Български  |  English

Как разговаряме

 
В моето детство нямаше имигранти. Източна Европа беше обсебена от руснаците, които държаха всички под ключ с желязната си завеса. Диктаторите от Арабския свят се държаха по същия начин. Нидерландия трябваше да си търси хора в Мароко и Турция. Идеята беше, че тези „гастарбайтери“ бързо след това щяха да се завърнат по родните си места.
Когато другите издигат стени, за да държат гражданите си на разстояние от теб, е много лесно да си за повече „отвореност“ и имиграция. Така беше и с мен. Дори и след едногодишното ми пребиваване в Египет като студент, което пося в мен зрънце съмнение: как можехме да сме сигурни, че по-консервативните имигранти няма да предадат на своите деца нелибералните си възгледи по отношение на жените, на гей двойките и на инакомислещите?
Но в моя „сапунен мехур“ се запознах с много висококвалифицирани деца на имигранти, които бяха жив пример за това, че наистина е въпрос да се изчака „едно поколение“...
През изминалите години често съм присъствал на различни дебати за имиграцията. И ме впечатли как фанатичните привърженици - също като мен преди години – разглеждаха въпроса с имигрантите като вид изпит по морал – държа ли се морално и цивилизовано? И дискусиите винаги бяха насочени към това как да се засили обществената подкрепа, но не засягаха въпроса дали в същността си имиграцията е нещо желателно. Аргументите на фанатичните привърженици бяха най-разнообразни – от „морално задължение“ и доводът, че имиграцията „не може да се спре“, през аргумента, че е „добре за страната“, до констатацията за „истинска необходимост“. Фанатичните привърженици изпадаха в смут единствено когато някой имигрант в залата заявяваше открито несъгласието си с потока от нови имигранти. Трудно е да наречеш един такъв човек „расист“. Затова той биваше определян като „неблагодарен“ или „непоследователен“.
Това беше и положителното в дебатите за„Брекзит” – табуто около имиграцията отпадна. По време на кампанията имаше заявления, които бяха откровена проява на дискриминация. Но за всички, които искаха да чуят, се открояваха и добре обмислени въпроси: ако „приемът“ на имигранти, идващи извън пределите на ЕС, е морално задължение, защо тогава приемаме само тези, които са могли да платят на трафикантите на хора? Как можеш да си сигурен, че имиграцията не може да бъде „спряна“ или поне контролирана, ако не се опиташ да го направиш? Работата, която вършат ниско образованите и необразованите имигранти, в идните десетилетия ще бъде поета от роботи. Присъствието на висококвалифицирани имигранти се отразява добре на икономиката, но затова пък означава загуба за страната, от която идват – не трябва ли най-талантливите граждани да останат в родината си? Имиграцията е наистина начин да се справим със застаряването и с демографския срив. Но това може да бъде постигнато и като се подпомагат младите семейства в отглеждането на повече деца, без да се стига до интеграционни проблеми. И в края на краищата, налице е проблемът, с който се сблъсках в Египет – как ще се отнесат имигрантите с новопридобитата свобода и с равноправието, ако в страните, от които идват, не са свикнали да живеят така?
Това беше за мен първият ключов момент по отношение на имиграцията и отворените граници – както и при темата за Европейския съюз става въпрос не просто за морално задължение, а за дилема. Една страна може да продължава да приема все повече нови мигранти, но дори и най-страстният привърженик в определен момент ще трябва да каже „достатъчно“. При наличието на един милион, на пет милиона, на сто милиона мигранти.
Този, който смята, че трябва да бъдат приети неограничен брой хора, ще осъзнае пред какъв невъзможен избор ни изправят отворените граници. Колкото по-добре една страна се грижи за имигрантите си, толкова по-често гражданите й ще негодуват и ще се питат защо мигрантите се ползват с толкова права и привилегии („пререждане в Американската мечта“, така определи тази ситуация една американка, направила анкета сред привържениците на Тръмп).
В момента, в който, благодарение на добрите грижи от страна на държавата, мигрантите конструктивно се впишат в обществото, това недоволство постепенно ще се изпари. Но добрите грижи при отворени граници означават също така и нови имигранти. Добрите вести бързо се разпространяват.
Единственият начин да се ограничи потокът от имигранти са лошите условия на пребиваване – и други ще научат за тях и няма да желаят да имигрират. Тогава ще се наложи имигрантите да бъдат затворени в лагери и да им бъде забранено да работят. Това е нехуманно отношение, при което същевременно расистите ще могат да твърдят, че имигрантите си пълнят джобовете, без да си помръдват пръста.
[…] Различни хора, с които разговарях, споделяха, че не проумяват някои неща. Сред ниско образованите нидерландци има безработица, но въпреки това не спираме да наемаме ниско квалифицирана работна ръка от други страни членки на ЕС. Условията в домовете за социални грижи се влошават, а за жилище се налага да се чака с години. Трябва да се пестят разходи. Едновременно с това се осигуряват средства за престоя на бежанци и имигранти. На чия страна застават управляващите, питаха се тези хора. Толкова ли е странно да очакваш от лидерите на страната си да се погрижат най-напред за собственото си население?
По онова време не обръщах много внимание на тези хора, сякаш проимигрантската ми нагласа ме заслепяваше и дори отказвах да ги чуя. Не че съм станал противник на имиграцията. Все още смятам, че страната ни, както и Европа като цяло, само е спечелила от това. Бившият ни премиер Руд Луберс е с немско потекло, кралицата ни е аржентинка, а Геерт Вилдерс има индонезийска жилка.
Една страна, която не допуска никакви чужди влияния, е като семейство, чийто членове се женят помежду си. Но вече съм на мнение, че за имиграцията трябва да се говори свободно и че избирателят трябва да решава. Една общност, която не е в състояние сама да определя кой може да се присъедини към нея, престава да съществува като общност [...]. Наистина, излизането на имиграцията от сферата на табуто е добре дошло за расистите. Но в противен случай, всички, които не са съгласни с имиграцията, ще са на страната на расистите.
[…] Смятам, че партиите на популистите поставят на преден план един съвършено добър въпрос – в каква страна искаме да живеем? […]
Но дали усещането, че се „чувстваш чужденец в собствената си страна“, се дължи на прииждащите имигранти и на промените, които идването им предполага? Защото можеш да се чувстваш сам и неразбран и когато откриеш, че не можеш да участваш в процеса на взимане на решения. Или когато си загубил доверие в собствените си лидери и смяташ, че когато взимат решения, те не защитават твоите интереси.
 
И въпреки това, никога няма да гласувам за популисти. И причината за това е, че, според мен, те не са отговорът на този иначе хубав въпрос.
Може и да греша. Дори силно се надявам да греша. Ако популистите наистина не са решението, това няма да е никак добра новина. Нито по отношение на Нидерландия, нито по отношение на всички други страни, в които те надигат глава.
Това са моите аргументи: популистите твърдят, че ще върнат държавата на гражданите й. И аз смятам, че държавата трябва да е на нейните граждани. Но какво ще направят след това? Какви са плановете им?
 
[...] В интернет страницата на Партията на свободата няма качени почти никакви публикации или анализи. Но затова пък можете да прочетете текста на предизборната им кампания от 2012 г.: „Ние сме единствените, които заявяват на неизбраните еврократи – вашият край е нашето начало. Вашата мечта е нашият кошмар. Вашата загуба е нашата победа. Ние сме единствените, които заявяват – време е да сложим точка. Да сме отново начело на собствената си страна. Нашият флаг е червено-бяло-синьо. Излизане от ЕС. Излизане от еврото.“
За изборите през март 2017 г. този текст беше сведен до: “Нидерландия отново независима. Затова – да излезем от ЕС.“
Не се споменава нищо за това как трябва да се излезе от ЕС и от еврозоната - нито за възможностите, нито за дилемите, несигурностите и нелеките алтернативи; въобще няма план на партията за това как да се справим с тези обстоятелства […].
Наистина, в една демократична страна всичко отнема повече време, отколкото в една диктатура. Но и резултатът е също много, много по-добър. Можем без страх да обсъждаме всякакви планове и предложения и да разглеждаме обстойно всички техни аспекти. В една диктатура хората са прекалено уплашени и не смеят да кажат на Лидера, че е пропуснал нещо.
Може да звучи странно, но Вилдерс, Тръмп и лагерът „за Брекзит” всъщност казват на избирателите си същото, което твърдят и неолибералните технократи (те са част от статуквото, на което популистите се противопоставят), а именно: „Доверете ни се. Спете спокойно. Ние ще се погрижим за всичко.“
[…] Ако съм научил нещо от арабските диктатури, то това е, че демокрацията е нещо повече от провеждане на избори. Това е дълбокото усещане за сигурност и убеждението, че всички, които са на власт, спазват правилата [...] Демокрацията е като футбола – може играта понякога да загрубява, но не стават сериозни произшествия, защото всички знаят, че има правила. Но представете си, че един от играчите реши, че правилата не важат за него? И игнорира съдията или го унижи, или се престори на „фалшив съдия“? Тъй като и аз играя футбол, знам много добре как понякога ни се струва, че съдиите отсъждат несправедливо. Но без правила и съдии, ще важи само правото на силния. А това е синоним на диктатура.
 
Авторът е нидерландски журналист, живеещ в Лондон. Тук публикуваме откъс от книгата му „Можем ли да разговаряме”
Превод от нидерландски Иглика Василева-ван дер Хайден
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”