Български  |  English

Варненско лято
в профил и анфас

 

Преди време разглеждах едно от ония списания, които се раздават в самолетите. В обширен материал за Варна бяха описани какви ли не съблазни, свързани с черноморската ни перла. Наблягаше се особено на училище за рок и пр. И съвсем накрая, със ситни буквички, се съобщаваше, че за любителите на класическа музика градът предлага фестивала "Варненско лято". И така, най-старият музикален фестивал в България, един от най-старите в Европа, всяка година по традиция бива „рекламиран със ситен шрифт”. Няма афиши (освен пред концертната зала). Няма листовки из хотелите. На концертите, които все пак са добре посетени, почти не се чува чуждестранна реч. И всяка година ММФ "Варненско лято" трябва отново и отново да доказва, че той е събитието за сезона. И въпреки това очевидно неоценяване (или пренебрежение), фестивалът се развива - вече няколко години - в успешния формат на модулно протичане.
 
След основната програма - симфонични и камерни концерти, дойде редът на "моя" модул - Лятната академия. И тя с прочути изпълнители и блестящи камерни концерти, които са и неин художествен фон: на изключителния клавирен квартет Ет Арсис (Христина и Велислава Таневи, Айнис Касперавичус, Диего Хернандес Суарес), на голямата цигуларка Лия Петрова, на уникалния дует Гарет Любе - Марчело Низинман. Академията е най-творческата част на фестивалната програма, времето и мястото на развитието и усъвършенстването.
Да се присъства на уроците на проф. Минчо Минчев, благодарение на когото Академията се развива вече десетилетия, е привилегия и удоволствие и за професионалистите, и за обикновените меломани. Това са спектакли, които, освен демонстрация на търпелива работа върху техническата страна на "занаята", са и уроци по стилистика, естетика, музикантска етика... Всеотдайността на проф. Минчев сякаш извира от оптимизма на основателите, които са вярвали в едно културно бъдеще. Част от неговата всеотдайност е и редовният (от 2013 г.) конкурс „Фонд цигулките на проф. Минчо Минчев”, който дава възможност на спечелилите талантливи деца да свирят цяла година на майсторски инструменти.
Академията е място, където се споделя изкуство. Присъствах на репетиция на струнния квартет „Добри Христов”, на която челистът от Ет Арсис, Диего Суарес, се включи с готовност, за да поеме партията на Атанас Кръстев, който трябваше няколко дни по-късно да се присъедини към квартета за изпълнението на Струнния квинтет в До мажор на Шуберт. Това беше интензивна и плодотворна репетиция, споделяне на идеи между приятели-музиканти, която се проведе след интензивен урок на челиста с малки квартетисти от Варненското музикално училище.
За децата е интересно и полезно да контактуват с големи майстори, чието изкуство слушат на концертите. Уроците, провеждани от участници в тези концерти, съпътстват академията. Те са много по-резултатни от някогашните „творчески срещи”, които протичаха до голяма степен формално – с колосани въпроси и шаблонни отговори. Уроците са място за непосредствен обмен, равноправно събиране на опитни и по-неопитни музиканти – да си посвирят, да почерпят пример, вдъхновение. Тук границата между майстора от концертния подиум и ученика се стопява, така непосредствено и леко се възприемат основни наставления, свързани с артикулация, стилистика, динамични нюанси, ансамбловост – поемане на фраза, вслушване в партньора; най-същественото, постоянната заръка към младите музиканти: да слушат звука, който произвеждат, да го обичат, да пеят фразата.
За Ет Арсис споделянето е част от богатата им кариера: носители на множество международни отличия като изпълнители, които музицират по престижни европейски подиуми, от 2012 г. преподават камерна музика в Саарбрюкен, а от 2013 е проектът им в Стара Загора „Европейска традиция и млади таланти” – ежегоден камерен музикален фестивал, на който се провеждат и майсторски класове. Концертът им беше ярка илюстрация на основния урок на Диего Суарес: „Музиката е любов, общувайте, обичайте се!”. Клавирен квартет опус 18 от Бетовен - въведение в азбуката на квартетното музициране за всички следващи епохи – с чистия възторг към класическата подреденост, финеса на изработването на всеки детайл и съвършената кореспонденция в градежа на формата. В Клавирния квартет № 1 на Мартину постигнаха забележителен ефект в звуковото и драматично разгръщане до симфонични мащаби – много сложна е творбата и с ефектната клавирна партия, което прави трудно преодоляването на съблазънта от впускане към типа клавирен концерт със струнен ансамбъл. Великолепни музиканти са и четиримата, създадоха мощно симфонично внушение в почти кинематографичната последователност в развитието на Квартета, което, от своя страна, го спасява от известна монотонност поради натрапването на славянски интонации и ритми. (Как ми се искаше да чуя в изпълнение на великолепните млади музиканти дълбоката самобитност на Пипковия Клавирен квартет!)
Разтърсващата драма на Клавирния квартет на Петерис Васкс (2001 г.) ще остане един от изпълнителските върхове в този фестивален модул. Творбата следва формално частите на сюитата, като те се преливат една в друга: зараждането, разгръщането на една драма и примирението; от суровото, почти плахо със своя рационално балансиран минимализъм начало на Прелюдия, което избликва в танцова стихия, до транс; през силната горест на Канти драматичи – тук струнните инструменти са противопоставени на драматичната клавирна партия, която обобщава коментарите на всеки от тях – следва прекършване на драматичния порив и поемането му от Пасакалия, изплетена от множество темброви идеи върху алюзия с Музикалната жертва на Бах, трагичната мощ на унисонно обединение на четирите инструмента и – примирение. Удивителен унисон в прочита на една толкова сложна творба, удивително майсторство в обединяването на сложни като образност мотиви, разгърнати в силна палитра от тембри, изключително усещане за вътрешна мащабност и развитие на линиите!
Ансамблова пластичност, чувствителност към красивия и изразителен звук по различен начин бяха показани в биса – фрагмент от Квартет на Сергей Танеев – пиеса, която след драмата на Васкс прозвуча почти салонно, но и публиката, и изпълнителите имаха нужда от релакс.
Така възприех и бисовете след иначе много сериозната програма на великолепната Лия Петрова – Любовна мъка от Крайслер и Размишление от Масне – доза светска салонност и елегантна сантименталност след разгърнатата темброва палитра и динамична гама на драматичната Партита от Лютославски. И Лия Петрова представи свое виждане за класическа подреденост и красота – в Соната за цигулка и пиано № 7 от Бетовен – подобно на Ет Арсис в контекста на Академията, тя показа основите на едно високо майсторство в камерното музициране, на импресионистичната чувственост и обагреност на тона (Соната за цигулка и пиано от Дебюси). За съжаление, не подкрепени убедително от партньора, Борис Кузнецов, пианист с брилянтна техника, но с хард темперамент, с неочаквани акценти, влизащи в конфликт с гъвкавата обагреност на цигулковата линия. Камерната двойка постигна пълно съгласие в драматичната Партита на Лютославски.
Концертът на Гарет Любе – виола и обертоново пеене, и Марчело Низинман – бандонеон, импровизация от начало до край, беше вихър от страст, въображение и интелект. Уникално дуо, в което чрез обертоновото пеене в импровизациите влиза още един персонаж – многобагреният глас, който неимоверно разширява творческия диапазон - с колорит, идеи, атмосфера. А като художествен фон на Академията, този концерт беше и блестящ урок по фантазия и артистична свобода. Съчетанието на обертоново пеене, суровият глас на виолата и исото на бандонеона запратиха слушателя в звуково тайнство, излято във вълни от светлина и мрак, танго и полифония, авторски творби на Низинман или интерпретации на популярни парчета от Гардел и Пиацола. Сантиментът на тангото не е забавна атракция, а обект на естетизиране, елемент от жив, остроумен биографичен разказ за корените на двамата музиканти (Любе е от Кейптаун, Низинман е аржентинец). На един дъх премина поредицата от музикални асоциации, обединени в жива импровизация с две опорни точки (Бах и Букстехуде), през звуковия спектър на 3-те тембъра и център – голямата творба на Бритън, Лакриме, върху две песни от Доуланд, аранжимент на Любе. Аскетичната изчистеност на звука на виолата, при който почти липсват обертонови характеристики – те се поемат от загадките на обертоновото пеене - и необичайният фон на бандонеона внушават преклонение пред неизмеримостта на духовното. Много може да се говори за театъра, за чувството за хумор и за способността да се общува с публиката. Може ли да се импровизира всичко – да! И върхът беше бисът, реверанс към публиката (”Аржентинец в Кейптаун”, заглавието се роди спонтанно) - стихийна разходка из различни етноси, където намери място и българският химн, импровизиран върху гласа на бандонеона и трепетното тремоло във виолата.
Варна е Европейска младежка столица за 2017 и в този смисъл логично в програмата се вписа един спектакъл на „Орфей и Евридика” от Глук – съвместен проект на Младежкото оперно общество в Кипър под диригентството на Францис Гай и подпомогнато солистично от Варненската опера (Даниела Димова, Лиляна Кондова). Спектакълът беше сценично пригоден за ограниченото пространство на Римските терми, музикалният текст - съответно олекотен, съобразен с любителските възможности на изпълнителите. Варненката Цвета Христофору (Орфей) е основателка на това оперно общество, така че този спектакъл съвпадна с модула от фестивалната програма, наречен Музикална лаборатория, дял за изява на музиканти, свързани с града, някои от които работят в различни точки на света.
Все в този модул известният музикален бизнесмен Иво Станков доведе от британското училище Уитгифт (където преподава цигулка) оркестър, духов състав, солисти, хор – както стана ясно от подробната рекламна брошура, Варна е етап от балканско турне на учениците. Може би подходящият подиум за тяхната изява щеше да е Морската градина – като част от проявите, свързани с Варна – младежка европейска столица. Защото след блестящите концерти в Градската художествена галерия на децата от майсторския клас на проф. Минчо Минчев и на лауреати на международния конкурс „Панчо Владигеров”, постиженията на британските ученици изглеждаха повече от скромни. Въпреки рекламата на славните стари традиции на институцията - откровена акция за набиране на талантливи деца от нашия регион, настоящето, поне нарисувано от този концерт, определено се нуждае от свежа кръв.
Останалите четири концерта от Музикалната лаборатория разгърнаха още страници на стиловата, жанрова, темброва щедрост на камерното музициране. Пианистката Алисия Рафаелян „доведе” във Варна блестящия саксофонист Кристиан Рьолингер. Прекрасен музикант, тя е сътрудник – корепетитор в класа по саксофон на проф. Рьолингер в Музикалната академия в Берн. Дългогодишното сътрудничество е изградило у нея чувствителност към спецификата на инструмента и към камерното музициране: пластичност и елегантност в поемане на фраза, динамика, нагаждане към многостранната темброва палитра на саксофона. А тя е изключително богата, изравнена и овладяна в целия невероятен диапазон на инструмента и заедно с брилянтната техника, предложи на публиката тръпката да чуе не само ефектна, но и сериозна, и непозната музика. Наред с тембровата и динамична импресионистична пластика (Дебюси, Рапсодия за алт и пиано) и вечно живия, пълен с радост Скарамуш (Дариус Мийо), звуча поразяващата с всякакви технически ефекти Фантазия от Жул Демерсман, но и откритието за варненската публика – сериозната Fuzzy Bird Sonata от Такаши Йозимату – едно “омузикаляване” на финеса на японската живопис, като фина бродерия на рисунъка на птицата в основните й състояния – тичане, пеене, полет. Разбира се, публиката винаги чака продължение и го получи – като грандиозно обобщение на всичките музикално-технически възможности на камерната двойка в един финален бис – Чардаш от Педро Итуралде – бясната техника, отприщването на всичките радости на циганско-унгарското, ретро спомени, измислени, но винаги възторгващи страсти на танцовата стихия (кой инструменталист ще устои на изкушението да смае с фантастичен блясък!).
Докато слушах (и гледах) Веселин Станев, се сетих за едно определение на критиката за Алексис Вайсенберг, един от учителите му: „пианист от огън и лед”. Цитирам го не като епигонство на великия пианист, а като пример за извънредната концентрация, която се вменява на слушателя от първата нота. Няма външни ефекти в майсторството и емоционалността на Веселин Станев. Всичко е дълбоко изживяно в съзнанието и емоционалното внушение се дължи именно на тая увереност в истинността на онова, което в момента се излива изпод пръстите му. Вълнуващата дълбочина на романтизма на Цезар Франк (Прелюд, хорал и фуга), обагрената мекота в звуковите обеми на многоликия образен свят на Дебюси, на моменти толкова крехки, че са като плод на въображението (Прелюдии, първа тетрадка) и деликатната мъжественост, контрастност на поезия и мрак на 24 прелюдии оп. 28 от Шопен – всичко е поднесено с изключителна музикантска дисциплина и интелект, нищо външно не застава между вдъхновението и стойностите на тая музика.
„Шубертиада” беше едно от интелектуалните пристанища в програмата на лабораторията – доколкото струнният квартет е най-аристократичният „музикален инструмент”. Концерт на струнен квартет „Добри Христов” (Красимир Щерев, Евгения Паскова, Румяна Петрова, Ваня Николчева - всичките преподаватели във Варненското музикално училище), в който хармонично прибави своя художествен принос Атанас Кръстев – второто чело в Квинтета на Шуберт. Това беше музициране с любов и страст, с вдъхновение и артистичен замах. Започна с Квартетзац – светло и красиво въведение към последната камерна творба на Шуберт – Квинтет в До мажор. Много сложна е фактурата на творбата: второто чело разширява звуковия обем почти до симфонично внушение.
В последния концерт, който „закръгли” модула, дуото Росен Идеалов&Георгита Бояджиева се представиха с музика от ХХ-ХХI век, на която са се посветили в своята 20-годишна кариера като камерен ансамбъл. Двайсет години обсебеност от една кауза – трудна, но печеливша. Седем багатели за кларинет и виолончело от Константин Илиев – един от бисерите на тяхното изкуство и на българската камерна музика изобщо; още един малък бисер – закачка на Паул Хиндемит – Лудус минор. Концертът започна с един от звуковите преразкази на средновековния мистицизъм – от Георги Арнаудов – Манускрипти и интерпретации – музика, изживяна в мистичната й дълбочина. Триото на Александър Цемлински (в концерта взе участие и пианиста Александър Василенко) беше в лек дисонанс с характера на останалата част от програмата – написано а ла Брамс, в него кларинетът и челото трябваше да „пренастроят” звука си на романтична вълна; иначе музиката е романтично-пищна и може да се третира като лека „отмора” след трудните опуси от съвременността и преди творбата, която дуото изпълни вместо бис: написаната току-що от Йордан Дафов пиеса, посветена на паметта на приятеля, големия музикант Георги Бадев и изпълнена с респект (в редовната програма звуча и друга творба на Дафов – Песни без думи).
Преди няколко години писах за ренесанса на фестивала – възраждането на високите идеали, вменени от основателите. Фестивалът има свой уникален профил и се развива – въпреки всичко. Въпреки липсата на подходяща зала (дали преди 100-та годишнина ще има първа копка?), въпреки огромното усилие всяка година един малък интелигентен колектив от хора, които разбират от фестивали (Людмил Ангелов, художествен директор, Румяна Петрова, Пламена Цонева) да доказва стойности и да убеждава някакви фактори, че този фестивал не е просто част от многобройни, често спорадични културни прояви, които протичат в града, особено през курортния период. Успехът на концерта от съвременни творби показва израстването на публиката, жаждата за съвременна култура. Ще се включи ли някога операта с нещо извън т.нар. балетни гали, в които всяка година се въртят едни и същи безкрайни фуетета от традицията на Петипа, ще има ли и нещо повече от редовия кръг оперни заглавия? Не е истина, че публиката не би се заинтересувала и от нещо по-съвременно. Ще има ли българско заглавие? Ще „отгледаме” ли летовника, който, след интензивна почивка, пълна с култура и море, гордо ще разказва на близки и познати: „Бях на „Варненско лято!”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”