Български  |  English

Криволиците на пътя
към театралното бъдеще

Театралният фестивал Сцена на кръстопът 2017, Пловдив, 10 - 23 септември

 
Фестивалът е огледало на изминалия сезон в цялото му разнообразие с превес върху постиженията. Тази година участваха почти всички столични театри и театрите в Русе, Бургас, Плевен, Хасково. Гостуваха трупи от Великобритания и Украйна, колегите от Измир не пристигнаха. Особен интерес във фестивалния афиш представляват премиерите – две на театъра домакин.
В „Руски мармалад. PostChekhov” (заглавието е на театъра) от Людмила Улицка познавачите на руската драматургия могат да чуят теми и реплики от прочутите Чехови произведения – преди всичко „Вишнева градина”, но и „Три сестри” и „Вуйчо Ваньо”. Срещаме се с наследниците едва ли не по права линия на неговите герои, а персонажите настояват вербално и за родство със самия Чехов. Какво се е случило след един век с представителите на прочутата руска интелигенция? Главната героиня Наталия (дебют на пловдивска сцена на Маргита Гошева), майката в семейството, превежда на английски творчеството на своята снаха, авторка на женски романи (Елена Атанасова). Виждаме неврастеничка с ексцентрично поведение, гърчеща се постоянно в емоционални и физически конвулсии, пропадаща в едно или друго от зейналите отверстия в разпадащата се вила. Дъщерите – Варвара (Елена Кабасакалова) търси утеха във вярата в Бога, Елена (Радина Думанян) е омъжена за компютърен маниак (Красимир Василев) – и двамата не работят и се спасяват в китайски, индийски и всякакви други мантри, а най-малката (дебют на Милена Георгиева) е неуморна труженичка на секстелефон. Надеждата е единствено в работещия син Ростислав (Венелин Методиев), но всъщност, той прекупува имота на семейството – вилата с огромния поземлен участък, за да го продаде скъпо и прескъпо на други бизнесиграчи. Има още няколко интересни герои – Гаев от „Вишнева градина” се е преродил в пенсиониран професор по математика, влюбен в знаменита балерина, Семьон Златните ръце действа като Лопахин, пак от „Вишнева градина”, а Маря Яковлевна– леля, домоуправителка, готвачка, тоест, всичко в семейството, е сборен образ. Внушението за стоицизма на руския човек е забележително, както и за привързаността към родовата памет, към предишните поколения. Спектакълът е дело на постановъчен екип от Пермския академичен драматичен театър. Името на режисьора е Владимир Гурфинкел. Интересна е работата на художничката Ирена Ярутис – впечатляваща сценографска картина, костюми от плетена вълна и от лен, също и на композитора Виталий Истомин – известен музикант с опит и в киното. Ще отбележа и работата на художника по осветлението Евгений Ганзбург, играта с цветовете на видеото, и на хореографката Татяна Безменова. Великолепно измислен финал – след поредните турбуленции в буквален и преносен смисъл, когато цялата вила се тресе, а жените в семейството с портрета на Чехов, най-скъпото, което могат да вземат, облечени за път, се нареждат като за последен домашен портрет, се разклаща старият родови шкаф. От него изпопадат с гръм и трясък стъклените бурканчета за вишневото сладко – една пропаднала търговска идея/мечта. Платформата, приличаща на влакова, се движи към авансцената и мачка разпилените бурканчета – хрущи стъкларията, пометен е привичният живот на семейството. Жестока, звучна метафора. В спектакъла обаче е очевидно и друго - разностилие в актьорската игра, викове и крясъци, които убиват понякога смисъла и пречат за по-доброто възприятие. Най-цялостни и верни в това катастрофично действие са опитните актьори Стефан Попов (професорът) и Анелия Ташева (Маря Яковлевна).
Второто премиерно представление на Пловдивския театър е „Момчето от последния чин” от Хуан Майорга, работа на режисьора Крис Шарков, в екип с композитора Асен Аврамов и художничката Ралица Тонева. Жестока, умна, многопластова пиеса на известния напоследък и у нас Хуан Майорга, впрочем, доктор по философия и професор по математика плюс многобройните му постижения като автор на оригинални и адаптирани драматически творби. Учителите отдавна не са онези авторитети от нашето детство, но има понякога и такива. Проблемът със съвременните ученици, подложени на многобройни изкушения, е известен. По-близките отношения между увлечения познавач на литературата и талантливия ученик от последния чин се израждат в дуел за надмощие, който може да катастрофира и за единия, но най-вече за другия, учителя. Херман, влюбен в литературата, но изправен пред тийнейджърската апатия и пренебрежение към живота, неслучайно казва на жена си, докато коригира техните домашни: „Катастрофите предсказват нахлуването на варварите и аз казвам: те са тук. Варварите вече са в нашите класни стаи.”
Спектакълът се следи с интерес от началото до края – започва леко, някак несериозно, но протича като психологически трилър. Много оспорвана борба за интелектуално надмощие, която завършва неочаквано – със замазване на прозорците, сякаш това може да попречи на воайора да се настани в най-съкровеното - личния, интимния живот на двойката. Чудесен избор на тримата основни изпълнители – пламенният интелектуалец на Стефан Вълдобрев, очарователната в поривите и откритията си галеристка, залутана в съвременния авангард, на Боряна Братоева и младото откритие - Димитър Николов в ролята на ученика Клаудио. Добър е и подборът на актьорите във втория план – Красимира Кузманова, Симеон Алексиев, Димитър Банчев.В този спектакъл, освен всичко друго, се чувства, очевидно е, и едно интелигентно партньорство – между режисьора и актьорите, между самите изпълнители. Много важно и много забравено днес. Има го и при Стайко Мурджев.
Усещат се препратки на Майорга към британската драматургия. Интересни са приближенията към духа и проблематиката на „Еквус” от Питър Шафър и на „Момчето от последния чин”, два черно-бели спектакъла на режисьори от едно поколение с остър усет към съвременните проблеми и драматургия. Стайко Мурджев и Крис Шарков дебютираха по едно и също време – 2011-та, на пловдивска сцена. В „Еквус” от Питър Шафър, в една премислена и завършена работа на всички нива и във всички компоненти на спектакъла, личи зрелостта на Стайко Мурджев. Няма нищо случайно, нищо в угода на евтини сензации и ефекти. Малин Кръстев и Станка Калчева винаги са интересни, надежди за бъдещето има и у младия актьор Севар Иванов.
Във фестивалната програма бяха включени два спектакъла по произведения на Шекспир - „Цимбелин”, която се поставя за първи път у нас, и „Веселите уиндзорки” на Шекспировата театрална компания от Стратфорд на Ейвън. Общото е, че и двете представления се играят само от мъже актьори, каквато е автентичната шекспирова традиция. Художествен директор и постановчик в английската трупа, която няма постоянно ангажиран състав, е Майкъл Дайър. Шест актьори изнасят това не лесно представление, в което по автор има три пъти повече персонажи. В него се разчита на безукорна артикулация и интониране, на лаконична, но точна жестикулация. И въпреки че ролите се изпълняват само от мъже, това не нарушава усещането ни за женско присъствие, а даже придава ритъм и „мускули” на речевата характеристика и сценичното поведение на „дамите”. В „Цимбелин” с интересната сценография и костюми на Васил Абаджиев режисьорката Лилия Абаджиева подхожда, както обикновено, смело към текста и музикалното оформление. Това предизвика известни коментари у английските актьори, които също правят съкращения по текста, понякога доста сериозни.
Сходно е и отношението на Елена Панайотова към Гоголевата „Женитба” – тя се е превърнала в забавно зрелище в стила на джазовите импровизации (композитор Христо Намлиев) и с красивите осъвременени костюми на Николина Костова-Богданова. Запомнят се Фьокла на Невена Калудова, Кочкарьов на Юли Малинов, Пържени яйца на Михаил Милчев...
Сред пловдивчани има доста почитатели на романите на Никос Казандзакис, обичат да се позовават на него и да го цитират. Ето още една причина да напълнят салона за „Последното изкушение”, режисьор Веселка Кунчева, авторка заедно с Ина Божидарова на драматургичната версия. Публиката хареса спектакъла въпреки известна неравностойност в театралните му решения.
Почитатели на фестивала се питаха дали темата за Иисус не е специален акцент – тя е централна в „Последното изкушение” и много съществена в „Саломе” от Оскар Уайлд. Спектакълът на Диана Добрева (тя е и изпълнителка на главната роля) е показателен за нейната естетика – с тягата към големите класически митове/разкази, баладичност, мистериозност, хладна еротика; със силната изобразителна страна (сценография и костюми Нина Пашова) и музикалните открития на Петя Диманова. Има необичайно съвременни решения – вечерята на Ирод и Иродиада като многоезичен парламент, в който имаше речи и преводи и дори танцови излитания. Освен вглъбеното изпълнение на Диана Добрева, силно респектира и нееднозначното решение на Ирод (Милен Миланов).
В шедьовъра на Константин Илиев „Великденско вино” този път в главната роля бе Свежен Младенов.Изненадващ в ироничността си поп Кръстю Никифоров, стигащ до екстравагантни прояви на бушуващото в него несъгласие с потискащото го обвинение в предателство. Героят му прелива от неудържими сили, тясно му е пространството за неговото негодувание.Личи в него харамията, предпочетения от Левски съратник поради близостта им, сякаш заедно са били в легията. Преходът към последвалото контрастиращо смирение и разкаяние не е лесен, но създава обема на емоционалните състояния... Какво ли няма в палитрата на чувствата му. Нищо човешко не му е чуждо. Този поп не е схимник – той е атлетичен, енергичен, кръвта му кипи. Напомни далечно стихията на Георги Миладинов, първия поп Кръстю в първата постановка на Леон Даниел.
В случая обаче сдъвканият на места от скороговорка текст и фрагментираното изпълнение попречиха на публиката да възприеме и оцени докрай различното решение на режисьорката Весела Василева. Нещо, което не се случи с носителката на „Аскеер” за главна женска роля Меглена Караламбова в „Разговор с мама” от Жорди Галсеран – пълен зрителски възторг, ненащърбен от никакви съмнения.
В тричасовия спектакъл на Деян Донков „В очакване на Годо” е чудесно партньорството между Деян (Владимир) и Иван Бърнев (Естрагон). И двамата са много плътно в образите си, а Донков е изненадващ с изключителната мекота и нежност. Наистина, Коко Азарян заслужаваше този поклон към него да се случи и в родния му град Пловдив. А веселието се вихреше от сцената на „Редки тъпанари”, прочутия спектакъл на Теди Москов и Русенския театър, с любимците на публиката Мая Новоселска, Явор Бахаров, Александър Сано...
Голямо разнообразие от жанрове - комедии, трагедии, драми, мюзикъли с куклен театър, абсурдистки текстове, модерни съвременни автори, пиеси без определен жанр. Изборът бе на театроведката Богдана Костуркова и на проф. Стефан Данаилов. Липсваше на феста неговото присъствие на живо.
Едни от най-интересните събития бяха своеобразните чествания на Юлия Огнянова чрез филма на Боян Папазов „Това име го забравете” и на драматурга Константин Илиев – нему беше връчен във връзка с 80-годишнината му един от почетните знаци на фестивала. Без спомена Юлия и оценката за Константин Илиев  „Пътят” (мотото на Елин Рахнев за 21-ата „Сцена”) към театралното бъдеше е невъзможен. Защо ли? „За да бъдат спасени от унищожение и забрава. Така трябва да се постъпи и с уменията да се прави истински театър. За да бъдат спасени и съхранени в едно време на безогледна комерсиализация и порнографски разлигавена бездуховност” (думи на Леон Даниел в новата книга на Константин Илиев „Думи извън сцената”, ИК „Жанет 45”).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”