бягство от несигурността" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Селфито – <br>бягство от несигурността
Български  |  English

Селфито –
бягство от несигурността

 

Кой не е виждал селфи? Кой не е чувал за него? През 2013 г. Оксфордският английски речник провъзгласява селфи за дума на годината. Хиляди снимки на хора, направени от самите тях най-вече чрез смартфон, заливат социалните мрежи. Явлението става масово, превръща се в мания, заема значителна част от всекидневието и медийната действителност. Над 3 милиарда души в света имат достъп до интернет, а над 2 милиарда са активните акаунти в социалните мрежи. Популярността на селфито в тях е с постоянен положителен ръст. Тя предизвиква две крайни мнения в обществото – че то е нещо отрицателно и опасно и че е нещо положително и престижно. За да разберем значението му в съвременната култура обаче, трябва да проследим генеалогията му и разнородните му ефекти.
Доколкото селфито е фотографски автопортрет, то е познато още от началото на фотографските открития, когато снимащият експериментатор влиза и в ролята на модел. В този смисъл, за първо селфи в историята може да се приеме кадърът на химика Робърт Корнелиус от Филаделфия, направен през 1839 г., а за автор на първото тийнейджърско селфи - руската принцеса Анастасия Николаевна през 1914 г.
През 70-те и най-вече 90-те години на XX век моментните и цифровите фотоапарати въвеждат нова форма на себеизразяване, като позволяват на аматьорите да получават незабавни резултати, а от 2003 г. се появяват и мобилните телефони с предна камера, които правят автопортретирането не по-сложно от портретиране. Думата „селфи” се употребява за първи път в австралийски форум през 2002 г. и се превръща в общоприет сленг, описващ снимка на самия себе си. Впоследствие жанрът става характерен за сайта за запознанства „Майспейс”, а днес е неделима част от всички социални мрежи – Фейсбук, Инстаграм и т.н.
Именно като техен продукт, селфито принадлежи едновременно и на частното, и на публичното пространство. То осигурява демократичната привилегия на XXI век човек да създава иконография на своята идентичност и да я представя пред обществото, привличайки вниманието на медиите. Сега всеки може да влезе в обектива и да се бори за слава чрез т.нар. „монстрации” – похвати за стимулиране на публичен интерес. Но селфито е ненатрапчива, „фатическа” монстрация – основната му цел е да създава чувство за свързаност с другия, да преодолява бариерите в общуването, без да носи качествена информация. Както пише Богдан Богданов: „Старият Декартов девиз мисля, следователно съществувам, подчертаващ духовната самоопределеност на индивида, се замества от свързан съм, следователно съществувам.” Според него, достъпът до системата от социални отношения измества в ценностно отношение материалната собственост и идеите за индивидуална независимост и свобода. Човек не иска да се чувства изолиран и публикува свои снимки, за да бъде част от голямата група.
Нарцисизъмът, категорично по-изразен в днешната култура в сравнение с отминалите епохи, може да е подтик, но не и същинската причина за селфи манията. Селфито се явява инструмент за преодоляване и превенция от депресията. Когато традиционните авторитети и ценности са загубили валидност, човекът чувства културна несигурност и се обръща към себе си в търсене на мимолетни опори. Идентичността вече не е определена (дори полът е въпрос на интерпретация), затова трябва да се намерят нейни нови източници. „Забелязал съм, че колкото са по-несигурни и през колкото по-сложни периоди преминават хората, толкова по-интензивно произвеждат тези образи на себе си. Като че ли има и нещо друго, някаква екзистенциална тревога – не е много ясно дали присъстваш в света”, обяснява по повод на селфито Харалан Александров. „Ужасът от депресията винаги е свързан с оставането сам и конфронтирането с невероятната празнота на битието, където смисълът изобщо не е даден наготово и трябва вече да го произвеждаш почти ежеминутно.”
За създаването на смисъл в такава ситуация служи и селфито, влязло в ролята на „огледална повърхност“, осигуряваща себепознание не само чрез наблюдаване на собствения образ, но и като препраща към публичното пространство, където получаваме обратна връзка и оценка. Чрез него заявяваме присъствие, свързваме се с другите и овладяваме тревожността.
Тодор Тодоров, който освен медиен експерт и философ, е и фотограф, също смята, че селфито е компенсаторен механизъм. Подчертава, че съвременният свят е обществото на спектакъла, в което социалните отношения са опосредствани от образи и човек влага все повече усилия в многопластовото им изграждане. Именно чрез него се компенсира базисната несигурност на това какви сме, създава се самочувствие и статут. Тодоров напомня, че още през XIX век Лудвиг Фойербах е разбирал, че епохата му предпочита образите пред нещата и копието пред оригинала. Сега ние предпочитаме да се виждаме такива, каквито сме във Фейсбук, вместо такива, каквито сме извън него. Предпочитаме селфито пред действителността на собствения си аз. По този начин се отчуждаваме от себе си, от потребностите си, от стремежите си и започваме да живеем през нещо друго. Осъществява се един вид алиенация, която идва като естествена реакция на изгубените ценности. Селфито за Тодоров обаче е и защитен механизъм – показваме се силни, амбициозни, желани, изтъкваме се, за да оцелеем в общността.
Генерално място при новото явление заема и подражанието – конформизмът („това е модерно, всички го правят”) и следването на установени стереотипи. Лесно може да се открои образната типология в разпространяваните из виртуалното пространство снимки (муцката, баровеца). Съвременната култура на краен индивидуализъм ни подтиква да бъдем оригинални и неповторими, но общият стремеж към това по обратен ред води до унифициране. Тук психологът Христо Монов открива края на идентичността, защото тя е следствие на това, „че ти си уникален и си ти, а когато заставаш пред миланската катедрала и се снимаш с устничките „кокошо дупе”, каква ти е идентичността?”.
Според Монов, конформизмът, разбира се, е повече или по-малко присъщ на всеки и предпазва от нечувани крайности, но проблемът е, че се подражава на грешни модели. Новата медийна среда размива понятия като „лично” и „публично” и става платформа за еротизирани снимки на хора, известни с това, че са известни. Образите на разголени и провокативни персони се превръщат в новина. Те получават всеобщото внимание и признание и подрастващите се опитват да приличат на тях, да следват примера, който им се предоставя. Така хората масово остават на ниво нарцисизъм без надграждането му със себеуважение. Основното опасение на психолога е, че в цел се превръща себезаснемането, а не личното обогатяване и развитие. Може да се стигне дотам човек да предпочете снимка на „Дон Кихот” пред това да прочете книгата.
Социологът Любомир Пожарлиев обаче далеч не гледа толкова драматично на селфито. Според него, подбудите за правенето му се коренят единствено в стремежа към свързване, а разлика между това да публикуваш писмен текст или снимка няма – и двете са начин на изразяване. В този смисъл, селфито участва като комуникационен код, който може да се разглежда автономно подобно на езика. Пращаме си изображения в Снапчат и очакваме отговор също в изображения. Това е израз на желанието да споделяме – къде сме, с кого сме, какво правим - и не води до сериозни ефекти в действителността.
Но феноменът „селфи” не е само продукт на социалните мрежи. Генеалогията му може да се проследи още в ателиерната фотография и фотолюбителството, разпространено с достъпността на технологиите. То е естествено продължение на студийните портретите от едно време, целящи да запечатат най-важните мигове в човешкия живот, за да може по-лесно да се понесе тежестта на битието, обусловена от енигматичния му смисъл. Възприемат се като документ за съществуването ни, като социален протокол, стабилизиращ семейната институция и израз на стремежа да се обезсмъртим.Когато се снимаме с най-близките си, ние искаме да покажем връзката си с тях, своята принадлежност. Да покажем, че сме.
Като съвременна модификация на ателиерната фотография, селфито проявява вътрешната автоутопия на човека, която, според Георги Лозанов, всеки носи в себе си. Тя представя идеализирана версия за личността, възникнала в резултат на вярата в собствените способности отвъд „принципа на реалността“, от фаталната уникалност на човешкото битие и от божественото начало в него. Пред камерата играем героите, които желаем да бъдем – силни, смели, строги, весели, отговорни, благородни, обичани… Снимката, обикновено в сепия и след съответния ретуш, ни е помогнала да извадим най-доброто от себе си, да представим желаното за реално, да защитим своята значимост не само в момента, но и напред във времето на страниците на семейния фотоалбум. Тогава още ни е бил необходим фотограф, който да акушира в образи собствената ни автоутопия; откакто камерата е в телефона ни, сами сме поели и неговата роля.
Селфито като най-активната част от днешното фотолюбителство запечатва мигове от всекидневието, които ни се струват интересни и приемаме за част от самоличността си. Това е следствието от консуматорското ни желание да колекционираме сувенири от собственото си съществуване. Колкото повече от тях имаме, толкова по-смислено започва да изглежда, че тече животът ни. А и по-щастливо.
И рекламната фотография също има връзка със селфито, защото то се придържа към основния й принцип – да крие недостатъците и да представя в най-добра светлина рекламирания обект, в случая снимащия се, и така да поддържа рейтинга му на „пазара на личности“, за който говори Ерих Фром.
Образът ни е нашият капитал, който ни дава възможност да се чувстваме реализирани като опозиция на проваленото, безсмислено и нещастно съществуване. Ние решаваме как да се изобразим, с какво да се асоциираме, дали да поставим снимката в определен словесен контекст, за да подсилим внушението, каква да е честотата на публикациите. Целта ни е да получим одобрението на таргет групата ни (както в рекламата) и така да поддържаме самоувереност и позитивно мислене. Без обаче да си даваме сметка, а и да искаме да си дадем, че така се стига до обективацията на личността, до превръщането й в продукт, който очаква да бъде „продаден-купен” (лайкван). И ако рекламната стратегия на селфито не постигне търсения ефект, губим не друго, а себе си. Така че резултатът може да бъде и чувство за неудовлетвореност. И вместо да предпазва, да предизвиква депресия.
Селфито има значение и като рефлексия на хедонизма, завладял съвременното общество. То е начин да се забавляваме и да поддържаме имиджа си на щури, весели и щастливи, което днес е символът за престиж. Сериозното отдавна е демоде. Сега, когато епохата на разума е изместена от епохата на шоуто и светът се управлява от страха да не станем скучни, значимостта ни става равна на атрактивността ни. Важното е „да се забавляваме до смърт”. Опасното тук обаче са приоритетите, които поставят популярността и удоволствието дори над живота. Повече от 150 са само широко разгласените инциденти, свързани със селфитата. Всеки месец взима нови жертви[1]. Причината – желанието да бъдеш забелязан, харесан и ценен е станало по-силно от инстинкта за самосъхранение.
Така социалните мрежи като Фейсбук заемат функцията на стария фотоалбум и в тях днес потребителите демонстрират своите селфи-автоутопии, израз в последна сметка на общочовешкия стремеж към обезсмъртяване, към близост и внимание, мимолетен изход от тежестта на битиетои несигурността. Но не бива да се прекалява, да се стига до загуба на самопреценка и на чувство за реалност. Не е излишно от време навреме да си припомняме, че в Оксфордския английски речник към думата „селфи“ пише: „случайните селфита са приемливи, но постването на твоя снимка всеки ден не е необходимо”.


[1] List of selfie-related injuries and deaths. 13. 06. 2017. [Посетен на 19.06.2017 г.] Достъпен на https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_selfie-related_injuries_and_deaths
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”