Български  |  English

И симфоничният оркестър на БНР
откри сезона

 
Радиооркестърът изнесе своя първи концерт от сезона 2017/2018 под палката на новия си главен диригент, руснака Марк Кадин. Смяната на Росен Гергов беше колкото неочаквана, толкова и необходима. Причината, която посочи ръководството на БНР, бе постоянното местожителство на Гергов извън България. Към нея могат да се добавят още редица причини, свързани най-вече с драстичното снижаване на равнището на оркестъра, след като Радослав Янкулов пенсионира Емил Табаков, акт, който допълни печалната му слава като ръководител на институцията.
Кадин е професионалист с внушителен стаж като главен диригент, познат е на радиооркестъра. Не смята да го ръководи дистанционно или чрез фейсбук. А и назначаването на чужденец за главен диригент на български оркестър не е прецедент нито в България, нито в София (например, живеещият в Австрия руснак Алексей Корниенко бе главен диригент на Софийската филхармония, а италианецът Лучано ди Мартино бе музикален директор на операта в Стара Загора, сега е артистичен директор в Пловдив). За радиооркестъра това е нов опит, времето ще покаже доколко възгледите на диригент и на оркестър за количеството и качеството на работата ще съвпаднат.
Началото бе повече от триумфално, що се отнася до публиката и до присъствието на високопоставени политически субекти. Публиката бе препълнила залата, имаше и доста правостоящи, концерта изслуша и президентът на България. За откриването на сезона Кадин бе избрал две руски класически творби – Първия клавирен концерт на Чайковски и Петата симфония на Шостакович. Тактически избор: клавирният концерт е всеобщо любимо произведение на меломаните, а тази най-популярна симфония на Шостакович държи слушателя с могъщ във въздействието си емоционален ресурс на трагичния наратив. От друга страна, и двете произведения не са чужди на оркестъра: за последен път симфонията е свирена през 2012, а Чайковски-концертът – през 2014 със Симон Трпчески – и двете под палката на Табаков.
За солист на концерта диригентът бе поканил пианиста Алексей Володин (1977) - желан и търсен за партньор на всички големи оркестри, работи с най-известни диригенти, има огромен репертоар. Той е ученик на голямата Елисо Вирсаладзе, владетелка на клавирния звук и неговите метаморфози. За първи път го слушам в зала и очаквах действително „неподражаем стил на звукоизвличане и брилянтна техника”, както пише в биографията му. Никакво съмнение не остави с техниката си и с мощното в силата и енергията си клавирно присъствие. Но от голямото име се очаква много, а съвременният пианизъм се развива много и предимно през звука като основа на индивидуалния прочит. Володин владее великолепно целия арсенал от средства, които могат да му послужат, за да създаде личната, неповторима сонорност на своето изпълнение. Но за моя изненада, то не надхвърли границите на впечатляващата виртуозност. И оркестърът в определени моменти му създаде известни неудобства със звуковата среда – от доста време се чува драстично как брас-секцията и тимпаните произвеждат твърде неестетичен звук в силни динамики и в кулминации, с които концертът изобилства. Ще трябва време очевидно на главния диригент да постигне онова благородство в силната звукова емисия, характерно за културното музициране. Втората част на концерта бе най-интересна със съкровената простота, с впечатляващата чувствителност (подадена още от солото на флейтиста Явор Желев), с естествения преход към танцовия среден дял (с изключение на много грубия фортисимо акорд преди репризата), с избраното да бъде сякаш шепот фино каденциране от солиста и с възвишената поетичност до края. Срещата с един от водещите съвременни пианисти, която дължим на Кадин, бе интересна по различен начин за всеки в залата.
Контрастна атмосфера във втората част внесе жестокият наратив на Петата симфония на Шостакович. Тя е сред най-изпълняваните симфонии на композитора - привлича и диригенти, и публика, пределно открита, ясна е в съдържанието си. Невероятна музика! Симфонията, писана през 1937 г., е трагически разказ за терора. Марк Кадин, който познава от извора този сюжет, извади цялата болезнена сила на преживяването, скрита в музикалния текст. В първата част подчерта контрастите между темата-епиграф и меланхоличната втора тема с призрачен щрайх в дивизи. Нямаше колебания и в мотивната трансформация от лирика към зловеща агресия (пиано – Марио Ангелов). Както и в логиката на драматургичното развитие на частта до още по-злокобния марш, където нотният текст скандира смазващия грохот на помитащото зло. Всичко се отлага в репризния вариант на лириката, с впечатляващ тих драматизъм, колориран от великолепното цигулково соло на концертмайстора Галя Койчева, изчезващ в тихите, но открояващи се хроматизми на челестата. Много убедително бе скерцото, чиято двусмисленост бе изтъкната с точен щрих, въпреки че не спирам да мисля, че едно малко по-сдържано темпо би увеличило саркастичния ефект. Най-въздействаща в трактовката на Кадин за мен бе третата част – разкъсваща, силно емоционална изповед, нюансирана, „провидяна” в дълбочина. Изразителни, прецизни фрази, прочувствени, изсвирени сякаш „през сълзи” солови изповеди, където всеки тон бе субстанция в една следромантична звучност, която припомня възхищението на Шостакович от Малер. Но диригентът не преигра с това, всичко вървеше с неотклонна логика дори и в емоционалното преживяване. Силно преживяване! Финалът бе потискащо гръмък, може би нарочно, за да се подчертае лавинообразният ефект на фалшивото ликуване, на маскираната като щастлива усмивка гримаса на страха. В средата напрежението леко спадна, може би за да подготви фалшивия оптимизъм на финала, който тук прозвуча като раздиращ съзнанието, с неправдоподобен в силата си звук, с който завърши симфонията.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”