности, лицемерие и „политическа коректност” в епохата на постмодернизма. Трансакционната реторика, понякога граничеща с цинизъм, днес предизвиква много по-голямо доверие и подкрепа у населението, отколкото високопарните декларации в постмодерен ретро стил.
Трето - холизъм. Той отразява несъстоятелността на икономическия детерминизъм, проявила се в епохата на постмодернизма. Историята от последните години недвусмислено показва, че външната политика за изключително кратко време може да се превърне от слугиня на икономиката в нейна капризна господарка. Прави впечатление, че политическият триумф на евроскептика Качински настъпва в момент на безпрецедентен икономически успех в Полша, който се дължи на активното й участие в европейската интеграция. Холизмът, обединяващ по парадоксален начин Ярослав Качински и Владимир Путин, лишава икономиката от централното й място в приоритетите на външната политика, обявявайки за не по-малко важни националната сигурност, етническата и културна идентичност, както и националния суверенитет.
Четвърто - историцизъм. Ако лидерите на епохата на постмодернизма черпят вдъхновение от фантастичните филми за бъдещето на човечество, то неомодернистите, идващи на тяхно място, много по-лесно търсят политически ориентири в националното минало. Оттук и възраждането на привидно отдавна забравените „големи разкази” във Франция и в Япония (ясно е, че в Русия, Китай и Индия „големите разкази” не са „загинали” дори и в най-добрите дни на постмодернизма), а освен това, решителният разрив с постмодерния универсализъм, засиленото внимание към националните митове и откритото или по-скрито говорене за изключителност. Ако за постмодернистите терминът „нормална страна” има много конкретно съдържание с позитивен знак, то за неомодернистите той е напълно безсмислен.
И макар по отношение на политическата тактика много от неомодернистите да се позиционират в сектора на прагматиците-трансакционисти, по въпросите за светогледа те очевидно клонят към историческия романтизъм, припомняйки безсмъртните романи на Виктор Юго и Уолтър Скот.
Има и още една, заслужаваща внимание, не особено забележима разлика между неомодернистите и постмодернистите. В постмодерната епоха основната разделителна линия в световната политика минава между демокрация и авторитаризъм. Съответно, настъпването на демокрацията и изместването на авторитаризма в кулоарите на нововъзникващата глобална цивилизация се възприема като основна цел за развитието на света. За повечето неомодернисти демокрация и авторитаризъм отиват на заден план, отстъпвайки място на много по-важния въпрос за границата между реда и хаоса в международните отношения. През второто десетилетие на XXI век светът навлезе в период на хронична нестабилност, регионални и глобални сътресения, рязко намаляване степента на управляемост на международната система. При това положение е излишен лукс да продължиш да инвестираш в популяризирането на демокрацията. Все пак, днес се говори не толкова за развитие, колкото за оцеляване, и не толкова за просперитет, колкото за сигурност.
 
Отрицание на отрицанието?
Би било преждевременно обаче да обявим пълната и окончателна победа на неомодернизма над постмодернизма. Отчаяната съпротива срещу новата парадигма продължава. Ожесточените битки се водят на няколко фронта едновременно. В Европа най-вече се съпротивлява Германия, която при канцлера Ангела Меркел продължава с всички сили да удържа постмодернияплацдармвцентъра на континента, като година след година губи съюзници и съмишленици.
В САЩ във войната участватмногочислените отряди на либералния истаблишмънт, окопани в редакциите на водещи вестници, в офисите на вашингтонски мозъчни тръстове и в коридорите на Конгреса. Повечето малки страни по света се противопоставят на неомодернизма, тъй като предлаганата им „нова реалност” намалява като цяло възможностите им за маневриране, отказвайки им правото на политически и икономически бонуси под формата на „позитивна дискриминация”. Ясно е, че в списъка с членовете на нелегалната съпротивафигурира изначителна част от едрите бизнесмени, бюрократичните машини на международните организации и активистите на транснационалното гражданско общество, които не са готови да се примирят с новата йерархия и с новата идеология на световната политика.
Но дори и на някой фронт неомодернизмът да бъде отблъснат и постмодернистката съпротива да успее в опитите си да го подкопае отвътре, светът никога няма да се завърне към златната епоха на постмодернизма.
Колко дълго ще продължи тази епоха? Няколко години или няколко десетилетия? И какво ще я смени? Отговорите на тези въпроси зависят от това дали неомодернизмът ще покаже, че може да се развива, еволюира и „работи над грешките си”, като с последното постмодернистите така и не посмяха да се захванат сериозно.
В крайна сметка, четирите „символа на вярата” на неомодернизма са също толкова ненадеждни, вътрешно противоречиви и подлежащи на критика от страна на противниците, колкото и четирите догми на постмодернизма.
До каква степен през XXI век национализмът ще бъде в състояние да изпълнява функциите на механизъм за дългосрочна социално-политическа мобилизация? Все пак, процесите на глобализация ще продължават, а това означава, че индивидуалните и групови идентичности ще се увеличават, а трансграничните миграционни потоци ще се разширяват. Ще продължи да се разпада и така важното за национализма културно-антропологично единство. А дали днес изобщо е възможно националната идея да изпълнява ролята на „големия смисъл”, запълващ дефицита на религиозно съзнание, така, както е било в Европа преди сто - двеста години?
А какво да кажем за трансакционизма? Нима той не е белязан с родилното петно на постмодернизма, след като поставя „конкретните”, моментни успехи над „абстрактните” интереси на утрешния ден? Нима той, също като постмодернизма, не жертва стратегията в името на тактиката и общото – в името на частното? И какво се случва с необходимостта от дългосрочни и скъпоструващи политически проекти за възстановяване управляемостта на международната система? Все пак, не трябва да разчитаме, че решението на тази огромна задача е в събирането на множество частни транзакции между най-различни участници в световната политика.
Към външнополитическия холизъм също има немалко въпроси. Холизъм означава не само равновесие между икономика и политика, между сътрудничество и суверенитет. Той се гради на убеждението, че всяка страна има своя уникална съдба, а нейната външна политика има за цел да изпълни специална международна мисия. Ето защо задачата на националния лидер е не да прави счетоводен баланс между отделни групови интереси, а да чуе съдбовните „барабани на съдбата”, да формулира националната мисия и да обедини обществото около нея.
Вероятно такава епична задача е по силите на лидерите на авторитарните режими, при които процесът на взимане на външнополитически решения е изключително централизиран. Но какво се случва в демократичните общества, където са в сила принципите на „сдържане и противостоене”, където медиите и лобистите играят значима роля, а всяко сериозно политическо решение, по един или друг начин, предполага компромиси и взаимни отстъпки?
Историзмът също залага много капани и уловки. Перифразирайки прочутото изказване на Херцен за западниците и славянофилите, можем да кажем, че постмодернистите възприемат света като пророчество, а неомодернистите - като спомен. Пророчеството се оказва дело на самовлюбени аматьори – то е изработено грубо и не е много здраво. А споменът лесно може да се превърне в наркотична мечта, изваждаща човека от реалния свят. Освен това, сблъсъкът между несъвместими „големи разкази” може да предизвика остри политически конфликти - достатъчно е да видим примера с китайската и японската версия на историята на Втората световна война в Азия. А и като цяло - възможно ли е дълго да вървиш напред с обърнатата назад глава?
Накрая, струва си да отбележим, че както в архитектурата, така и в международните отношения, неомодернизмът върви по пътя на опростяването и минимализма, а в някакъв смисъл дори и по посока на демонстративния антиинтелектуализъм, докато съвременното общество продължава да става все по-сложно, нелинейно, амбивалентно и фрагментирано.
Социокултурните процеси, поставени от френските постструктуралисти в определени граници преди четиридесет години, днес са придобили нови измерения и динамика. Ето защо нарастващото напрежение между социалната база и политическата надстройка в света на неомодернизма изглежда неизбежно. Ще станем ли свидетели на убедителния реванш на постмодернизма? Ще влязат ли в речника ни понятия като „неопостмодернизъм” или „постнеомодернизъм”? Вероятно днес никой няма да се наеме да даде убедителни отговори. По-вероятно е световната политическа и академична общност да проспи и упадъка на неомодернизма, както пропусна и възхода му. Едно обаче е ясно: в политическата игра на бъдещето най-големи шансове за победа имат онези, които са готови да следват актуалния и днес съвет на Сократ: „Тайната на промяната е в това да се съсредоточиш върху създаването на нещо ново, а не да се бориш срещу старото”.
 
Бел. ред. Текстовете на Фьодор Лукиянов и Андрей Кортунов са от специалното издание „Консерватизмът във външната политика: ХХІ век” на списанието „Россия в глобальной политике”, май 2017 г.
Андрей Кортунов е руски политолог. Генерален директор на Руския съвет по външните работи.
Превод от руски Виржиния Томова
 
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”