Български  |  English

Спомен за Атанас

 
С пловдивския художник Атанас Згалевски имах рядко приятелство. Възприемахме се като съмишленици или, както се казва, имахме си приказка. Още със стъпването си в Пловдив единствената ми задача беше да го открия. Обикалях любимите му места. Питах, разпитвах, един ме прeпрати към сладкарницата под джамията на площад Джумая, друг го бил зърнал сред тарапаната в Млечния бар, трети преди половин час го бил видял да влиза в Художествената галерия на улица „Гладстон”, но, при всички въртележки из хайлайфните сборища, в един момент в Пловдив (и това му е магията) няма как да не срещнеш този, когото търсиш. После е лесно. В някое закътано барче, особено ако е на Небеттепе и ако си с Атанас, изтичането на часовете нямаше никакво значение. С него и цяла година да не бяхме се виждали, видим ли се, разговорите ни изведнъж превключваха, като че ли никога не са били прекъсвани. С присъствието му даже и градът ставаше по-осезаем, както е в стихотворението, което му бях посветил:
 
Тераса
 
                                 на Атанас Згалевски
 
Седя с приятели на чаша бира
в безлюдния и жарък ресторант,
заел терасата върху тунела.
Един чадър с прозирната си сянка
от яростното слънце ни спасява.
Градът трепти, широко обновен,
примигва с бързи, слънчеви искрици.
И погледите ни се забавляват...
Изграждат багровата полифония
на древното Трихълмие, което
от дълго взиране се приближава
с куп весели подробности – безброй играчки
на вековечната човешка памет...
Край нас (сега декор на ресторанта)
виси отвесна каменна тъма
на крепостна стена с избити дупки.
И преброяваме - надстройки, пластове...
Все същите преплетени следи
на скъпо разорение и творчество!
Лицата ни, красиво озарени
от плаващата сянка на чадъра,
следят със летни изрази това
цъфтящо, приказно единодействие
на вездесъщия живот, познал
добро и зло - и винаги богат на време!
Сред върволицата от дни... Приятели,
беседваме в богатството от време!
Край крепостна стена, сега декор
на ресторант, на град с огромно време.
Беседваме над цветните надежди
на нашето и следващото време....
 
Той имаше пиетет към тази вековечна памет. Някаква постоянна възбуда. Най-вече към летописа на Пловдив. Удивляваше се от невероятните хрумвания на анонимните отколешни майстори. Често ме замъкваше из някакви затънтени кривини в Стария град. Промушвахме се през пролуки и комшулуци до някоя потулена старинна къща, чието съществуване не съм и предполагал, за да ми покаже нечия изящно изографисана алафранга или някакъв причудлив архитектурен детайл.
Атанас Згалевски се появи в края на 60-те години. Той е от втората вълна пловдивски експериментални художници през онези невзрачни тоталитарни години. Появата му бе истински шок за политическите среди в града. Беше си позволил да направи изложба с абстрактни картини в дома си, с наводнение от посетители и с бурни отгласи из кафенетата. И, разбира се, с неприятни последствия. Това сериозно го беше затормозило. Повече от мъчителни бяха първите му стъпки във фигуративната живопис. Но и винаги изненадващи. Беше жестоко взискателен. Понякога работеше с месеци върху една картина. Някой възприемаха това негово усърдие за леност. Веднъж Енчо Пиронков ми каза: „Добре че това майно е мързеливо, иначе всички ни щеше да сложи в джоба си.” Рядкото му участие в общите изложби (дори само с една картина) изпъкваше ярко сред картинното множество.
Притежаваше всестранен талант. Беше си направо пенкилер. Но най-значителна от множеството му дарби беше дърворезбата. Негово дело са таваните във възрожденската къща „Георги х. Николаиди”. На него дължим и великолепния релеф „Слънце” в Големия салон на Балабановата къща, както и таваните на двете южни стаи на втория етаж. Помня как се катереше гол до кръста по дървеното скеле и с каква съсредоточеност изграждаше детайл по детайл това извайващо се пред очите ми зрелище.
Беше непоносимо горещ ден. Седях като замаян върху кубиците стоварени дъски на пода и премрежено следях движенията му. Разменяхме през продължителни паузи по някоя и друга дума. Отвреме-навреме скачах и му подавах шишето с вода... Даже и сега, като пиша, ме прониква знойният полъх на този спомен.
Атанас беше неустрашим защитник на архитектурните забележителности на града. Помня как по времето на онова варварско решение за разрушаването на Капана по колко пъти на ден ми звънеше по телефона, поставяше ми задачи, интересуваше се дали ги изпълнявам. Беше ангажирал кинодокументалистите Здравко Драгнев и Христо Илиев–Чарли да направят филм за спасяването му. Във филма беше включено и моето стихотворение „Капана”, което озвучаваше различни детайли от тази оригинална част на града. Защитниците от ден на ден се множаха, битките ставаха все по-ожесточени... И колко важна, колко неоценима се оказва сега, след превръщането на Капана в едно наистина прекрасно арт място, тази спасителна акция, в която Атанас имаше първостепенна роля...
Дойде и Промяната.
И духовете се раздвижиха. Едни се вкопчиха в митингите, други хукнаха на гурбет във всички възможни посоки на света. Някои интелектуалци също потърсиха късмета си навън. И Атанас с неспокойния си дух, приласкан от приятелката си Соси, пловдивска арменка, която се беше установила и замогнала в Ню Йорк, взе, че прекоси океана.
Отначало се чувствал като паднал от небето в световния град. Но все пак му дошла музата. През 1994 г. участвал с четири картини в галерия „Ривъррън” в Ланбертвил, Ню Джърси, с композиции от старобългарски букви и думи върху раздвижен абстрактен фон. През май 1996 г. направил самостоятелна изложба в галерията „Леонора Вега” в Сохо на галеристката Марша Чайлд. Участвал и с една картина в ежегодната обща изложба „Арт на Североизтока”. „Ню Йорк Таймс” я отбелязва: „Втори поглед заслужава да хвърлите върху малкото платно на Атанас Згалевски в залата „Абстрактна живопис”, в което е комбиниран кафяв колаж, подобен на тъкан, с мазки от черно и зелено.” Картината е откупена от Ричард Мей, нюйоркски архитект урбанист. Две негови картини взема за филма си „Лулу” и големият американски писател и кинорежисьор Пол Остър.
В този свой приключенски период Атанас си дойде за около месец. Беше донесъл няколко свои американски картини. И веднага му организираха изложба в Пловдивската художествена галерия. Тесните помещения на галерията нямаше как да поберат изпадналата в нищета и зажадняла за духовни събития пловдивска интелигенция - множество глави стърчаха извън входната врата. Притиснат в навалицата, четях превъзбуден своето слово. Беше наистина едно настръхнало от емоции зрелище... На другия ден седяхме усамотени в едно кротко капанче на стръмната уличка под Балабановата къща – аз, с тукашните си тегоби, и той, с отвъдокеанските си тежнения. И всичко беше много различно – и приказките, и умълчаването ни, и отчетливата омайна немота на калдъръмената уличка...
Но с връщането си в Ню Йорк животът му коренно се променя. Скъсва със Соси. Преселва се в едно пренаселено емигрантско общежитие в Манхатън. Заболява. Хваща се на работа в кожарски магазин. Пести. Завръщането му в България се превръща във фикс идея. Ала болестта го надвива. Не издържа и издъхва на операционната маса в една нюйоркска клиника. И в отговор на завладялата го фикс идея, в България пристигна урната с праха му.
Седях на бордюра на нечий гроб, докато я опяваха и погребваха в гроба на родителите му, онемял сред белотата на безброя от паметници и безусловното отсъствие на Атанас…
---
При събиране на вещите му в манхатънското общежитие са открити заиглени с кламер листове с негови записки. В една от тях се е опитал да обобщи същността на творчеството си. И понеже много ми напомня онази негова винаги одухотворена езикова способност, отличаваща се със стилистичните си изблици в нашите беседи, ще си позволя да я цитирам:
Преди няколко месеци аз си припомних картините, които бях създал досега, и разбрах, че, без да осъзнавам, аз бях рисувал идеята за стените от „моя град”, стените на моя отминал живот. Аз познавах много стени – от някои от тях са останали само камъчета, други са изчезнали отдавна, но те съществуват във времето, опитвайки се да ги построя повторно, за да ги загубя или разруша отново.
Разбрах, че две сили, два противоположни принципа се борят в моите картини.
И се питах дали сенките на две божества от миналото на моя град не се сражават и до днес за власт в душата на всеки един от нас. Едното божество представлява живота – веселието, плодородието, земята, тоест, фалическото диво страхопочитание, в съществуването на което всичко изчезва и умира, всичко личностно изчезва във вечността на природата, запазвайки само страданието и болката от неговото изчезване. И другото божество, диаметрално, спокойно, светещо ярко, но сдържано, което се стапя в ефимерността на мечтата и не само символизира хармонията, но е и самата хармония.
Реших, ако това е вярно, по-добре да оставя временно тия два принципа, тия две сенки на миналото да продължат да се противопоставят и борят за мощ в моите картини. (декември 1993 г.)
 
Бел. ред. Атанас Згалевски (1940, Пловдив - 2008, Ню Йорк) e резбар, живописец и приложник от пловдивската група. Дългогодишен художник-постановчик в Пловдивския куклен театър. Автор на дърворезбите в Балабановата къща в родния си град. Згалевски има изключителни приноси за културно-историческото наследство на Пловдив и съхраняването му в неговия автентичен вид.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”