Български  |  English

Славна подборка, скучно жури

Филмови бижута и зле разпределени награди в Сан Себастиан 2017

 
На 30 септември завърши едно от най-добрите издания в 65-годишната история на Сансебастианския кинофестивал. Рядко щедрият на теми и стилове конкурсен раздел (18 филма от 7 страни) беше придружен от много интересни предложения в успоредните подборки “Перли от други фестивали”, “Латинохоризонти” и “Made in Spain”. Авторската панорама този път представи творчеството на Джоузеф Лоузи (“Господин Клайн”, “Дон Жуан”). ФИПРЕССИ връчи годишния си приз за най-добър филм на Аки Каурисмаки за “Другата страна на надеждата” (“Не ставам за друго – обясни режисьорът защо не спира да снима, нищо че иска, – не съм способен на почтен труд.” И добави: “Там, където командват парите, няма възможна любов.”). С наградата “Доностия” за цялостна кариера бяха почетени Моника Белучи и Рикардо Дарин, както и голямото вдъхновение на зрители, критици и колеги: 89-годишната любознателна и ярка Аниес Варда. Нейният “Лица, места” беше една от най-приятните изненади: двама артисти – тя на 88, той на 33 – пътешестват заедно из Франция по логиката на волното скимване, събират истории и зад гърба си оставят произведения на изкуството по стените на посетените места.
 
Откриването беше отбелязано с прожекцията на Submergence на Вим Вендерс (скучновата шпионско-любовно-екологична холивудска драма с Алисия Викандер и Джеймс Макавой), закриването – със “Съпругата” на Бьорн Рунге (история за Нобелов лауреат и истинския гений в сянката му – неговата жена – с Глен Клоуз и Джонатан Прайс). Голямото жури беше под председателството на Джон Малкович, а това на “Нови режисьори”, където преди няколко години изгря “Урок” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, беше оглавено от продуцентката Росица Вълканова. Което – като добавим “3/4” на Илиян Метев и “Срам” на Петър Крумов, двата български филма в “Сабалтеги-Табакалера” (разделът за киноексперименти, събрал заглавия, като “Квадратът” на Рубен Йостлунд, “Теснота” на Кантемир Балагов или “Екс либрис” на Фредерик Уайзман), плюс малката, но неистова роля на Самуел Финци в “Капитанът” (вж. по-долу) – се оказа най-чувствителното българското участие в Сан Себастиан за всички времена. Ако трябва да посоча какво друго – освен високото качество и богатата палитра на филмите – открои това издание на фестивала, то ще е впечатляващото присъствие на жени режисьорки, както и едно от най-нелепите разпределения на наградите в голямото състезание, при което най-радикалните произведения бяха пренебрегнати в полза на най-конвенционалните.
 
Златна раковина
получи The Disaster Artist, пореден режисьорски опит на Джеймс Франко, в който се разказва за “един от най-лошите филми в историята” – “Стаята” (2003) на Томи Уайзоу, тъй некадърен, че се е превърнал в култ и продължава да се дава и до днес в отделни салони за радост на присмехулните си почитатели. Признавам, че това е един от 3-те филма в основната селекция, които пропуснах нарочно, за да гледам неща, които ми се виждаха по-смислени, така че за качествата му мога да съдя само косвено: “Франко е измайсторил любяща история в чест на “Стаята”, феновете му и въобще правенето на филми...” (The Guardian); или “Попадението на Франко е в това, че той не се чувства по-специален, не копира буквално, не се отнася в ненужни лиризми... Но пък е странно един толкова откровено семпъл филм да стигне до най-високото място в списъка с наградите...” (El Mundo). Странно беше присъждането на повечето отличия. Сребърни раковини за режисура и най-добра женска роля взеха съответно Анаѝ Бернери и София Гала Кастильоне за “Аланис” – нелоша, но безпосочна история за млада проститутка в Буенос Айрес, която е на път да изгуби предпочитаната си работа, но в крайна сметка си я възвръща в друг публичен дом. Няма драма, обрати, интригуващи диалози, съдби, гледки – единствената формална “хватка”, която този къс реалност си позволява, е да не фиксира лицата на героините си, а да се позиционира на равнището на торсовете им, понеже “телата също са изразителни”. Навярно от куртоазия, наградата на журито отиде у филм на домакините – баския “Голям”, който с неубедителна игра и много трикове от мейнстрийма (от конструкцията през костюмите до обяснителната музика) разказва за гиганта от Алцо – един почти легендарен образ на двуметров баск от планините, за когото се разправя от век насам. Със сериозен бюджет авторите Айтор Ареги и Йон Гараньо са направили нещо посредствено в сравнение с интимния “Цветя”, с който преди три години се представиха на същия фестивал и който беше голям именно защото беше малък. В серията нелепости на журито на Малкович не мога да не отбележа наградата за най-добър сценарий за Мария Мейра и “Нещо като семейство” на Диего Лерман – втори гледаем, но безпосочен аржентински филм в състезанието. Малена (заможна, от столицата) иска да има бебе, но не може; Марсела (бедна, от смугло малцинство в провинцията) може, но не иска. Свързват ги алчни посредници, но сделката се проваля. Има няколко чудесно изиграни сцени между двете жени, както и един остро красив визуален момент (скакалците!), но като цяло мотивацията на Малена е неубедителна и цялото пътешествие стои нагласено.
 
Съкровища и друго
За първи път от години насам ми е много лесно да посоча големите открития на фестивала: “Капитанът” на Роберт Швентке (повече от заслужена награда за операторско майсторство за Флориан Балхаус) – защото дръзко и виртуозно предава последните две седмици от Втората световна война през лудешкия обрат в съдбата на един капитан самозванец, около когото се събира утайката на изтощена Германия. “Поророка” (букв. “голям грохот” на индианския език тупѝ – името на помитаща вълна в Амазонка) на Константин Попеску – защото в разказа за едно изчезнало от детската площадка момиченце обрисува потресаващо кривата на вината: от разбираемия хюбрис на бащата в началото до оскотяването му в края. Майсторска работа, за която Богдан Думитраке получи наградата за най-добра мъжка роля. “Войници. Разказ от Ферентар” на Ивана Младенович – защото дръзва да вземе двама непрофесионалисти в киното – един румънски писател и един пазач от традиционно ромско семейство, – да ги събере в очукан апартамент в букурещкия цигански квартал “Ферентар” и стъпка по стъпка да ги въведе в убедителна история за невъзможна любов. Смайващият документален Ni juge, ni soumise на Жан Либон и Ив Инан – защото има око, ухо и душа за шармантен и чепат събеседник като Ан Грюе, съдия-следователка от Брюксел (“Харесва ми, че зрителите ме смятат за измислена героиня – измислените са безсмъртни...”). Le sens de la fête на Оливие Накаш и Ерик Толедано – защото с най-употребяваните материали на френската комедия прави по новому забавен филм с джазов ритъм.
На съвсем прилично ниво в конкурса, без да са незабравими, бяха и “Авторът” на Мануел Мартин Куенка (прохождащ писател манипулира съседите си, за да изкопчи “реален” материал за своя роман – ексцентрики а ла Алмодовар и концептуална прилика с “В къщата” на Озон), Life and nothing more на испанеца Антонио Мендес Еспарса, който работи в Щатите (недраматичен отрязък от живота на бедно американско черно семейство без баща, но с проблемно момче, изпълнен от непрофесионалисти и спечелил признанието на ФИПРЕССИ) и “Солърс пойнт” на Матю Портърфийлд (отново отрязък от живота на бедно американско семейство, този път бяло и без майка, но също с проблемно момче). Ще ми се да спомена тук, за контраст, трета американска фреска от низините, само че от раздела “Перли”: The Florida Project на Шон Бейкър също представя произволно парче окаян живот (самотни млади майки с техните парадоксално щастливи полудиви деца насред кича и упадъка край Дисниуърлд), но така, че безстрастното наблюдение се превръща в пъстра прекрасна история.
 
Триумфи и провали
Дори разочарованиятав конкурсната подборка тази година си струваха. В този смисъл ще спомена “Не ме обичай” на Александрос Авранас (неговият “Мис Насилие” през 2013 г. получи Сребърен лъв във Венеция) – защото е предозирал унижението и студа в разказа за двойка, която си пробва силите с голяма измама (“5%-ов разтвор от Ханеке” съм си записала в бележките). “Отвъд думите” на Урсула Антониак – защото черно-бялата история за адвокат в Берлин, който преоткрива баща си и полската си идентичност, е изядена от собствената си претенциозност (мълчанията и многозначителните разговори работеха в пъти по-добре в прочулия се дебют на режисьорката “Нищо лично”). “Болката” на Еманюел Финкиел – защото не бива филм по Маргьорит Дюрас да е чак толкова скован и скучен.
Извън основния конкурс доста повече можеше да се очаква от неразгърнатия сюжет на уж политическия “Среща на върха” на Сантяго Митре, при все че Рикардо Дарин е чудесен като президент на Аржентина, а идеята за “редовия човек” като стар злодей има потенциал... Награденият в Берлин “Фантастична жена” на чилиеца Себастиан Лелио се оказа с пресеклив ритъм, ненужни отклонения и неубедителен завършек, но пък постигна основната си цел – да позволи на една родена в мъжко тяло жена да блесне на екрана като човек и актриса. За топлата, деликатна самобитност на “3/4” на Метев вече говорихме след премиерата му в Локарно – реакциите на прожекцията му в Баската страна бяха малко, но ласкави: “...образите са дадени във фини детайли, което обогатява филма” (Berria). Късометражният български “Срам”, за съжаление, не ме спечели дори с оригиналния си финал – мръчкавото източноевропейско кино, в което намусени малословни герои се блъскат в едни и същи стени, вече ме губи от първите кадри.
А истинските събития на фестивала бяха много. Сцената от великолепния “За тялото и душата” на Илдико Енеди, в която здравата ръка на жената повдига и наглася на леглото изсъхналата ръка на мъжа, ще остане в историята на киното като символ на абсолютната любов, там ще останат и срещите им в сънищата (“Подсъзнанието е като подземно пространство, където всички сме свързани, докато на повърхността се отдалечаваме едни от други”, каза Енеди). Паметна е и траещата секунди кошмарна гледка от “Нелюбов” на Звягинцев: изкривеното от плач лице на скрития зад вратата Альоша – единствен жив човек на фона на цял зомбиран свят. Алекс де ла Иглесия най-сетне е създал съвършената си комедия: в “Барът” хипстър, клошар, домакиня, бивш полицай и още няколко влизат в мадридски бар и започва апокалипсисът. Във “Вълните” Адриан Биниес (“Гигант”) прави чудна игра на кино и – както това се случваше в “Блясъкът на чистия ум” – превръща паметта в място: един мъж ритмично влиза и излиза от едно и също море в различните етапи от живота си.
 
Гласът на народа
Една от членките на голямото жури, продуцентката Паула Вакаро, каза в интервю: “Важно е отношението към жените в киното да е като към личности – персонажите им да са цялостни и дейни, а не само украса или предмет на романтичния интерес на героя... да говорят помежду си не само за мъже. Да имат идентичност, име, личност...”. Пълно поражение в смисъла на тези думи ми се видя филмът, награден в раздела за първи и втори произведения “Нови режисьори” – “Сеячът” на французойката Марин Франсен. Две години, след като в затънтено селце през ХIХ в. мъжете са отведени за екзекуция, там пристига случаен минувач и остава да “сее” сред девици и матрони, които са го очаквали страстно: в първия половин час жени без личност със спретнати фолк дрешки се щурат из пасторални пейзажи и говорят само за евентуалната поява на някой мъж – чак е мъчително. При това, особено на фона на разтърсващи дебюти в същия раздел от порядъка на аржентинския “Принцеска” на Мариали Ривас – разказ от първо лице на 12-годишно момиче, избрано от лидера на религиозната си комуна да стане майка на богоподобното му бебе: крива ситуация, предадена изобретателно чрез работа със светлина, цвят, звук и слово (дори финалните титри на филма са като отделна, безкрайно талантлива късометражка).
Масовите гласувания в Сан Себастиан най-често водят до най-смислените резултати. “Принцеска” дълго държа челни позиции във вота на многобройното младежко жури (200 души между 18 и 25 години), докато не бе изпреварен от друг дебют от “Нови режисьори”, прекрасния “Да убиеш Хесус” на колумбийката Лаура Мора. И тук в центъра е момиче с хъс и харизма, което изнася действието на гърба си, и тук “врагът” е мъжът, решил съдбата й (наемният убиец на баща й), но и от нейната мъст си изпащат и двамата... “Когато и жертвата, и палачът са толкова млади, трагедията идва да ти каже, че пред себе си имаш провалено общество”, каза и показа Лаура Мора.
Друго отвоювано с чест отличие беше наградата на публиката: “Седем билборда край Ебинг, Мисури” на британеца Мартин Макдона. “Тази история има смисъл само в дълбока Америка – обясни режисьорът. – Влюбен съм в уестърните... Не разбирам живота без хумор... А сценария написах преди осем години с лицето на Франсис Макдормънд в главата си: най-добра е от своето поколение и отгоре на всичкото, изглежда като обикновен човек.” Макдормънд действително е огромна в ролята си на трагичната майка, която се опитва лично да задвижи тегавата Система, за да си изясни кой е убил дъщеря й. И макар филмът да е често неправдоподобен и леко повторителен в шегите, макар да прекалява с бомбастичните фрази и ситуациите на бой и трошене, има наистина силни моменти (след тирадата на Милдред срещу Църквата залата гръмна от ръкопляскания) и успява да прокара съобщението си: омразата обърква всичко. “Любовта е единственият начин.”
Сан Себастиан
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”