Български  |  English

Консерватизъм за епохата
на нестабилност

Самопознание, саморазвитие, самоуважение

 
Консервативният светоглед от няколко години е гръбнакът на руската политика. Във всеки случай, президентът на Руската федерация нарече консерватизма свое политическо кредо и това срещна подкрепата на значителна част от интелектуалния и управляващия елит.
В разбирането на съвременното руско ръководство именно консервативните подходи най-пълно съответстват на националната психология. Те са най-подходящи, за да бъдат намерени отговори на мащабните предизвикателства, които глобалните промени в света отправят към страната и обществото. Дискусията за консервативния политически модел започна в Русия в период на рязък подем на международната й активност. А тя не винаги се оказва по волята на Москва.
От средата на първото десетилетие на ХХI век напрежението в света се засилва. Кризите в Украйна и в Сирия показват, че ерозията на предишния световен ред е навлязла във финалната си фаза, а изграждането на новия (засега напълно неясно какъв) ще бъде съпроводено от сътресения. И макар че, естествено, Русия, се стреми да възстанови и укрепи международните си позиции, й се налага да отделя твърде много сили и време на външни фактори и импулси.
При такива условия в света, в преломна епоха (а събитията в последно време във водещите западни страни показват, че социално-политическите промени имат много дълбок характер), естествено възниква въпросът - що е то консерватизъм във външната политика? Приложимо ли е понятието спрямо международната дейност, на какви ориентири от опита на миналото да се опрем?
Изследването ни стигна до неочакван извод. Първоначалният ни замисъл бе да разгледаме отделни елементи от практиката на руската политика от различни периоди, за да може на тяхна база да формулираме система от основни положения и насоки - „наративът”, както е модерно днес да се казва. Разбира се, историята на руската дипломация и външна политика от времето на Владимир Кръстител[1] до епохата на горбачовото „ново мислене” дава изключително интересна храна за размисъл. Натрупан е безценен опит, който в никакъв случай не бива да бъде забравян. Но използвайки го, едва ли ще можем да изработим матрица за руската външна политика. Отделен външнополитически консерватизъм няма.
Разбира се, има общи категории, без които не може да се говори за консервативен подход. Преди всичко – отказ от идеологизация и месианизъм, наблягане върху националните интереси, непоклатимост на суверенитета. Онова, което е прието да свързваме с школата на политическия реализъм.
Но същността на консерватизма е именно в това, че той не е набор от похвати или дори правилни постулати, които могат да бъдат осъществявани на международната арена за постигането на необходимия резултат. Консерватизмът по определение е вкоренен в националната почва, основното му внимание е насочено към собствените държава и общество, чието развитие е главната му задача. Създаването на условия за нейното решаване е целта на външната политика, на дейността на международната арена.
Тази йерархия на приоритетите възможно най-добре съответства на реалиите на съвременния свят – същият, който все по-бързо се преобразява пред очите ни. Променят се ориентирите. На смяна на епохата на глобалното отваряне и на либералния световен ред, започнала през 80-те години на Запад и разпространяваща се впоследствие по целия свят, идва нова фаза. Оставайки си глобален и взаимосвързан, светът отново се фрагментира, при това трудно може да се прогнозира докъде ще стигне тази фрагментация.
Може всякак да се отнасяме към Доналд Тръмп с екстравагантното му поведение и опита му да пренесе нравите на предприемаческия бизнес в международните отношения. Но лозунгът „Америка преди всичко” не е някаква прищявка на перкото милиардер, а отражение на назрели настроения. Те, от своя страна, се появиха съвсем не заради Тръмп и подобните нему борци в други страни срещу статуквото. Либералната глобализация достигна предела, отвъд който започва да поражда безпокойство и отхвърляне у гражданите във водещите страни в света. И ако не беше Тръмп, някой не толкова биещ на очи политик, следвайки предпочитанията на последователите си, непременно щеше да развее знамето на протекционизма.
Щом Америка се обръща към себе си, този тренд ще се разпространява повсеместно. Харесва ни или не, но днес - и за години напред - Съединените щати дават тон на световната политика. С Европа това вече всъщност се случи, просто там кризата на експазионистката политика се прояви, преди да са дошли силите, готови да я използват. Пекин, въпреки призивите на Си Дзинпин за защита на постиженията на глобализацията, в политическата си практика залага на протекционистки мерки за защита на пазара си и на идеологията, в чиято основа е залегнал приматът на културната традиция.
Иван Кръстев, един от най-чувствителните коментатори на идейно-политическите течения на Запад, още преди няколко години, много преди „Брекзит” и Тръмп, посочваше промените в целеполагането на властимащите по целия свят. Ако преди водещите държави са мобилизирали вътрешни ресурси за засилване на външното влияние, сега става обратното: правителствата се опитват да използват външни възможности, за да се справят с вътрешни проблеми.
Това е парадоксално следствие от глобализацията - с нейната идеология на постмодернизма и фактическото заличаване на границите между външното и вътрешното, с отричането на суверенитета. Но привличането на външното за решаване на вътрешни задачи крие опасност от загуба на контрол, тъй като външните фактори са много по-мощни и по-многообразни от всяко държавно управление. И с този феномен се сблъскаха всички държави без изключение, от най-малките до най-големите; и именно за последните това стана най-голям проблем. Малките страни бяха свикнали да отстъпват пред различни форми на външно въздействие, иначе те просто няма да оцелеят, а за великите държави осъзнаването на границите на възможното на собствена територия беше шок.
Победният вик на британските привърженици на излизането от ЕС „Да си върнем контрола” стана политически лайтмотив и за далеч не толкова решително настроени партии и движения. Способността да се отчиташ пред собствените си граждани доколко властите са в състояние сами да определят насоките и качеството на развитие на страните си стана залог за успех. А това означава, че световният политически пейзаж неизбежно ще се променя, вероятно чрез поредица от сътресения и изблици на протестна активност. Обаче рано или късно той ще се оформи и политическите класи на водещите страни, които по правило имат зад гърба си многовековна традиция в държавното управление, ще трябва да се адаптират към новите условия. Това става бързо – „националното” се реабилитира, при това често с обединената подкрепа и на левите, и на десните, които по останалите въпроси заемат диаметрално противоположни позиции. Необходимостта от запазване на суверенитета – не само в държавно-политически смисъл, но и от гледна точка на самосъзнанието и самочувствието на отделния гражданин – отново се възприема като норма. Либерално-космополитните теории от края на XX в. потъват в сянка.
Ще повторим, тези тенденции имат всеобщ характер. В различните части на света и в различните култури те, естествено, се осъществяват по свой начин, повлиян от тягата към самобитност. И, вероятно, някой ден махалото ще поеме в обратна посока – световното развитие винаги е имало цикличен характер, затова завоят към отвореност, универсализация рано или късно е неизбежен. И може би това ще настъпи по-бързо, отколкото се сменяха предишните „големи цикли” – все пак, скоростта на промените сега рязко е нараснала. Но това няма да стане в близките години, които обещават да бъдат твърде богати откъм събития.
На Русия за пореден път й предстои да се приспособява към външни промени. Ние, разбира се, сме свикнали. Но този път ни очакват особено сложни процеси. Четвърт век след края на студената война и разпадането на СССР страната живееше в парадигмата на възстановяването – на държавността, икономиката, политическата система, международните позиции. Може да се каже и по друг начин - че руското общество и държавата се развиваха като следствие от събитията от 1991 г. (и от това, което доведе до тях). Всеки е свободен да дава собствена оценка на изминатия път, имаше провали и подеми, съдбоносни грешки и върховни постижения. Както и да е, епохата завърши. Завърши, защото завърши и в света. Не само Русия, но и Западът, а като следствие и световната политика, съществуваха в режим „след Студената война”. Само че едните (Русия) – с чувството за поражение и желание за реванш, а другите (Западът) - с чувство на еуфория и възторжено самолюбуване. През периода от 2008 г. до 2016 г. (от световната финансова криза до „Брекзит” и Тръмп) на Запад упоението от себе си постепенно се сменяше от тревога, и в края на краищата стана ясно, че всичко е тръгнало не според очакванията им. И много неща, ако не и всичко, трябва да започнат отначало, изхождайки вече от други обстоятелства и перспективи.
Както правилно отбелязваше споменатият Иван Кръстев, на Запад поколения израснаха с убеждението, че главното събитие от втората половина на ХХ век е била Студената война. Вярно, сега се оказва, че много по-значимо събитие е била деколонизацията, защото нейните последствия – нестабилност и миграционни потоци от юг на север – са в състояние да се отразят на живота на европейците и американците в много по-голяма степен от всичко останало. А миграцията не само хвърля предизвикателство на социално-икономическите системи, но и поставя въпроса за културната устойчивост на обществата, в които пристигат преселниците.
Консервативният дневен ред е най-ефективният начин съвременна Русия да отговори на глобалните промени, на настъпването на поредния цикъл. Какво означава това на практика?
Главното, от което Русия се нуждае, е да се учи да бъде самата себе си. Да търси опорни точки и ориентири вътре в себе си, да изхожда от собствените си възможности и, доколкото е възможно, да ги разширява. Да престане по всеки повод да се съотнася с някого отвън, да се опитва да подражава на някого или, обратното, яростно да се разграничава от други образци. На първо място, това засяга болезнения западноцентризъм на руската политика и руското мислене, който неведнъж е довеждал до задънената улица на една или друга крайност. Днес, когато на водещи позиции в световното развитие излиза Изтокът, неспособността да отвърнем вторачения си към Запада поглед просто противоречи на посоката на глобалното развитие.
Светът се връща към многообразието, което, както изглеждаше в края на ХХ в., щеше да се размива, изместено от усреднени образци на „правилно” устройство. Възражда се търсенето на идеологическа яснота, но все по-забележим е и интересът към цивилизационния подход, който либералната догма отхвърляше като „реакционен”. За Русия това са изключително съществени промени, защото опитът след краха на Съветския съюз да бъде вписана в стандартната дихотомия „империя – нация–държава” не сполучи. Имперският век завърши, а Русия, развивала се столетия като наднационална общност, не може да стане национална държава без рязка тотална промяна. Затова една дискусия в категорията на цивилизациите много повече съответства на особеностите на Русия и взаимоотношенията й със съседите - както на Запад, така и на Изток. Формирането на цивилизационна идентичност е самоосъзнаването, което е нужно на Русия в най-скоро време.
Не става дума за „завои” на Запад или на Изток, както обикновено се казва за по-просто. Задачата на Русия е постигането на баланс между световете, цивилизациите, с които тя съседства и които, естествено, й оказват влияние. Източният вектор е по-важен сега само заради това, че той явно е недоразвит, винаги е бил в сянката на същия този западноцентризъм, за който стана дума по-горе. Не е нужно Русия да заимства източните ценности, но тя е длъжна да ги разбира, защото взаимодействието с техните носители ще се разширява. Поради това неотменим елемент на консервативния курс трябва да бъде ефективността – на Изток много-много не възприемат светогледните разсъждения и идеологическите призиви, но твърде добре умеят да ценят реалните постижения, способността да се вършат реални дела.
Руският консервативен модел за второто десетилетие на XXIвек се състои от самопознание, саморазвитие и самоуважение. Той включва вътрешни и външни компоненти, но разумният егоизъм и концентрацията върху решаването на вътрешните задачи трябва да доминират над всичко, включително и над амбициите и грижата за престижа. И амбициите, и престижът са важни, това потвърждава и школата на реалистите. Но рационалната достатъчност е определящ принцип във всичко. Ясно е, че външният свят не обещава на Русия покой – мечтите на Столипин за двайсет години без сътресения, както преди сто години, така и сега, не могат да се сбъднат. Но тук ние поне сме в същото положение, както и всички останали. В кардинално променящия се свят всеки сам отговаря за избрания от него начин на оцеляване и постигане на успех. И това е напълно консервативна постановка на въпроса.
 
Превод от руски Виржиния Томова
Бел. ред. Текстовете на Фьодор Лукиянов и Андрей Кортунов са от специалното издание „Консерватизмът във външната политика: ХХІ век” на списанието „Россия в глобальной политике”, май 2017 г.
Фьодор Лукиянов е главен редактор на списанието. Председател на Президиума на Съвета по външна и отбранителна политика. Научен директор на Международния дискусионен клуб „Валдай”.
 


[1] Става дума за Владимир I Велики, княз на Киев от 980 до 1015.  Наричат го Кръстител, защото през 988 г. е покръстил Киевска Рус.
още от автора


Спомени за бъдещето
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”